Арнолт Бронен
Езоп (34)

VI

Какво би бил животът ни без Афродита? Какво ли би ни радвало без нея?

Нима бих могъл още да живея, ако не ме примамваха мечтите:

да любиш тайно, впил горещи устни във още по-гореща плът,

да се опиваш от плодовете на живота тъй красиви,

ще могат само влюбени да вкусят…

Това бе моят сън.

 

 

Тъй мечтаех, докато виждах още пръстена да лети във въздуха. Поликрат беше доста силен, а пръстенът — позлатено олово — доста тежък. Ето защо той падна твърде далеч сред вълните и веднага изчезна. На това място морето бе доста дълбоко, около четиридесет разтега. Може би някой гмурец все пак би могъл да намери пръстена, ако беше видял точно къде падна. Аз не бях в състояние да посоча с положителност мястото. Единият пръстен беше изгубен, знаех, че бе дошло време да се реши въпросът за другия.

Върнахме се обратно в разкошната зала. Напрежението изглеждаше поспаднало. Амазис като че ли отново бе изпълнен от доверие, бих казал дори, благосклонност към Поликрат. Чрез пожертвуването на пръстена шансовете за тристранния съюз се бяха увеличили значително. Поликрат, тоя лъжец, тоя префинен мошеник, тоя измамник, тоя тиран, можеше отново да тържествува със своите трикове.

Едно уязвимо място има тристранният съюз. Амазис е истинска бездна от недоверчивост. Той не е глупав, ала разумът му си има граница: нейното име е суеверие.

Техни величества отиват да спят. Новият ден обещава да бъде още по-горещ от предишния. Не ме хваща сън. Не ме свърта и на едно място. Нещо ме кара да отида в кухнята. Говоря с главния готвач. Сигурно ще се вечеря късно? Какво ще бъде поднесено за вечеря? Твърде горещо е за месо, твърде късно — за млади птици; привечер ще бъде наловена риба и ще бъде сервирана прясно изпържена. Казвам:

— Шефът се безпокои да не би някой враг да сложи отрова в ястията на неговите високи гости. Ето защо аз трябва да присъствувам при приготовлението.

Главният готвач кимва, подобни шеги не са нещо ново за него.

Разполагам с време до вечерта. Всичко, което съм намислил да правя, трябва да бъде свършено до вечерта. Гилис отново е на път към някакъв бордей. Бързо се отправям към вилата на Харакс. Голямо вълнение цари там; или може би всичко ми се струва така само защото съм развълнуван? Не, той крои нещо, събрал е при себе си египтяни. Египтяни? Стъписвам се, но твърде късно е, трябва да му се доверя; моля го да прекъсне разговорите си, той се подчинява с недоволно мърморене, питам го без заобикалки:

— Какво знаеш за Родопис и за Езоп?

Старецът едва не припада. Вижда се заловен на местопрестъплението — а пък аз съвсем нямах намерение да го залавям. Разправя ми една дълга история. Знае почти всичко за двамата. Укорява мен, Поликрат, цял Самос, че още на времето не сме ликвидирали тоя порочен тип, тоя богохулник, тоя заклет враг на делфийския оракул. Ако не бил той, Родопис от години насам щяла да бъде наложница на Харакс.

Мисля си: „Защо пък на Харакс? Други майки в Самос имат по-хубави синове. Добре е само, дето оня негодник, фригиецът, тъй просташки се издаде сам. На косъм беше останало да му помогна да се добере до своята изгора.“

Казвам на Харакс:

— Не си тикай носа в тая работа. Тя се превърна вече в поверително държавно дело. Може да се стигне до разрив между нас и Амазис; и тогава една заложница би могла да ни бъде доста полезна.

„А особено полезни — мисля си аз — ще ни бъдат египтяните — истински или мними, — дето си ги събрал тук.“

Избирам си от тях двама, които ми се виждат най-подходящи, те се оказват и истински: бежанци, заплетени в някаква съмнителна сделка.

— Срещу тях ще получиш Езоп — обещавам на разочарования мърморещ старец. — Много скоро Поликрат няма да ми създава вече главоболия.

Надеждата, че ще получи тая жилава мръвка, възвръща жизнерадостта на похотливия старец.

Наредил съм от предпазливост да извикат Езоп в кабинета ми; моят роб ще го задържи там, докато се върна. Сега ние тримата се втурваме към източното пристанище. Слънцето се с издигнало отвесно над нас. И град, и пристанище са замрели. Пан е обжарил и омаломощил земята със своя зашеметяващ дъх.

Качваме се на една от стражевите лодки. Колко е добре сам да си власт; всички ти отдават чест, всички застават чинно, всеки свежда поглед — у никого и следа от подозрение; освен у самия мен.

Трите кораба на фараона, блеснали в позлатата си, се издигат пред нас от яркосинята вода. Лениво се полюшват лодките на египетската охрана. Пазачите поглеждат към нас, виждат стража, извръщат се. Стражата винаги е безукорна, а освен това, когато един самоски правителствен чиновник обикаля наоколо заедно с двама египтяни в стражева лодка, работата положително иде съвсем отгоре, така че по-добре е да не си завираш носа в нея. Най-спокойно гребем насам-натам из пристанището. Поглеждам към двореца; пълен покой. С няколко внезапни завоя се озоваваме при третия кораб откъм южната страна, там, дето никой не може да ни види. На кораба всичко остава спокойно, всички часови — наблюдатели стоят откъм северната страна, под сянката на вяло отпуснатите долни платна. Моите сръчни египтяни ми помагат да се изкача.

Вече сме под палубата. Познавам добре тия кораби, че нали самите ние в Самос сме ги строили. Отпред, вдясно, трябва да се намира голямата кабина.

Виждам я отново. Колко време е минало оттогава! Тя не се е променила. Дали съм се променил аз? Като че ли не ме познава. Нито е уплашена, както се надявах, нито е смаяна, както се опасявах, нищо. Поглежда ме равнодушно, малко отвисоко, може би с лека следа от още по-лека усмивка.

— Какво желаеш?

— Нима не ме познаваш? Навкратида? Харакс? Моите писма? (Страх ме е, че се пообърквам малко.) Моят копнеж?

— Може и да си идвал някога от името на Харакс, но сега ти нямаш нищо общо с Харакс. Харакс знае, че се намирам под закрилата на Демонакс.

(Демонакс? Името звучи зловещо. Зад него се крие мощ, от която мнозина се боят. Някои наши агенти изчезнаха, щом се спречкаха с Демонакс. Да не смята да плаши с това мен, един Меандрий? То ме кара — дори и в настоящото положение — да се усмихна.)

— Напира времето, египетска Елено. Виж в мое лице Парис.

(Нима тая лукава никаквица иска да се усмихне?)

— Аз дойдох. Дойдох, за да те отвлека. Цели десет години те обичам. Не остарях заради тебе. Не ми се присмивай, че вече не зная какво говоря Аз! Аз! Аз!

И се хвърлям отгоре й. Прекрасна, грижливо гледана плът. Зрелост на тялото — Зевс я е създал краткотрайна като зрелостта на черешата, ала у тая жена изкуството и характерът са я превърнали в дълготрайна като зрелостта на ябълката. Но какво държа в ръцете си аз?… Никаква съпротива, никаква душа. Хапя и шепна в уханното й ухо. Горя, богове, горя!

Двамата египтяни са до мен. В опиянението си съм забравил за тях. Трябваше да дойдат само ако жената окажеше съпротива. Ако чуят някакъв шум. Жената не бе оказала съпротива. Шума бях вдигнал аз. Стоя там, обладан от безсрамен страстен копнеж, ала те ме засрамват двойно повече, като се преструват и тримата, че не го забелязват.

Бързо отстъпвам назад, извръщам се към стената на кабината, двамата сграбчват прекрасната жена, сякаш е скъпоценен килим — копринено мека плът, пищна коса, която на слънчева светлина изглежда като слънце, а на лунна е тъмна като нощ. Никакъв звук, никакъв вопъл, никакъв стон. Какво носим по безлюдния кораб? Човешко същество или плячка?

Ако знаех тогава всичко, което знам днес! Безсрамна, подла жена! Никаквица и нищо повече! Трябваше да я изнасиля пред очите на двамата египтяни. Та тя така е свикнала. Глупец бях аз!

През цялото време, докато се намирала в пристанището на Самос, пазена най-зорко, тя разменяла пламенни любовни писма с Езоп. Възпявала го в стихове — по-късно намерих писмата, — той пък й пращал живописни, поетични басни. Тъй всичко около бягството било вече подготвено. Тя подкупила робините си, моряците си, той трябвало да дойде с лодка на кораба, малко след мен.

Пъргав ум имаше тая Родопис! В един-едничък миг схванала цялото положение. Така за отвличането си тя разполагала с един сигурен Меандрий и с един несигурен Езоп.

Предпочела сигурния Меандрий и спестила за по-късно писъците си.

Е, колкото за Езоп, не се страхувах от него. Имах пълно доверие в своя роб. Това се оказа грешка. Езоп чакал точно толкова, колкото можел да чака. Щом дошло време да се погрижи за лодката, почнал да проявява безпокойство. И понеже робът отказал да го пусне, поискал да го отведат пред Поликрат. Откъде можех да предвидя такава дързост?

За съжаление Поликрат не спял — човек никога не бива да си взима шеф, който спи малко, — а освен това бил в най-добро настроение и благосклонно кимнал, когато дръзкият фригиец поискал да го пуснат от двореца, защото трябвало да се срещне с любимата си. Тоя тип, значи, казал съвсем открито какво смята да прави. И тъкмо това се харесало на Поликрат.

Тъй Езоп бързо се отправил към пристанището. Ако той не бе именно Езоп, тогава моята лодка и неговата лодка щяха да се срещнат насред пристанището и аз, добродушният, вечно мамен аристократ, щях на всичко отгоре да помогна на оня мръсен роб, на оня лъжец и измамник, да се добере до своята никаквица! Но той беше Езоп и по пътя към пристанището срещнал група от робите, работили на времето заедно с него във водопроводния тунел за Хипсиполис.

Робите спрели и буйно се развикали след Езоп. Фригиецът също спрял, погледнал ги и няколко сълзи — тъй ми докладваха — се търкулнали по изцапаните му бузи. Соматофилаките естествено почнали да шибат с камшици тия непокорни негодяи. Съвсем наблизо обаче се намира малък храм на Деметра; според един стар и за съжаление все още прилаган обичай под неговата сянка се позволява и на робите да почиват. Езоп казал това на соматофилаките, докато размахвали бичовете си, и понеже те били чули вече, че фригиецът живее в двореца на Поликрат, разрешили на робите да си починат. Насядали робите един до друг на земята, почнали да се прегръщат и да се целуват.

Хубаво нещо били и почивката, и сянката, хубаво било и това, че Езоп бил наблизо; тъй казвали те. И след като му се оплакали, че навярно предстои да ги продадат в чужбина, замолили го за утеха.

— Разкажи ни една приказка — молели те Езоп.

Тогава соматофилаките рекли:

— Нищо не бива да разправяш. Защото робите запомнят всичко, което си им разказвал, предават го от уста на уста, винаги след това стават дръзки и мързеливи; ето защо главният строител и началникът на строежа забраниха да се разказват Езопови приказки.

— Хубаво — казал Езоп. — Те може би са в състояние да го забранят на другите; на мен обаче Поликрат, дано го закрилят боговете (в които той, разбира се, съвсем не вярва), е дал изрично разрешение да разказвам тия приказки.

Соматофилаките не били съвсем убедени.

— Добре — рекли накрая те, — разправяй. Но не искаме да си имаме неприятности; затова не казвай нищо бунтовно и нищо против тираните!

Отначало Езоп разказал една приказка, за да пресуши робските сълзи:

Зевс заповядал на Прометей да създаде човека. Приготвил той глина, но не намерил вода; ето защо забъркал със сълзи глината, от която създал човека. Така че не бива да се опитвате да прогонвате мъката и тъгата, невъзможно е. Бог не е поставил мъката в човешката душа, за да я оскърбява и хули. Той е вградил мъката и тъгата в човешкото, за да му даде трайност и спасение.

Замислили се соматофилаките дали в тая приказка има нещо бунтовно или насочено против тираните. Не открили нищо, позволили на Езоп да разкаже втора приказка:

Това било още по времето, когато власт имали само животните. Птици, змии и четириноги, всички си били пожелали царе и получили царе. Само миролюбивите гълъби не искали да чуят отначало за никаква власт. От това се възползувал ястребът. Спускал се от небесните висини и ловял безпощадно гълъбите. Разкъсвал и стари, и млади, и бавни, и смели. Казали си тогава гълъбите:

— И ние искаме цар. Той ще ни закриля.

И за да бъде достатъчно силен, та да се бори срещу ястреба, избрали за цар сокола. Тъй соколът поел своята власт. Тачели го гълъбите и се отнасяли с боязън към него. А той нямало защо да се мъчи с ловуване. Гощавал се от своите поданици най-безразборно: денем и нощем, сит или гладен, той ядял и стари, и млади, и силни, и слаби. Завайкали се тогава гълъбите и казали:

— Собственият владетел е по-жесток дори от врага!

Соматофилаките шумно размахали във въздуха възлестите си камшици. Развикали се:

— Езоп, твоята приказка не е за роби! Престани да разказваш, инак ще те наклеветим!

И бързо подкарали робите. Естествено не посмели да ударят Езоп. Ето защо тоя нагъл тип продължил да върви още няколко улички заедно с групата. И раздал на робите парцалчета от някакво парче плат, което носел под хитона си.

— Когато вашите деди — казал им той — вдигнали първото въстание в Атина, те разкъсали червения пеплос^[1] на архонта и в ръката на всеки останало парче червен плат. По него се познавали по-късно в рудниците и на гребните кораби, с него се утешавали, когато изпаднели в най-голяма беда.

Парчето плат, което той раздал на бившите си другари по съдба, също било червено. Соматофилаките побеснели от яд и почнали да го търсят навсякъде, но не успели да го намерят.

Също като парчето плат изчезнал и Езоп. Хрумнало му внезапно, че го чакат и бързо се втурнал към пристанището. Ала в пристанището отдавна вече нямаше никаква Родопис. Там бях само аз и египетските стражници тъкмо ме смъкваха на сушата.

Едва когато стигнахме до вълнолома и видя, че нийде не се мярка никакъв Езоп, Родопис почна да ме обвинява, че съм бил затворил фригиеца. Това съвсем не беше така и аз се заклех в боговете, че не е вярно. Казах й, че я обичам, че не бива да мисли повече за мръсния, вероломен фригиец, че я чака прекрасен, охолен живот сред съкровищата на Самос. Тогава тя внезапно почна да беснее и да пищи. Цялото пристанище екна в обедния покой. И тримата трябваше да правим усилия да я удържим, за да не се хвърли във водата. Тъй отново се отдалечихме от вълнолома и налетяхме право в ръцете на египетската стража, чиито лодки се бяха насочили като стрели към мястото, отдето се чуваха виковете.

Хубава бе Родопис дори когато беснееше. Болката не я сломи и дори обляна в сълзи, тя все още ме привличаше. Ала египтяните прибраха буйствуващата жена и кротко я откараха обратно на третия кораб. Мен — без да проговорят нито дума, само във високомерните им очи се четеше безмълвно презрение — смъкнаха на вълнолома. Никога вече не видях нито лодката си, нито двамата си египтяни. (А пък те ми струваха цял куп оболи, особено лодката.)

Хората са склонни да ме смятат за повърхностен, макар че всъщност съм тъй задълбочен; но човек невинаги има време да проявява задълбоченост. Колкото и дълбока да бе мъката ми по Родопис, в момента надделяваше омразата ми към Езоп. Невъзможно бе всичко това да става с естествени средства. Само с вълшебничество, само с някакви нечестиви магии бе успял фригиецът да подлуди една толкова красива и толкова умна жена. Сега вече нямаше място за колебание, то не бе и в интерес на нещастната Родопис. Всеки час, който тя останеше още в Самос, можеше да донесе на оня фригийски шопар нови възможности да я отвлече. Планът ми беше добър. И в края на краищата беше добър и в политическо отношение.

Вечерта отивам в кухнята и приветствувам главния готвач. Истинският пръстен е у мен. Чувствувам как притиска хълбока ми, дето го нося, грижливо увит под една от гънките на хитона си. Той потиска и настроението ми. Пръстенът е скъп, достатъчно главоболия ми бе струвала смяната на истинския с фалшивия, голяма жертва е за мен да го върна обратно; но сега вече не се касае само за Родопис, а и за Самос, за всичките ми приятели — евпатриди, касае се за свободата.

Питам кои риби са за Амазис и за Крез. Така научавам коя е рибата, предназначена за шефа. Сетне блъсвам на пода някакъв скъп супник. Всички се навеждат и почват да събират счупените парчета. Действувам хладнокръвно и обмислено. Грижливо поставям пръстена в гърлото на рибата за Поликрат. Затъквам го здраво вътре, невъзможно е да изпадне. Шегувам се, давам на смутения главен готвач златна монета от по-дребните. Все ще намери как да се оправи. При големи държавнически посещения често се троши по нещо.

Идва заповедта от шефа: да се поднесе вечерята. Отправям се към горния край на огромната празнична трапеза, дето се е събрала цялата свита на шефа: главният роб, камериерът, домакинът, виночерпецът, надзорникът на колесниците. Донасят предястията — салати, маслини, студени бульони. Поликрат обявява главното ястие — великолепна, рядка риба, с месо, нежно като гръдта на млада пуйка, приготвена с превъзходни подправки — специален дар за царската трапеза от най-добрите самоски рибари.

Робите разделят на късчета великолепните риби пред Амазис и Крез, царете вкусват, поглеждат възхитени своя домакин: наистина само елините могат да готвят така! Поликрат дава знак на своя главен роб. Той тържествено посяга към ножа, за да разреже рибата на шефа. Царете дъвчат с апетит и гледат към чинията на домакина. Главният роб допира ножа до рибата.

Вик: ослепителен като малко слънце, пръстенът се изплъзва от разтворената риба!

Поликрат посяга натам като дете: неговият пръстен! (При това в края на краищата — Стикс ми е свидетел! — това беше моят пръстен!) Радва се като дете. Става, крещи, танцува.

— Аз съм рожба на щастието! Каквото сторя, носи щастие! Каквото намеря, носи щастие! Щастлив е Самос, че има такъв щастлив владетел!

Не откъсвам поглед от Амазис. Той е побледнял, все по-блед става. Тържествуващият вой на шефа никак не го трогва, напротив: изстудява го. Не може да яде повече. Бори се със себе си. Бори се с онова, което го окръжава, с приятелските си чувства към Елада, към веселия, безгрижен и лекомислен елинизъм, какъвто е принуден да го види. Египет остава по-силен. По-силни остават неговите опасения, неговото подозрение, суеверието му. Амазис блъсва шумно и ядно рибата пред себе си, шумно и задъхано се изправя.

Тържествуващият вой на Поликрат секва, той се втурва към египтянина:

— Какво става с твое величество?

Амазис безмълвно го гледа, устата му е стисната, езикът му — сякаш скован. Какво още да каже на един човек, когото боговете — неговите богове — са белязали тъй? Дава знак на робите си. Очите на Крез се разширяват, стават кръгли като на пеленаче. Египтяните се проточват във верига след Амазис — блестяща змия със златна глава, строга, мълчалива, безшумна.

Три часа по-късно видяхме как фенерите по върховете на мачтите им гаснеха един по един на южния хоризонт.