Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (50)

Осма сцена
Семейната гробница на Леонато

Бенедикт: Процесията от факли продължаваше напред, докъдето поглед стига — златиста змия, виеща се нагоре по хълма, докато пламъците й почти докоснаха звездите.

Нощта беше топла, но Клавдио беше облечен в пълен набор траурни дрехи, кадифени като мрака. Лицето му под качулката беше бледо като стъкло.

Вървяхме бавно нагоре по хълма, потънали в печал, музикантите свиреха меланхоличните си песни, а аз се дивях на начина, по който измислената от нас сцена въздействаше върху духа. Беатриче, облечена също в черно, крачеше до Леонато, чиито старчески очи бяха плувнали в сълзи. Само за тази нощ за всички нас Херо беше мъртва. Нещо си беше отишло от нас, може би някаква невинност.

Накрая стигнахме до Чимитерио Монументале и заливът се ширна бляскав под нас. Но всички цветове бяха приглушени, като че ли самите те оплакваха Херо. Дърветата бяха ахатови, небето — индигово, вулканът — в охра. Краските им се прецеждаха в морето и земята около нас като възлияния на скръбта.

Спряхме край малката гробница от млечнобял камък. Решетката от ковано желязо беше отваряна съвсем наскоро, за да приеме майката на Херо, и изсъхналите цветя за Иноджен все още висяха по извивките й. В самата гробница бяха запалени други оброчни свещи, предназначени за фалшивото бдение в памет на Херо.

Клавдио ми подаде факлата си и аз я поех със сурово изражение. След като му бях съобщил за помилването му, двамата се бяхме върнали не към отношенията си на кораба, а към онези от миналото лято. Той отново беше станал млад и зелен, аз — негов наставник, така че едно от нещата, които можехме да оплакваме тази нощ, беше нашето братство.

Но в замяна на това братство бях открил нещо далеч по-скъпо. Клавдио се насочи към любовта на живота ми и Беатриче, скрила лице под качулката си, му връчи някакъв свитък. Клавдио коленичи пред решетките на гробницата, счупи печата на ръкописа, разгъна свитъка и прочете думите, написани там, с глас, едва сдържащ сълзите си:

Жертва бе на хорска

злоба таз, която тук почива,

затова и подир гроба,

в паметта ни ще е жива:

подло я уби света,

но я слави след смъртта!^[1]

Заби свитъка в една от декоративните извивки на решетката, така че словата да останат на гробницата, докато стихиите не решат да ги вземат. Аз плъзнах поглед от тези знаци на тъгата към Дон Педро — директно, обвинително. Сякаш привлечени, очите му срещнаха моите, но той побърза да ги сведе.

— Ти стой там, хвали я сам и когато бъда ням! — завърши Клавдио.

Последната сричка окончателно го задави. Гласът му се разпадна и той онемя. Кимна към свещеника, който извиси силния си глас в тържествен упокоен химн. И тогава графът обори глава и се разплака. Дъхът му, същият онзи дъх, който беше убил Херо, бягаше от него със силни, разтърсващи ридания. Запитах се дали беше плакал по този начин и когато майка му си беше заминала, но можех да се обзаложа, че оттогава насам никога не беше плакал по този начин. Беше удивително странно, защото в тази проява на мъка нямаше нищо немъжествено даже точно обратното, защото сега той се издигна в очите ми.

Погледнах към Беатриче. Исках да знам дали и тя вижда това, което виждах аз. Качулката й се беше плъзнала малко назад и лицето й проблясваше в златисто под светлината на факлата й. Макар и да не знаеше още, Клавдио съвсем скоро щеше да стане неин братовчед и аз се надявах някой ден тя да успее истински да му прости прегрешенията. Очите й срещнаха моите. От всички променени цветове, които зърнах тази нощ, само нейните очи бяха съхранили невероятното си синьо, като лятното небе. Тя кимна незабележимо, безсъмнено трогната. Различаваше истинската скръб и истинските угризения на съвестта. Клавдио беше направил едва първите крачки по пътя на покаянието си, но очевидно му предстоеше да заслужи прошката й.

Тогава си казах: „Херо също трябваше да бъде с нас“. Не всеки получава възможност да присъства на собственото си погребение, но така в покаянието на Клавдио тя щеше да забележи нещо, което със сигурност щеше да я трогне. И въпреки това не можехме да рискуваме да вземем и нея, защото, ако някой я беше забелязал, с хитрия ни план би било свършено.

Упокойният химн на свещеника завърши с тежък рефрен, след което опечалените се обърнаха и златната змия се изви надолу по хълма. Помислих си, че принцът, който през цялата церемония беше свел засрамено очи, ще настоява да остане за бдението. Но той беше един от първите, които си тръгнаха. Стрелкайки уплашено очи насам-натам, той дръпна качулката ниско над лицето си и затътри крака след тълпата опечалени, скривайки се сред тях. Изглеждаше като преследвано животно.

С Клавдио останахме сами в нощта. На този тъмен хълм, със залива, проблясващ под нас така, сякаш всички звезди бяха паднали в него, аз разполагах с време и пространство за мислене. През дългите часове на бдение, които последваха, аз мислех за смъртта — моята и на Беатриче.

Веднъж ми беше разказвала за гробниците в града на баща й, гробници, покрай които била минавала като дете с увереността, че някой ден и тя ще легне там. И въпреки че този южен монумент тук не беше никак лошо местенце за прекарване на вечния сън, особено със залива под него и димящата планина над него, аз си знаех, че всъщност единственото място, където исках да прекарам вечността, беше до Беатриче — да гнием заедно в северните земи на Верона, докато костите ни не се слеят.

Както съзерцавах нощния пейзаж, така оклюмах глава, докато Клавдио продължаваше да се моли. Моли се цяла нощ като истински разкайващ се човек — с приведена глава, ръце, стиснати пред гърдите до побеляване на кокалчетата, с непрестанно движещи се устни. И после, накрая небето избледня и с настъпването на зората всичко възвърна истинския си цвят, боядисано от усърдното слънце. Цялата сивота наоколо и цялата чернилка, заедно с всички мисли за смъртта бяха прогонени надалече от цветовете. Настроението ми се върна. Беше денят на сватбата на Клавдио. Както и на моята.

Отидох да взема покаялия се и едва тогава видях, че изобщо не сме били сами. Забелязах още една фигура да се надига безшумно от храсталаците зад гробницата — един парцалив, качулат разбойник. Разбрах, че не ни грози никаква опасност, защото той вдигна ръка за поздрав и се отдалечи — нагоре, по посока на огнената планина. Тогава осъзнах кой е авторът на текста, който Беатриче беше връчила на Клавдио. И разбрах, че думите не са били написани за Херо. Микеланджело Флорио Кролаланца беше изкарал нощта в бдение не в памет на Херо, а в памет на майка си.