Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (35)

Девета сцена
Корабът „Флоренция“, открито море

Бенедикт: Гледката на хилядата мъртъвци на брега подкопа драстично бойния дух на екипажа.

Двамата с Клавдио правехме всичко възможно да повдигнем този дух. Графът четеше литургията всеки ден, но паството му с всеки изминал ден оредяваше. Някои бях твърде слаби, за да присъстват, други — болни от мъка, ала трети започнаха съвсем открито да поставят под въпрос един Бог, който е в състояние до такава степен да накаже начинанието им, че да захвърли хиляди испански мъже на чуждия бряг като водорасли. Аз се опитвах да разказвам шеги, които вече не пораждаха усмивки, като че ли тези мъже бяха забравили що е това усмивка. Въпреки това продължавах да се шегувам, но пресиленият ми хумор стана дразнещ дори за мен. Тъй като продължителността на пътуването ни беше надскочила първоначалните ни очаквания, бяхме принудени отново да намалим порционите до такава степен, че с тях не би могъл да издържи и корабен плъх. Хората започнаха да измират ежедневно от глад.

Докато седях край гротмачтата, за да управлявам кораба, доколкото мога, от време на време на булверка кацваше по някоя и друга тлъста чайка и се взираше в мен с дребните си черни очички. Аз нямах сили дори да се пресегна към нея и да я сграбча, но ако имах, щях да я изям цялата — с перата, човката и всичко останало. Вече бях сигурен, че мъжете на онзи бряг не се бяха удавили, а бяха умрели от глад.

На онзи бряг и при онези мъже остана и нещо друго — моето добро настроение, вечният ми оптимизъм. Изпитанията на лятото, загубата на единствената жена на този свят, която ми бе отредена от небесата, вече не ми се струваха нищо особено. Защото вече бях научил какво е да си войник, да гледаш смъртта в очите.

Но в битката, в която се бях записал, нито веднъж не бях извадил меча си, нито веднъж не бях стрелял с оръдие. Петдесет и двете красиви медни оръдия на „Флоренция“ почиваха завинаги на дъното на Ламанша, обгърнати от водорасли, площадка за игра на рибите. Припомних си онзи разговор с Беатриче и как после щастливо бях приел медала на свети Яков, като че ли да бъдеш войник не означаваше нищо повече от това да носиш униформа. Потреперих вътрешно, когато си спомних как се бях появил на бала у Леонато, облечен като натруфен войник, как после си бях играл с думите на вечеря и бях нарекъл рицарите кухи лейки. За нощта, когато бях участвал в наумахията, облечен като маймуна. Но сега вече знаех, че младежкото ми безгрижие беше останало на брега с хилядата тела. Вече бях наясно с войнишката надница. Всичките хиляда мъже бяха облечени с куртки точно като моята. И въпреки това всяка вечер се взирах в звездата на Беатриче и в кратките си сънища продължавах да виждам лицето й. Заклех се, че ако някога я видя отново, тя ще види пред себе си един различен Бенедикт.

Времето беше в пълен синхрон с настроението на мъжете на борда. По мои изчисления вече беше месец ноември, а аз никога досега не бях виждал такъв студ. Дъжд, градушка и мокър сняг, понякога всичко това заедно. Един ден — беше на Ангелите — нашият вахтен падна от наблюдателното гнездо, вкочанен и вече мъртъв. Когато го вдигнахме, за да го метнем през перилата на борда, краката и ръцете му си останаха напълно вцепенени, докато не го хвърлихме в оловносивото море и солената вода не го разтопи.

Вероятно беше добре, че не разполагахме със свободно време, за да се отдаваме на скръбни мисли — навлязохме в някакъв воден канал, в който беше адски трудно да се навигира. От всички страни бяхме обградени от милиарди скални островчета — един смъртоносен архипелаг, който заплашваше всеки момент да ни разкъса и погълне. Не минаваше и четвърт час, без дъното ни да задере в поредния подводен зъбер, и сърцата ни се смръзваха в очакване корабът да се разцепи всеки момент. Капитан Бартоли разполагаше с неблагодарния избор да свали платната, за да ни забави и да не се разбием, но порционите ни никога да не успеят да ни закарат обратно в Испания, или да продължи с настоящата скорост, но при постоянния риск от разбиване. Накрая той издаде заповед — всички платна бяха свалени, с изключение на най-горните. Но онова, което спечелихме по отношение на безопасността, изгубихме по отношение на скоростта, което доведе до силно брожение сред екипажа. Мрачните им погледи никак не ми харесваха, не ми харесваше и начинът, по който недоволството им ги обединяваше. Бяха се превърнали от улични псета в глутница вълци.

В утрото на деня на Светата троица се понесе вик. Скалистите острови се бяха разтворили към широк проток и още по-широк залив, сякаш отхапан от брега. На брега му се бяха сгушили малки колиби, от чиито комини се виеше дим. Като страж над този залив се възправяше красив замък, зад който следваха тъмни планини. Но нито планините, нито къщичките бяха обектите, които привлякоха вниманието ни. А корабът, който се бе сгушил в залива.

Капитан Бартоли автоматично разгъна далекогледа си.

— Испански — изрече почти веднага, успокоявайки ни. — „Сан Хуан де Сицилия“.

Спомних си кораба от инвентарния списък — един от флотата на херцог Егеон, построен в Рагуза. Но също така си спомних, че оттогава насам и други път бях чувал това име — бяхме видели кораба да се отдалечава от нас още в северните части на Ламанша, също „насочен на север“, но влачещ след себе си кървава следа, подобно на ранена хрътка, прибираща се вкъщи от лов.

Клавдио се присъедини към компанията ни на щурвала и промърмори:

— За провизии ли са се отбили?

— Нямам представа — отговори капитанът.

Мъжете до един бяха напуснали поста си и се бяха стълпили на десния борд, бръщолевещи до един за топли огньове, храна и подслон.

— Щом друг наш кораб се е отбил за провизии, защо и ние да не можем? — запита лоцманът.

Усетих, че съвсем неволно устата ми започва да се пълни със слюнка.

Капитанският глас гръмна:

— Дългът ни повелява да се върнем в Испания! Такива бяха заповедите ни от Медина Сидония и досега не сме ги нарушавали. Няма как да знаем дали тези северни народи са лоялни на своята кралица или не. Защото ако са, ние сме мъртъвци!

Това даде на мъжете повод за размисъл, но тук отново се обади лоцманът Да Суса:

— И без това сме си мъртъвци, ако останем на борда. Как ще оцелеем още една седмица, даже още един ден?

Капитанът имаше отговор и на този въпрос:

— Но „Сан Хуан“ си има котва, а ние — не. Как предлагате да спрем, а?

— Можем да срежем бизанмачтата — отговори Да Суса, доловил вкуса на победата. — Триъгълното платно ще падне и ще ни задържи. Това ще създаде достатъчно тяга, за да ни спре в залива. Виждал съм как се прави — веднъж, на Азорите. В момента е отлив — ще останем на пясъчния насип до прилива, а после ще се върнем в морето. След това ще вдигнем всички платна и ще се втурнем към Испания!

— Всички платна, с изключение на едно — поклати посребрената си глава Бартоли. — Не можем да си позволим да пожертваме цяло платно заради провизии, които може и да не съберем. Крайно невероятно е да успеем да стигнем до Испания при настоящите си порциони и при издути платна, а без триъгълното платно направо добавете още една седмица към пътуването! Не, синьор Да Суса! — отсече. — Трябва да продължим! Вдигайте платната!

Да Суса не помръдна. На борда се възцари пълна, мъртвешка тишина.

Лоренцо Бартоли очевидно за първи път през кариерата си се сблъскваше с необходимостта да повтаря заповед.

— Вдигайте платната! — изревах аз.

Мъжете се разпръснаха нахално бавно, а капитанът се върна на кормилото. Аз се настаних край гротмачтата, изчаквайки добре познатия тласък в гърба, когато платната се издуят. Поне тук можех да се надявам на някакъв подслон, защото издутото платно беше като военна палатка, когато ставаше въпрос за отблъскване на дъжда. Обаче нещо не беше наред. Постоянният ситен дъжд си падаше необезпокояван върху главата ми. Вдигнах глава и видях голи мачти и отпуснати греди. Платната не бяха вдигнати.

Обърнах се, за да извикам на капитана, и точно тогава дойде ударът.