Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (27)

Първа сцена
Ел Ескориал, Мадрид

Бенедикт: Аз, Бенедикт, роден в семейство на търговци от Падуа, седях в тронната зала на мъжа, когото наричаха най-могъщия монарх в целия християнски свят.

Пътувахме от Месина до Мадрид, а оттам — до Ел Ескориал, огромен дворцов и манастирски комплекс от жълт пясъчник, с кули, кубета и покриви, покрити с оловносиви плочи. Тук, докато слънцето се снишаваше зад подкастрените корони на дърветата, заедно с всички испански благородници и ние трябваше да присъстваме на легендарния Хунта де ноче на крал Филип Втори — Съветът на нощта.

Наименованието на съвета беше повече от иронично — защото мълвата твърдеше, че негово испанско величество има толкова голяма власт, че в неговите земи слънцето нито изгрява, нито залязва, а е постоянно ден. С други думи, за него се смяташе, че той командва дневното светило. И аз искрено се надявах да е така. Защото от дочутите по време на пътуването ни намеци и бегли коментари относно начинанието, което той щеше да обяви тази нощ, ставаше ясно, че би било наистина добре да може да контролира и слънцето, и луната, че и четирите ветрове.

Аз си давах съвсем ясна сметка за честта да присъствам на подобен съвет, а и очаквах с нетърпение да служа на един толкова велик монарх. Но докато седяхме в голямата зала с изглед към прекрасните градини, златният следобед постепенно се стопи. Издържах безброй отделни съвещания по темите за мунициите, оръжията и броните, както и за снабдяването на корабите с провизии. Както ставаше ясно, беше помислено за всеки детайл и докато седях и слушах, единственото, което можех да правя, бе да се прозявам дискретно по време на безкрайните разговори. Съветниците от канцлерството бяха помислили даже и за точните думи, които трябва да бъдат изречени, ако някой случайно попадне на съкровище в процеса на тази мистериозна мисия. „Нека всеки мъж, който намери съкровище, да сложи ръка върху него и да изрече следните думи… Негово величество ще гарантира една десета част от съкровището на намерилия го, както и ще го включи в регистрите на благородниците на Испания.“ Не слушах особено внимателно, защото подобна уговорка ми се струваше твърде оптимистична.

Благородници и принцове бяха привиквани напред, за да дадат мнението си или да споделят информацията от провинциите си. Но аз нямах нищо, с което да допринеса за събирането на данни за негово величество, поради което се бях отдал на мечти и спомени, докато чакахме появата на краля при залез-слънце.

Бях настанен далече от принца и Клавдио, защото ни бяха подредили по ранг — най-висшите благородници бяха най-близо до празния трон. Но не съжалявах за мястото си, защото в затънтените краища на залата в близост до вратите към градината можех да подремвам незабелязано. Слънчевите лъчи позлатяваха стъклата, а ливреята на моя орден държеше доста топло. Отпуснат, аз се носех в сънищата си из тази сладникава, претъпкана зала, представяйки си в полубудното си състояние, че стъклото се е разтопило и ме е обгърнало, приклещвайки ме като пчела в течен кехлибар. Бях събуден едва на залез-слънце от камерхера, който с лаещ глас обяви пристигането на краля.

Вече бях виждал Филип Втори, разбира се — на наумахията в античния театър на Таормина. Тогава той беше в аленочервено, обсипан целият в скъпоценни камъни, с черна коса и румени бузи. Но когато всички се изправихме и кралят влезе, видях, че оттогава насам той се е променил толкова, че е станал неузнаваем. Кожата на лицето му беше пепелява, бузите — хлътнали, а повечето му зъби ги нямаше. Темето му оплешивяваше, а останалата част от косата му беше напълно побеляла. Зачудих се през какви ли изпитания трябва да е преминал през тези месец-два, за да стигне до това положение. През краткото време, откакто бях в двореца Ескориал, чух какви ли не приказки за него. Научих, че е изгубил много деца, както и доста войни. Може би всички тези неща си бяха взели своето, а може би омразата му към английската кралица да е била силата, която е разяла тялото му по толкова жесток начин.

Седнал нестабилно в позлатения си трон, Филип Втори представляваше тъжна картинка. Беше облечен от глава до пети в черно, хабсбургските му устни бяха още по-изпъкнали и от портретите му, които се взираха в нас. Беше крал на контрастите. Беше старец, но изглеждаше като нацупено дете, което не е успяло да се наложи и да постигне своето. Беше велик крал, но настояваше всички да се обръщат към него с титлата „синьор“. Беше се посветил на най-сериозната работа на света, но в краката му беше приседнала една комична и гротескна фигура.

Беше жена джудже, облечена до последния детайл като Елизабет Английска. Пищната й рокля беше с цвета на огъня, със сложна сребърна бродерия и обсипана с топази. Зад огромната й глава имаше твърда филигранна яка, инкрустирана с перли. Поглъщаше ягоди, поставени в купа пред краката й. Миниатюрните ръце тъпчеха плодовете в разкривените й устни, от които течеше червен сок така, сякаш дъвчеше плът. Бях принуден да извърна очи от тази гнусна гледка.

Кралят зарови дългите си пръсти в червените къдрици на джуджето. Представата вероятно му допадаше — Елизабет, смалена и унизена, да седи като вярно кученце в краката му. Но очевидно беше развълнуван дълбоко от нещо, защото не след дълго пръстите му започнаха да барабанят нетърпеливо по перуката на джуджето. После започна да говори с писклив глас на съскащия си език. Кастилският, който говореше, беше достатъчно близък до италианския, за да го разбера отлично какво казва.

Най-сетне ми предстоеше да науча значението на този често повтарян напоследък израз — „Великото начинание на краля“. Бях го слушал цяло лято, но дори и по пътя към Мадрид не ми беше обяснено съвсем ясно точно какво означава. Очевидно секретността беше от основно значение и за него, защото това беше първата дума, която изрече.

— Секретност — започна. — Скорост и секретност! — между липсващите му зъби съскащите съгласни прозвучаха като съскане на змия. — Трябва да действаме бързо, така че от утре до събота да успеем да стигнем до решението, за което ви помолих. Времето минава много бързо, а изгубеното време никога не може да се върне! — погледна през прозореца към залязващото слънце, а после сведе очи към своя шут. — Магдалена също е нетърпелива. Нали, Магдалена?

С изпоцапано с ягоди лице джуджето кимна. Кралят го потупа пак по главата.

— И да бъдем потайни! — продължи. — Защото опасността може да възникне и от най-дребното невнимание, дори и при онези, които умеят да пазят тайни! — говореше сякаш на джуджето, но всъщност се обръщаше към присъстващите в залата. — Хайде, започвайте! — размаха обсипаната си с пръстени ръка към своите съветници. — Кажете ми докъде сме стигнали. И нека отсега е ясно на всички ви, че толкова много държа да стигнем до изпълнението на това начинание, толкова съм привързан към него със сърцето си, че не мога да бъда разубеден от привеждането му в действие! Ще превземем Англия по море, с една велика армада!

Така вече знаех. И всичко си дойде на мястото. Пиесата, която изпълнихме за краля в античния театър на Таормина, се оказа като изявление на неговото намерение. А сега пиесата щеше да се превърне в реалност. Главните съветници на краля, които седяха пред него на дълга полирана маса, бяха длъжни да я осъществят.

Преди да започне да говори, всеки благородник се представяше. Дон този, дон онзи, дон трети. Всички бяха с едни и същи имена, едни и същи дрехи, едни и същи гласове. Беше ми невъзможно да ги различа, събрани около онази маса, сякаш позираха за платно на холандски майстор. Облечено в черно ято врани, вещаещо смърт за обикновените моряци на Англия. Всички говореха един през друг и единственото, което успях да чуя, бяха числата:

— … един милион дуката…

— … седемнайсет хиляди доброволци ветерани…

— … петстотин и шейсет кораба и деветдесет и четири хиляди мъже…

— … сто и трийсет кораба и трийсет и три хиляди мъже…

С едно махване на ръката кралят ги накара да млъкнат.

— Но нали черпим и от плодовете на Америките! — възкликна. — Само от Перу получаваме годишно над един милион дуката!

— Така е, синьор — кимна един от съветниците. — Златото ни е в изобилие. Но корабите и войниците са съвсем друга работа. Затова отново повтарям — при това критическо положение няма как да продължим!

При тези думи кралят буквално скочи от трона си и джуджето изпусна купата си с ягоди, която падна с трясък на пода.

— Да не смятате, че ще позволя онази английска уличница да ме прави на шут?! Нейното вярно псе Дрейк прекара цялото лято в обикаляне из Азорските острови, за да напада корабите ми и да краде от моето злато! Твърди се дори, че опърлил брадата ми!

И подръпна вбесено рехавите си мустаци.

Настъпи мъртвешка тишина, нарушавана единствено от Магдалена, която започна да събира ягодите си от пода, от шумоленето на коприните й и от въртенето и спирането на купата. Дишайки тежко, кралят зае отново мястото си, а джуджето побърза да се настани обратно в краката му, поглъщайки и мръсните ягоди с не по-малка наслада, отколкото чистите.

— Дон Педро от Арагон! — извика кралят насред възцарилата се тишина, доволен, че никой не е проявил дързостта да заговори пръв. — Какво ще кажете за вашето лято в Сицилия?

Преглътнах мъчително. В интерес на истината не исках никога повече да си спомням за Сицилия, а още по-малко — да стъпвам на този отровен остров. Зачудих се дали лейди Беатриче вече се е омъжила за поета. Представата за нея като омъжена матрона беше толкова мъчителна, че побързах да прокудя тази мисъл далече от главата си и се концентрирах, за да изслушам представянето на Дон Педро. Мислите за война би трябвало да прогонят всички помисли за Беатриче от ума ми. Все пак бях на служба при принц, който беше на служба при крал, а и вече се бях заклел във вярност. Дължах му поне това.

— Колко кораба? — запита кралят.

Дон Педро се изправи и в светлината на залеза медалът му на свети Яков проблесна. В ливреята си на нашия орден той беше самото олицетворение на цвета на испанските аристократи.

— Двеста кораба, синьор — отговори и в залата се чу колективно ахване. — От губернатора на Месина, вицекраля в Палермо и от херцог Егеон на Сиракуза — оттам нататък той продължи с изреждането на броя на мъжете и оръдията, а аз слушах гордо силния му и ясен глас, най-сетне напълно сигурен, че съм постъпил правилно, като съм се подредил под неговите знамена. — Позволете ми също така да ви представя моя млад приятел, граф Клавдио Казадеи, който ни осигури допълнителна флота от великия херцог на Тоскана!

Клавдио се изправи смутено, изпъкващ ярко на фона на черните врани наоколо в своето флорентинско пурпурно. Изглеждаше уплашен като човек, който се кани да подложи глава на дръвника.

— Точно така, ваше свещено католическо величество — запелтечи нервно. — Искам да кажа… с-с-синьор.

И млъкна.

Дон Педро веднага му се притече на помощ.

— Достойният чичо на Клавдио има честта да ви предостави шейсет мощни кораба от името на град Флоренция, съоръжени с оръдия, кулверини^[1] и други образци на оръжейното изкуство. Флагманският кораб „Флоренция“, който ще имам честта да командвам, е истинско чудо на модерното корабостроене! — добави спокойно и гладко.

В този момент не можех да не се възхитя на принца, което пък ме наведе на размисъл за разликата между онези, които са родени аристократи, и другите, които са станали благородници чрез занаят. Вярно е, че Клавдио беше граф, но произхождаше от търговска фамилия, от семейство на банкери. Но при Дон Педро благородството беше в кръвта му, плод на стотици години най-фина селекция.

— Най-сърдечно ви благодарим! — изрече кралят. — Е, Медина Сидония, ще преосмислиш ли сега оценката си?

Мъжът, към когото се обърнаха, се изправи. Голямата му надиплена яка се раздвижи около кльощавия му врат, когато той преглътна мъчително и отговори:

— Съжалявам, синьор, но дори и с тези особено ценни допълнения, отговорът ми трябва да бъде, не!

В залата се чу отново колективно ахване, но този път като знак за удивление пред човек, който се е осмелил да се опълчи на краля.

— За да може вашето велико начинание да бъде успешно — продължи смело Медина Сидония, — ние трябва да имаме толкова голямо числено превъзходство, че да се превърнем в непобедими. Оценявам високо приноса на нашия принц на Арагон и на граф Клавдио, но дори и събрани в ролята си на забележителна демонстрация на испанската мощ, тези флоти не са достатъчни, за да ни гарантират успех!

Кралят го изгледа сърдито и започна да гризе ноктите си, а неговите съветници започнаха да спорят помежду си. После той изведнъж заговори и те моментално се смълчаха.

— Ами ако… — започна да разсъждава на глас — не нападнем директно Англия? Разполагаме с над седемнайсет хиляди бойци ветерани в Холандия под командването на херцога на Парма. Те вече са събрани, обучени и екипирани. Ако нашата армада достигне до бреговете на Фландрия, би могла да преведе ветераните през Ламанша. И ако нашите сили успеят да се съберат — сключи ръце пред гърди като за молитва, — ние наистина ще станем непобедими!

Съветниците се спогледаха. Заговори отново Медина Сидония, най-храбрият сред тях:

— И после какво, синьор?

— После страховитият Парма ще се спусне през графство Кент и ще превземе Лондон, заедно с Елизабет и всичките й министри! С ябълката върви и червеят, както знаете — направи пауза за задължителния подмазвачески смях. — И тогава нейните врагове от севера, запада и Ирландия също ще се надигнат. Нашите шпиони вече работят усилено в тези региони.

Изпълних се с възхищение към краля за първи път, откакто го бях видял в театъра. Може и външно вече да не притежаваше старото си могъщо излъчване, но интелигентността му си беше останала все така изумителна, тъй като точно този негов план действително имаше много големи шансове за успех. Улових неволно погледа на Дон Педро през залата. Той ми се усмихна и съвсем незабележимо кимна. Като че ли казваше: „Ето, виждаш ли?“. Да, виждах.

Медина Сидония пак заговори:

— В такъв случай ще се наложи да се снабдим с изключително точни уреди за навигация, синьор. И за тази цел съм довел тук някого, когото да ви представя — огледа насядалите в моята група и направи знак на един от тях. — Това е Мартин Кортес де Албакар, един от нашите водещи астрономи.

Напред излезе мъж в дългата тъмна роба и квадратната шапка на учен, понесъл със себе си книга, голяма почти колкото него самия. Астрономът коленичи пред краля и му поднесе огромния том. Сянката му закри напълно жената джудже и тя започна да мърмори, докато кралят не я накара да млъкне с лек шамар през лицето, после пое книгата, разгърна я и попита:

— Какво е това?

— „Изкуството на навигацията“, синьор, книга, написана лично от мен. Това са астрономически карти, които могат да направляват вашите кораби и през най-бурни води!

Проточих врат над рамото на господина с надиплената яка и ръкави, седнал пред мен, опитвайки се да зърна картите. Успях да различа фините черни линии, позлатените съзвездия, изписаните със ситен шрифт указания. Тази книга беше истинско произведение на изкуството.

— Синьор, това са картини на звездите в северното полукълбо — посочи астрономът. — Точно тук виждате основните звезди, които ще бъдат видими след пролетното равноденствие в Британско море. С помощта на правилните инструменти и тези карти вашите кораби ще намерят лесно бреговете на Фландрия, а след това, също толкова лесно, и бреговете на Англия.

— Но каква е целта на тези карти? — изгледа го кралят.

Крайно смутен, астрономът се изчерви и започна да обяснява:

— Подобен тип навигация, синьор, ви освобождава от необходимостта да следвате бреговата линия. Големи кораби от вида, какъвто има на разположение ваше величество, може да се сблъскат с големи неприятности с плитчините. Съществува голям риск от пробиване. Но с помощта на астрономическата навигация вече няма никаква нужда да се придържате към бреговете и да следвате земните карти!

— Добре, да видим…

Кралят вдигна книгата към очите си, като че ли искаше да разучи по-внимателно картите. А после, с абсолютно бездушие, откъсна една страница от книгата. Всички в залата се вцепениха. После кралят скъса и следващата страница, и тази след нея. Джуджето започна да се киска и да пляска, улавяйки красивите карти по пътя им към пода, за да ги смачка в миниатюрните си юмручета. Астрономът стоеше зяпнал от изумление и болка, докато наблюдаваше как трудът на живота му си отива пред очите му.

Когато приключи, а в ръцете му остана единствено корицата на книгата, Филип заговори любезно на съсипания учен:

— Благодаря ви за труда. Но аз вече си имам навигатор — посочи към небето. — Господ Бог!

След това срита джуджето с изящните си обувки и го накара да коленичи. Унил и напълно съкрушен, астрономът също коленичи. След това настана голямо тътрене на столове и изправяне, а после всички присъстващи коленичиха един по един на пода.

— Получих божествено откровение, че ми е писано да върна Англия към правата вяра! — обяви кралят със звънък глас. — И съм толкова сигурен в благословията на нашия Спасител, че смятам за напълно достатъчно Той да ни води! — сведе поглед към коленичилите си съветници и отсече: — Станете и се заемете със задачите си! Аз трябва да отида на литургия.

Стъпи върху картите, които бе разпилял по пода, изгледа предупредително джуджето, като че ли то бе виновно за разкъсването на книгата, хвана го за ръка и така странната двойка напусна стаята.

Докато се изправях на крака, усетих, че в гърдите ми се надига лошо предчувствие. Пропътувал съм моретата от край до край и бях наясно, че навигацията по звездите вече се превръща в обичайна практика. Какъв смисъл имаше тогава от един добър план, щом не включваше науката, създадена за осъществяването му?

След като кралят излезе, реших, че и аз мога да изляза. Измъкнах се дискретно през една от вратите с кристални стъкла, водещи към градината. Навън вече цареше абсолютен мрак, така че, каквото и да твърдяха за краля, слънцето със сигурност беше залязло над Испания.

Поех с пълни гърди от чистия въздух и вдигнах очи към изпъстреното със светлинки небе, опитвайки се да преброя безбройните безполезни звезди, които един крал беше решил да отхвърли. Тръгнах по перфектно преплитащите се алеи, отърсвайки безкрайните часове разговори от главата си и сметалото от числа — от ушите си. Продължих да си поемам дълбоко въздух, като че ли бях прекарал целия ден под вода. Насочих се нарочно в посока, обратна на двореца, с намерението да се изгубя. Прекосих границите на безупречно поддържаните градини и навлязох в пущинака от тръни и треви.

Но не след дълго меланхоличната магия на собствената ми компания ме застигна. Започнах да чезна в тъга и в песимистични мисли. Все по-засилващото ми се впечатление, че нито една от онези испански врани (с изключение на една) не знае какво приказва, начена да се втвърдява около мен като кехлибара от следобедната ми метафора. Филип Испански тънеше в мрака на невежеството точно толкова, колкото в момента и аз в мрака на нощта.

Тъкмо установих, че наистина съм се изгубил, когато едва не се спънах във фигура, която като че ли беше коленичила в тревата, опряла чело о земята.

— Хей! — извиках изненадано и изправих човека на крака.

Нищо чудно, че не го бях забелязал. Защото той беше облечен в тъмна роба, падаща до петите му, и единственото, което се виждате от него, бяха зъбите и бялото на очите му. Косата му беше прилепнала на къси къдрици върху главата му. Беше мавър.

Спомних си призива на краля за пълна секретност и сграбчих здраво момчето, сигурен, че съм заловил шпионин.

— Какво правиш тук? — попитах рязко.

— Работя за краля.

— Малко вероятно. Какво си намислил? Кажи ми бързо и ясно, преди да съм те отвел при стражата!

Аз говорех на италиански, той — на кастилски, но като че ли се разбирахме много добре.

Той сви рамене и изрече:

— Водете ме, където искате, синьор, защото стражите ме познават.

Но това не ми беше достатъчно.

— Каква е работата ти?

Веднага, след като зададох въпроса, се почувствах като пълен глупак, защото той надали имаше повече от петнайсет години.

— Вече ви казах, синьор, работя за краля.

— Не ти вярвам! Ти си мавър. Кралят никога не би взел на работа някого от вашия вид!

— Ще го направи, ако знаем неща, които неговите хора не знаят.

Последното изявление ми се стори крайно подозрително. Поведох момчето към двореца, с щастливата мисъл, че залавянето на един мавър шпионин би било славно начало на службата ми при краля. Но момчето вървеше съвсем спокойно и с желание, така че лека-полека решимостта ми започна да се топи. Дали пък не казва истината?

— Какви неща знаеш? — подхвърлих грубо.

— Как да намирам вода — отговори спокойно то.

— Вода ли?

— За градините. Негово величество има планове да построи канали, езеро и още фонтани. Но първо трябва да намерим източниците на вода.

Хванах го за раменете и го обърнах към себе си. Не носеше никаква пръчка за намиране на вода, никакви други инструменти.

— Как се казваш? — попитах.

— Фарук Сикандер.

— Е, Фарук Сикандер, да предположим, че казваш истината. Как откриваш вода?

Момчето сви тесните си рамене и отговори:

— Просто знам къде е. Чувам я.

— Чуваш вихрите и потоците под земята?

— Не точно. Просто ги усещам къде са. Чувствам ги. Това е дарба. Баща ми Фарук също я притежава.

Огледах обширните, призрачни по това време на нощта градини, сребристозелени като листа на маслиново дръвче под лунната светлина. Значи тук има още един мавър? Космите ми настръхнаха.

— Къде е баща ти?

— Замина — отговори момчето и увеси нос.

— Мъртъв ли е? — попитах, вече доста по-любезно.

— Може и така да се каже. Взеха го за армадата.

Съгласих се с него — това действително си беше като смъртна присъда. Като корабен роб бащата на това момче имаше най-малки шансове за завръщане от войната в сравнение с всички нас. Прецених, че е по-милостиво към детето да се върнем на темата за водата.

— Колко време ще ти бъде необходимо да намериш водните източници, които са нужни на краля?

Фарук ме изгледа косо и отговори:

— Толкова, колкото е необходимо, но без да поставям на изпитание търпението му. Защото, когато работата ми тук бъде приключена…

Разбрах. Той беше принуден да се прави на полезен за краля колкото бе възможно по-дълго, защото веднага след това също щеше да бъде изпратен на корабите. Осъзнах, че наистина не е шпионин. Продължихме да вървим, потънали в странно приятелско мълчание. При задния вход стражът извика от поста си:

— Още ли се разхождаш, Фарук?

— Водата говори по-ясно през нощта, синьор.

Вече окончателно разполагах с уверението, от което имах нужда. Чувствайки се като пълен глупак, аз смъкнах ръка от рамото на момчето и изпънах робата му, където пръстите ми я бяха смачкали. Но някак си нямах никакво желание да си взема сбогом с него.

— Когато попаднах на теб, ти се молеше, нали?

Не виждах изражението му, но, както казват, мракът е родител на истината.

— Да — отговори то.

После пак спряхме и се погледнахме в очите. Бяхме стигнали до мястото, където пътищата ни се разделяха.

— Буона фортуна^[2]! — рекох.

— Ас-салам алейкум — отговори то и зъбите му проблеснаха за миг под лунната светлина.

После се обърна и продължи в своята посока. И двамата бяхме на служба при един своенравен крал, за когото човешкият живот не значеше абсолютно нищо. Аз се обърнах към двореца, воден от светлината на звездите. Може би всичко щеше да бъде наред. Може би Медина Сидония — единственият испанец в двора, запазил здравия си разум — имаше част от дарбата на този млад мавър. И може би той би могъл да подскаже пътя напред, да измисли нещо, което да предотврати разгрома на армадата. Но колкото повече мислех за това Велико начинание на испанския крал, толкова по-силно ставаше грозното предчувствие в гърдите ми.^[3]

Единствената ми утеха — ако изобщо можеше да се нарече утеха — бе, че лейди Беатриче бе в безопасност в онази затънтена дупка на света, наречена Сицилия.