Арнолт Бронен
Езоп (26)

V

Бащата на моя баща познавал на времето един моряк, който дошъл от вулканичния остров Липара. Тъй до нас, децата, стигна едно предание и ние не можехме да го забравим, макар че аз го разбрах едва по-късно. Отначало на Липара живеели както и другаде: с правда и кривда, с оскъдица и богатство. Но понеже островът бил малък и беззащитен, всяка година го нападали морски разбойници, ограбвали домовете и избивали мъжете. Тогава в Липара се видели принудени да създадат една общност. Цялата храна, цялата земя, целият имот станали общи. Половината мъже обработвали земята, другата половина бранели земята. Морските разбойници не могли да стъпят вече на брега. Тъй на Липара настанало благоденствие и сигурност.

Но онова, което спасило Липара, не спаси крепостта Сунион. Имахме да ядем и да пием, имахме сребро, имахме оръжия. Само едно ни липсваше: хитрост. Смятахме, че атиняните ще се борят против нас с оръжия или с пари, че ще ни обсадят и откъснат от външния свят, че ще ни уморят от глад. Не смятахме, че ще се борят срещу нас с хитрост. За тях този начин бе най-простият и с него те изцяло ни подведоха.

И така, от управата на рудниците не предприеха против нас нищо, а започнаха да разследват: как се е стигнало до катастрофата? Пред шахтите се яви невъоръжена комисия и ние я пуснахме да слезе под земята. Тя изследва всичко до най-малки подробности, разпита надзирателите и разкри защо шахтите са се срутвали толкова често. Установи вината на Дифил. Имахме чувството, че това става твърде късно — след като десетки добри наши другари се намираха затрупани под рудата. Ала то ставаше все пак достатъчно рано, за да помогне на атиняните да постигнат, каквото се стремяха да постигнат. И така, разпитали Дифил пред управата на рудниците и отначало Дифил бил достатъчно дързък и си признал всичко.

— Разбира се — казал той, — че взех среброто от подпорите, защото кой щеше да ми го плати? Среброто си беше мое и те бяха мои роби. Платил съм си данъците и ако държавата на атиняните иска от мен нещо повече, нека ме помирише отзад.

Ето така говорил пред управата на рудниците.

Нищо ново нямаше в това, че един предприемач на мини говореше тъй пред съветниците; новото обаче бе, че рудничарите се намираха горе, в крепостта Сунион. Затова дързостта на Дифил не хвана място. Не всички загинали рудничари бяха истински роби; неколцина от тях бяха осъдени по на пет или десет години и ако, разбира се, ги бяха преживели — щяха да бъдат отново свободни. Умъртвяването на тия хора, все едно дали предумишлено, или по невнимание, беше убийство. Ето защо управата на рудниците предаде делото на ареопага.

Сега вече работата стана по-сериозна, но все още не напълно сериозна. Какво толкова можеше да направи ареопагът! Филите, към които се числяха загиналите, трябваше да повдигнат обвинение; те не повдигнаха. Показанията на надзирателите ставаха все по-уклончиви, колкото повече се страхуваха, че Дифил може да се върне отново като господар в своите рудници. Спорехме, свивахме пестници и заплашвахме:

— Докато ние сме тук горе, тоя тип няма да се върне.

Той наистина не се върна; но не заради нашите заплашвания, а поради грешката, която направи. Повикал един ден своя банкер и се посъветвал с него как да прехвърли състоянието си на сигурно място в чужбина, най-добре в Самос. Банкерът бил раздал много пари в заеми с висока лихва. Внезапното искане на тия големи суми обратно от длъжниците привлякло вниманието на мнозина. Дифил бил декларирал, че притежава състояние само от двадесет таланта. Сега поразровили сериозно и открили, че той разполага със сто и шестдесет таланта, едно извънредно голямо богатство. Атинската държава винаги е била алчна, нуждаеше се от много пари. Ако осъдеха Дифил, можеха да конфискуват имуществото му.

Достатъчно често бях виждал атинските граждани, докато работех по строежите на агората. Съвсем не са много ония, които имат правото да се наричат граждани, може би двадесет до тридесет хиляди, но една третина от тях всекидневно се редят на опашка пред съдилищата, за да бъдат избрани за някаква съдийска длъжност. Тогава те получават няколко драхми и си придават важност за десеторно повече драхми. Когато се конфискуват големи суми, на всеки съдия се полага по нещо. Сто и шестдесет таланта, това са деветстотин и шестдесет хиляди драхми: от тях пада достатъчно и за съдиите.

И тъй, когато се яви пред ареопага, Дифил смяташе, че може би ще го осъдят за убийство, но парите му ще го спасят; стана тъкмо обратното. За безчестните му постъпки почти не се спомена. Толкова по-важен аргумент срещу него бяха парите му. Само за форма заседаваха два дни, защото гражданите — съдии нямаха интерес от кратки заседания. Сетне произнесоха присъдата, която всъщност бе предрешена: осъдиха Дифил да изпие чашата с отрова^[1].

Той изпил чашата с отрова в градския затвор и пукнал сред страхотни ругатни. За съжаление множеството наши другари — рудничари, които бяха умрели по негова вина, не можаха да видят това. Ала останалите рудничари, които бяха живи и седяха сега в крепостта Сунион, почнаха да се държат тъй, като че не съществуваше вече никаква опасност и занапред в шахтите щяха да растат смокини и сливи. Езоп ги предупреждаваше. Те се смееха:

— Сигурно пак искаш да ни разкажеш някоя приказка!

Езоп огорчено отвърна:

— Искаше ви се това да са приказки. Аз исках да ви помогна само да поразмислите.

— Не искаме нито да ни помагат да мислим — рекоха му ония, — нито да мислят, че ни помагат!

След това се завърнаха обратно по своите рудници и смирено зачакаха да дойдат надзирателите им.

Ние, останалите в крепостта Сунион, не бяхме вече много и броят ни всекидневно намаляваше. Долу в някои рудници вече работеха, а към нас не проявяваха никакъв интерес, сякаш бяхме престанали да съществуваме. Някак зловещо беше това, бихме предпочели всяка борба. Сетне видяхме да се задават много кораби и да спират долу, край брега. Отдъхнахме си: най-сетне започва борбата. Измамихме се отново. Някакъв любезен човек с дяволити очички се изкатери потен нагоре по планината и добродушно запита:

— Колко души сте?

Ухилихме му се подигравателно:

— Че преброй ни, ние не можем да броим.

Мислехме си: само да посмее сега да ни брои, ще го набием и ще го изтъркаляме надолу по планината. Навярно — тъй си мислехме ние — иска да знае броя ни, за да насъска срещу нас съответно число хоплити.

Той се усмихна:

— Не бойте се. Вие не сте вече собственост на атиняните. Ние ви купихме от тях. Отсега нататък ние сме ваши господари.

Запитахме:

— Но кой сте вие? Откъде идвате?

И си мислехме:

„Все още сме хиляда. Няма да се дадем толкова евтино. Да ни избият — могат, но да се подиграват с нас — не.“

Тогава оня хитрец, името му бе Скилос, каза, че били от Самос; и че в Самос било чудесно — топло и светло; и че в Самос имало хубав хляб, печен по египетски, и смокини с вино, също и за робите; и че трудът там бил най-лекият в цяла Елада; защото геоморите били натоварили великия Поликрат да построи водопровод и там било прохладно и чисто и през цялата година имало хубава вода; и че това било работа, за каквато мечтаели дори свободните; а ние, като роби, сме щели да получим най-добрата, най-леката работа, която изобщо били получавали някога роби.

Погледнах към Езоп: какво мислеше той? Той не вярваше на всичките приказки на Скилос. Ала когато онзи се закле в боговете, че ще работим само на водопровода, най-малко три години, Езоп кимна с глава. Трябвало да идем — каза той. Не го казал заради себе си — тъй ми прошепна, — не защото се надявал, че в Самос, дето му била дадена свободата, ще го признаят за свободен; казал го заради нас, защото всички водопроводи, които виждал досега, били построени на земята и над земята. Така че работата сигурно щяла да бъде тежка, но здравословна, на въздух.

Тогава се съгласихме, стегнахме си вързопите и последвахме хитрия Скилос надолу към корабите.