Арнолт Бронен
Езоп (30)

II

Йо била жрица на Хера в град Аргос. Видял я Зевс и пламнал от обич по нея. Тогава Хера превърнала Йо в крава и й заповядала да пасе на една мочурлива поляна край Лерна под наблюдението на овчаря Аргос. Ала Зевс не се оставил да го заблудят. Успял да нареди Йо да бъде отведена в Египет. Там той вече можел да се приближи до нея. Само с един удар на ръката му Йо отново добила първоначалния си образ. След дълги терзания най-сетне Зевс се насладил в Египет на радостите от любовта си с Йо.

 

 

Докато аз мечтая за египетските си приключения — повече за бъдещите, отколкото за миналите, — идва Езоп. Бях наредил да го повикат.

— Ти има щастие — казвам му аз.

— Нима е възможно да нямам? — усмихва се той. — При щастливия Поликрат всеки има щастие.

Някак прекалено остроумен ми се вижда тоя фригиец, прекалено проницателен, прекалено бърз.

Езоп казва:

— Та аз им разправих само една басня.

Отвръщам му:

— А можеш ли да ми разправиш една басня защо им разправи точно онази басня?

Езоп казва:

— Мога.

Един вълк, заситен от тлъста плячка, се разхождал, за да облекчи храносмилането си. Ненадейно се натъкнал на една овца. Овцата се смръзнала от уплаха, паднала на земята и не могла да помръдне. Вълкът я окуражил:

— Кажи ми три думи, които отговарят напълно на истината и ще те пусна да си вървиш!

Овцата изблеяла:

— Първа истина: по-добре никога да не те бях срещала! Втора истина: ако все пак трябваше да те срещна, по-добре да беше сляп! Трета истина: ако все пак трябваше да те срещна и ти да не си сляп, по-добре щеше да бъде вие, вълците, да изгинехте от някое зло, дето винаги нападате, нас, овците, които нищо не ви правим! Вълкът признал, че овцата казала три пъти истината и я пуснал да си върви.

Усмихвам се:

— Но вълкът е бил сит.

Езоп се усмихва:

— Но банкерите бяха богати.

Говоря с него за поръчките на Поликрат. Шефът освободи тоя тип колкото потайно, толкова и насилствено. Съмнявал се е, че аз или ще убия тоя неприятен човек, или ще го пусна да избяга. Неговата подозрителност към мен подхранва моята подозрителност към него. Какво иска той от тоя жалък роб? Може би да ме шпионира? Още първият опит показа, че тоя тип възнамерява да върви по свой собствен път. Поликрат му рекъл: „Разкажи една от твоите басни; но тъй, че да се уплашат и да платят.“ Той не ги беше уплашил, а направо ги беше смачкал. Нима е негова заслугата, че те все пак платиха?

Продължително го оглеждам. Не е красив. Нито пък е с внушителна външност въпреки новия си хитон. Прекалено много твърдост има около устата му, прекалено хлътнали са бузите му, прекалено високо е челото над очите му. Гадая по очите му. Може би има четири, а може би шест очи? И освен това какъв ли вид ще придобие, ако живее като нас, яде като нас, люби като нас?

Да люби като нас? Може би е кастрат като повечето роби? Ала гласът му е твърде плътен, твърде звучен, дори и земята кънти от него. Заговорвам му за самоските момичета. Никакъв отклик. Атинските хетери? Нали е бил и в Атина? Никакъв отклик. Може би предпочита момчета? Е, това все ще се разбере някак. Боязливо махвам с ръка. Приятели ли ще бъдем, врагове ли? Ще ми помогне ли да уредя египетското пътешествие? Дявол да го вземе, какво ми хрумва пак за Египет? Какво общо има тоя човек с Египет? Все пак, преди да успея да се въздържа, казвам:

— Наскоро ще пътуваме за Египет.

Очите му засияват:

— Тогава няма нужда да бягам.

Не го разбирам. Защо му е на него, свободния, да бяга? И после: кой бяга в Египет?

Питам го:

— Какво те привлича в Египет? Да не би и теб някоя жена?

Той повтаря със смях:

— Да не би и теб някоя жена?

Гласът му звучи двусмислено.

Внезапно изпитвам чувството, като че ли от неговите рамене се смъкват дълги години робство.

— Да — потвърждава мислите ми той, — дълги години робство се свличат от плещите ми. Аз имах мисли, имах желания, които трябваше да убия в себе си. Нужна ли ти е моята помощ, за да отидем в Египет? Ще ти помогна.

Казвам:

— Тогава пак ще видя жената, която желая.

Той каза:

— Тогава пак ще видя жената, която обичам.

Двамата се смеем. Разбираме се. Подаваме си ръце. Надявам се, че не съм наивен идиот.

Страхувам се, че се показах наивен идиот. Твърде много неща се случиха, откак Езоп се яви сред нас.

Когато на времето, в тунела, се застъпих така горещо за Езоп и го спасих от намерението на Поликрат да го убие, шефът благодарение на мен проумя едно — впрочем две неща. Първото от тях бе: времето е назряло. Второто: това е назрелият човек за назрялото време.

Той беше започнал да проявява недоверие към мен. Да ме изпъди вече, не можеше, малко по малко бях научил твърде много, за да си го позволи. Но той ме беше видял веднъж заедно с неговите братя, които живееха горе, в двореца на Еакидите. Отидох при него и му обясних каква е работата. Че мой дълг като верен слуга е да посетя братята му и да разбера какво замислят — добро или зло. Той ме погледна изкосо и не отвърна нищо.

„Хубави братя! — мисля си аз. — Колко различно беше у нас, как привързан бях към моите любими сестри! Благородническата кръв си е благородническа. В моето семейство още прапрадядо ми е бил неоспорим герой, докато сред тая паплач на Еакидите човек трябва да се рови чак до Троянската война, за да намери един съмнителен герой.“

И така, думица не ми каза шефът, а повика при себе си Езоп и му даде нареждания: да се смеси с тълпата на самосците и да им разказва приказки. Ей такива: че Самос имал нужда от цар, или пък: че един е по-добре, отколкото мнозина, или пък: че най-могъщият трябва да стане цар. Езоп кимна с глава и покорно обеща.

Но вместо, както се бяхме уговорили, да докладва на мен, за да можем да разработим общ план за действие, тая свиня отиде право на агората и едва от моите доносчици научих какви каши объркал там. Разправял само шеги и смехории, така че всъщност никой не забелязал накъде бие. Поликрат особено много се ядоса на следната смехория:

Една лисица искала да мине през някаква река. Ала течението я понесло и я тласнало в една пукнатина сред скалите, дето се заклещила. Веднага от всички страни я връхлетели бълхи и почнали ожесточено да я хапят. Минал край нея таралежът и състрадателно я запитал:

— Комшийке, да ти очистя ли бълхите?

Лисицата отвърнала:

— Не!

Таралежът не можал да я разбере.

— Бълхите по мен — му обяснила лисицата — са се насмукали вече и не пият много от кръвта ми. Махнеш ли ги, ще дойдат нови, те ще са още гладни и ще изпият и остатъка от кръвчицата ми.

Поликрат заповядал да повикат Езоп и здравата го смъмрил, Езоп само се засмял и казал:

— Господарю, та нали ти си, който държиш властта? Самосци биха ме пребили с камъни, ако им препоръчам нов господар вместо тебе.

Това допаднало на Поликрат и той омекнал.

— Аз държа властта фактически — рекъл той, — но не и формално. По-добре е за Самос, ако се провъзглася за тиран.

Езоп би трябвало да си замълчи и да докладва за тоя разговор на мен. Но той не мълчал, а възразил на Поликрат. Никой дотогава не му бил възразявал. Езоп не го убедил, но шефът по начало смяташе фригиеца за почтен (макар спрямо мен той да бе непочтен). Двамата почнали да спорят за тиранията почти като равни, при все че единият беше само мръсен роб; и за тая история аз научих едва след няколко дена, когато бе вече много късно да се вземат каквито и да било противомерки.

И така, смятайки още Езоп за мой приятел, реших да го взема със себе си в двореца на Еакидите.

Тилът ми е добре осигурен. Между моите доносчици няма нито един предател. От два дни насам Поликрат е на риболов с любимите си момчета. Слънцето отново грее по-топло. И нощта е топла. Предпазливо се изкачваме в мрака към Хипсиполис, дето назъбените кули на двореца на Еакидите издигат върхове към звездите. Светлина от факли има само в залите около вътрешния двор. Там ни очаква дългокос мъж, представя се: Питагор, син на Мнезарх, от Самос. Чувал съм вече за него, той е от стар пелазгийски род^[1], политически неблагонадежден; източно от град Самос той, заедно със сто свои млади привърженици, има едно земеделско стопанство, дето отглеждат зеленчук, не ядат месо и бобови растения.

Влизаме в залата на мъжкото отделение. Посрещат ни Силосон и Пантагнот, и двамата великолепни исполини, но за съжаление малко тромави и в старовремски смисъл прекалено честни за съвременната политика. Да можеше от тримата братя да се направи един владетел, чийто всемогъщ секретар да съм аз, бихме имали една наистина добре уредена държава. „Все още е възможно — мисля си аз, — трябва само да се подрежат крилете на Поликрат, а пък на тия двамата да се дадат силни криле.“

Има да се обсъждат много спешни работи, за съжаление обаче ония двамата, незначителните, Езоп и Питагор, веднага се хващат за рошавите коси. Питагор започва вече да цитира:

Стомаха, съня и страстта си да въздържаш свикни търпеливо,

обуздай след това и гнева си, утолявай със мярка глада си,

не докосвай създания живи!

Езоп се разярява:

— Деветима от всеки десет елини са роби. Тяхното въздържание стига дотам, че ядат пръст и мухи. Първото, за което трябва да се погрижим, е не какво ядат, а изобщо да ядат.

Питагор започва да се разпалва като полузагаснала жарава, раздухана силно от вятър.

— Какъв смисъл има да ядат и при това да изгубят душата си? Защото, който яде от лакомия или задоволява своите страсти към убийство, или пък сексуалната си ненаситност, той измърсява душата си; неговата душа не може да се спаси вече; тя ще си остане прикована към тялото му и ще загине с него.

— А какво обещаваш ти на онзи, чиято душа бъде спасена?

— Той ще живее многократно, душата му постоянно ще се преражда в друго тяло.

— Сигурен ли си в това?

— Аз съм живял двайсет живота.

— Значи, ти си живял живота на баща си и на дядо си, и на прадядо си?

— Душата преминава през всякакви живи същества — през животните, растенията и вятъра. Едва след три хиляди години чистата човешка душа може да заживее отново като човешка душа.

— Значи, ти знаеш твърде много?

— Щях да зная още повече, ако своевременно бях упражнявал паметта си; защото паметта е силата на света.

— Силата на паметта положително е много голяма; и все пак струва ми се, че е по-добре човешката душа да се освободи днес, отколкото да се изчаква, за да се види дали ще бъде свободна след три хиляди години: защото междувременно тя може да е живяла като вълча душа и да е разкъсала стотици овци.

— Ако си се пазил от похотливост, душата ти не ще може да се превърне във вълча.

— Не съм се пазил от похотливост и повечето люде не се пазят. Значи, броят на душите, които ще бъдат годни да се вселят в хора, все повече ще намалява. И ще настъпи време, когато хората ще бъдат без души.

— Аз ще уча моите приятели, а моите приятели ще учат своите приятели, и ще отгледаме деца, които ще останат след нас, за да почитат боговете вместо нас. Никой от нас няма да създаде деца в пияно състояние, нито от сексуална ненаситност, нито от лекомислие. Тъй душата няма да отмре.

Езоп се смее:

— По моя метод умира душата, по твоя — човекът. Да видим кой от двата ще изберат хората.

— Ще избира божеството, не хората.

— А какво ще избере Поликрат?

Този въпрос естествено беше най-неотложният: и все пак той не може да се поставя така, както прави Езоп. Питагор обидено мълчи. Силосон ме поглежда въпросително. Разправям историята за баснята на пазарището и заключавам:

— И така, виждате какво мисли Езоп.

Пантагнот казва:

— Трябва да се усили охраната на геоморите.

Силосон смята за по-голяма сигурност да бъде осведомен Крез; на лидиеца трябвало да се обясни, че един силен Поликрат е опасен за него. Разискваме продължително и обстойно. Питагор обещава на Силосон подкрепата на своите ученици. Само Езоп мълчи. Най-сетне аз го запитвам:

— Какво ще ни посъветваш ти?

Той казва:

— Нищо.

Останалите негодуват. Питам:

— Защо?

Езоп отвръща:

— Защото с много късно.

Поклащам отрицателно глава:

— Никога не е много късно да се браниш.

Езоп.

— Утре Поликрат ще освободи от длъжност геоморите.

И ни разказва за своя разговор с Поликрат.

Преглъщам яда си; действително е твърде късно да се ядосвам. Но подкрепям предложението на наивно честния Пантагнот Езоп да бъде задържан като заложник. Това може да навреди само на онзи, който го пази; а Пантагнот сам заявява, че е готов да се заеме с тая работа и същевременно обявява тревога в крепостта. Силосон трябва да напредне към града Самос по суша. Ето защо той взима телохранителите си и тръгва най-напред след Питагор при неговите вегетариански приятели на моравата на Свещената четворка. Самият аз съм натоварен с най-тежката задача. Забележа ли някакви съмнителни приготовления, трябва да дам знак с едно знаме.

Бях поръчал най-строго на моя роб да ме събуди, щом сипне зората. Ала Поликрат изпратил момъка нанякъде с някаква друга заповед, успах се и когато се събудих, превратът бе вече извършен. Заедно със своите страшни скити — нему като пробул бе подчинена в края на краищата цялата стража — Поликрат бе отишъл пред пританейона, беше нахлул в заседателната зала и с отвратителни заплахи беше принудил геоморите да подпишат документ за собственото си освобождаване от длъжност и същевременно с подписите си да положат тайнствена клетва. След това бе наредил да ги откарат при роднините им във вътрешността на острова.

Сега аз чувах вече само глашатаите, които яздеха из цял Самос със своите барабани и тръби. Оповестяваха свалянето на геоморите. Обявяваха свободата. И действително в тоя час Самос нямаше владетел. Тълпата ликуваше. Особено там, дето глашатаите хвърляха сред тълпата триоболи.

През четвъртия час след зазоряване Поликрат се завърна в двореца. Бързо събрах чиновниците и с ликуване пристъпих към него, начело на людете, които му бяха верни. Възседнал високия си жребец, той седеше сред своята скитска гвардия, всички бяха с ризници и окичени като олимпийски победители. Дори не благодари за верността ми. Само запита кратко:

— Къде е Езоп?

Не биваше да лъжа. Една лъжа не би помогнала нито на истината, нито на главата ми. Освен това помислих си: ако кажа сега истината, ще се започне битка за укрепената част на Самос, крепостта ще падне, но ще падне и самият Езоп; защото, преди сам да отиде в ада, Пантагнот ще убие заложника си. А пък смъртта на Езоп означаваше живот за аристократите от тоя град. Затова казах истината:

— Езоп е заложник при Пантагнот.

Поликрат веднага потегли нагоре, към Хипсиполис. Стигнал до главната порта на крепостта и поискал да извикат брат му, за да се разберат. Пантагнот се явил горе, между зъбците на стената, и дружелюбно го поздравил; мислел си, че сега те, тримата братя, ще поемат властта. Ала още докато вдигал за поздрав покритата си с броня десница, стреляли тридесетима от най-добрите скитски стрелци. Той паднал по гръб в двора; с крясъци и пронизително свирене скитите се покатерили като маймуни, като котки по грубия зид. Избили всички, които намерили горе.

Само едного не убили: Езоп.