Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beatrice and Benedick, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
alex1343
Разпознаване, корекция и форматиране
Regi (2020)

Издание:

Автор: Марина Фиорато

Заглавие: Беатриче и Бенедикт

Преводач: Антоанета Антонова Дончева-Стаматова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща Кръгозор

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Националност: английска

Печатница: Експреспринт ЕООД

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Мария Тодорова

ISBN: 978-954-771-335-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2056

История

  1. — Добавяне

Пета сцена
Сватба в Сиракуза

Беатриче: Пътят до Сиракуза беше кратък — тръгвайки в зори, нашият кортеж от карети достигна крайната си цел още на обяд. Но когато навлязохме в този град, все едно се бяхме озовали в нова страна — или по-скоро стара, в Древна Гърция от митовете и легендите.

Камъните на града бяха обезцветени от времето и стихиите до нежно златисто, навсякъде около нас се виждаха древни стълбове и разрушени храмове, странни бодливи дървета растяха измежду самите плочи, а капителите на храмовете бяха украсени с гирлянди скални цветя, като че ли камъкът подхранваше корените им. Слязохме от каретите и преминахме по застлан с плочи път до древния остров Ортиджия, заобиколен от небе, бледосиньо като патешко яйце. Беше денят след рицарския турнир и мускулите ме боляха ужасно, но покрай чичо ми трудно някой би могъл да почива. Каза ни се, че трябва да присъстваме на сватбата на един от синовете на херцога на Сиракуза, наскоро завърнал се от дълго пътешествие в Ефес.

Катедралата също беше бивш старогръцки храм, с гигантски колони, образуващи обширна колонада, която в по-късните епохи е била покрита с покрив. В църквата бяха натъпкани стотици гости. Както беше обичаят, благородниците седяха най-отпред, търговците бяха зад тях, а най-отзад бяха селяните на Сиракуза с децата, хрътките и ястребите по китките си, готови да си тръгнат в мига, в който младоженците хвърлят монетите.

Венчавката се водеше от архиепископа на Монреале, когото наблюдавах много внимателно, докато каканижеше на латински. Беше се качил на амвона преди малко, но не изглеждаше да има желание скоро да слезе от него — по време на проповедта му камбаните удариха два пъти. Беше избрал до болка позната тема — злините на жената както преди, така и след брака. Цитатът от Новия завет, който му служеше за вдъхновение, беше от „Първо послание към Тимотея“, глава 2, стих 12: „А на жената не позволявам да поучава, нито да владее над мъжа, а нека бъде мълчалива“[1].

И тъй като темата на проповедта изобщо не ми беше по вкуса, бързо затворих ушите си и се заех да изучавам външността на архиепископа. Той беше странно, влечугоподобно същество — гладко избръснат, с плътни лилавеещи устни, жълти бадемовидни очи и пепелява кожа. Възрастта му беше много трудна за определяне, но като се имаше предвид, че е вуйчо на Клавдио, би могъл да бъде и на двайсет, и на петдесет години. Когато най-сетне слезе от амвона и започна с молитвите, заедно с цялото паство и аз застинах в очакване на традиционния му номер — защото архиепископът беше прочут с една физическа особеност. И наистина в мига, в който започна да реди молитвата „Отче наш“, очите му се насълзиха и сълзите закапаха по прежълтелите му бузи. Присъстващите започнаха енергично да се кръстят — архиепископът беше известен като дълбоко набожен човек и се смяташе, че сълзите му носят на паството Божието благоволение. Енергичното кръстене на множеството, изпълни със странно шумолене древния храм.

Предпочетох да не постъпвам като стадото и се заех да издиря с поглед синьор Бенедикт. Не беше никак труден за откриване сред смуглите сицилианци с неговата руса глава, но седеше няколко редици от мен. Утеших се с мисълта, че със сигурност ще го видя на банкета, след това, и сърцето ми претупа. Примигнах няколко пъти, за да прочистя очите си и да го видя по-добре — главата му беше наклонена под странен ъгъл към съседа му. Беше дълбоко заспал.

Под покрива на огромната катедрала влетя дребен бързолет и започна да цвърчи. Миг след него един от ястребите на селяните се издигна след него и не след дълго малката птица се оказа в ноктите на хищника. По сребърната рокля на булката покапа кръв и невъздържаните сицилианци незабавно започнаха да крещят така, че буквално щяха да съборят църквата — както стана ясно, това било добра поличба за бъдещия брак. Архиепископът се засмя и се развика заедно с останалите, но когато вдигна малкото птиче телце от стълбите пред себе си, сълзите му отново рукнаха.

След безкрайната църковна служба бащата на младоженеца поведе гостите си през древния гръцки град. Процесията приличаше по-скоро на вакханалия на Дионисий, защото всички бяхме получили гирлянди с цветя, които трябваше да носим на вратовете си, а начело на процесията вървяха музиканти, подпрели под мишниците си позлатени лири. В краката ни пристъпваха важно бели пауни, хвърлящи силно притеснени погледи към белите леопарди, които се дърпаха на каишките си, и отговаряха на рева им с жалостиво писукане.

Процесията ни завърши във величествен палат, облицован с бял камък, който се изправяше на нос, вдаден директно в морето. При портите на палата настъпи кратка бъркотия, тъй като етикетът изискваше да влизаме по ранг и старшинство, ала двамата синове на дома бяха близнаци и, разбира се, бяха излезли на този свят заедно. Всички стояхме търпеливо и се пържехме под яркото слънце, докато домакините си разменяха любезности, а ние бяхме твърде учтиви, за да им извикаме да приключват по-бързо. Накрая въпросът беше разрешен, когато младоженецът и брат му се хванаха за ръце и влязоха първи в палата си така, както бяха дошли на този свят, а съпругите им ги последваха отзад.

В единия край на голямата зала, където щяха да се проведат пиршеството и танците, имаше огромна открита арка, благодарение на която помещението беше светло и просторно. От нея се откриваше приятен изглед към фара — скалист издатък земя, завършващ с антична кула. В самата зала бяха подредени дълги маси, украсени с гирлянди от лозници. Надявах се Фортуна да ме постави до синьор Бенедикт, но тъй като не бях готова да оставя нещата изцяло в ръцете на тази своенравна богиня, успях да се провра в суматохата точно зад него и побързах да се тръшна на стола до неговия. От другата ми страна седеше непознат, който нямаше да ни създава проблеми, така че аз със затаен дъх зачаках момента, когато щяхме да започнем веселата си словесна война. Всички се изправихме с шумно тътрене на крака, за да посрещнем булката и младоженеца, а Бенедикт, най-сетне освободен от вниманието на принца, се обърна към мен. За миг зърнах върху лицето му изражение на приятна изненада, но веднага след това то бе прогонено от характерната му крива усмивка. Направи ироничен дълбок поклон и изрече:

— Синьор Аркобалено!

Аз се поклоних сковано и отговорих подобаващо:

— Синьор Моунтанто!

Очите му изпепелиха роклята ми — бях отново в любимия си цвят. Синьото на горната й част беше като нощното небе и обсипано с огромен куп диаманти при гърдите, сипещи се в значително по-малки количества към талията ми, имитирайки звездите в ранното вечерно небе. Самата пола падаше на дипли надолу, преминавайки във все по-светли нюанси на синьото, така както нощта постепенно се превръща в ден.

— Изглеждате още по-добре и отколкото изглеждахте в доспехи! — отбеляза Бенедикт съвсем искрено. — Надявам се, че днес ще използваме остриетата си за ядене, нали?

Вдигна ножа си и разряза с него парче хляб. Архиепископът на Монреале, намиращ се през стол от него, от другата страна на принца, го изгледа на кръв, защото още не беше казал задължителната молитва. Бенедикт побърза да стисне хляба между пръстите си.

Чашите и бокалите, подредени по масата, бяха от корал, слонова кост и грубо стъкло и изглеждаха така, сякаш бяха достигнали до нас от античността. Храната беше не по-малко странна, вероятно поредната останка от гръцкото влияние тук — защото имаше предостатъчно сухи плодове, малки шлемове и лозови листа, но не достатъчно — или поне по моя вкус — от онези неща, които имат крила и са доста по-хранителни. Човърках неохотно в чинията си, но желанието ми да говоря със синьор Бенедикт беше много по-голямо от това да напълня стомаха си.

— Благодаря ви за реликвария! — започнах накрая, изоставяйки всички преструвки. — Ако желаете, ще ви го върна, защото по право е ваш!

— Задръжте го, както и картата, защото и двете бяха спечелени честно — изрече той и се престори, че поглежда под чинията си, където преди беше намерил картата сетебело, с което ме накара да се усмихна. — Пък и ако тази играчка съдържа пръста на свети Яков, да не се казвам Бенедикт! Всяка църква, в която съм влизал, твърди, че има такъв пръст. Ако всичките бяха истински, свети Яков трябва да е имал ръце колкото Бриарей[2], всяка от тях завършваща с поне десет пръста!

Всичко това беше изречено шепнешком, за да не би Дон Педро да чуе как хулят безценния му идол, но непознатият вляво от мен определено чу, защото се изсмя в знак на съгласие.

— Но победата си беше ваша! — запротестирах аз. — Не заслужавате ли награда?

— Ако мога да избирам наградата си, бих предпочел единствено вие да признаете, че мога да предложа на бойното поле много повече, отколкото доскоро сте предполагали!

— Това безсъмнено го признавам, с цялото си сърце! — отсякох с готовност, но той беше безмилостен.

— Вероятно Дон Педро е видял в мен неща, които вие не сте забелязали.

Беше прав. Трошейки засрамено хляба между пръстите си, аз се чудех как да му се реванширам. И по едно време като че ли се сетих.

— При това положение няма ли вече да ми кажете естеството на новата си работа в армията на Дон Педро? — запитах с подобаващо смирение.

Той ме изгледа развеселено и отбеляза:

— Аха! Но сега, когато искате да знаете, аз може и да не искам да ви кажа!

Дотук с покорството ми.

— Синьор Бенедикт, очевидно много обичате да противоречите! Но позволете ми да ви кажа приятелски на ушенце, че опърничавостта не може да бъде заместител на остроумието!

— Скъпа лейди Беатриче, аз не съм полагал никакви усилия да бъда остроумен. Ако беше така, вече щяхте да се заливате от смях!

Изсмях се презрително на арогантността му.

— Просто наскоро стигнах до едно заключение за новата ми професия, което смятам да изложа пред вас. Можете да го наречете и загадка, защото по сватбите и без това е прието да се играе на думи. Тя гласи следното: професията ми е такава, че ако ви кажа за нея, моментално ще се проваля в изпълнението й.

Въздъхнах шумно и смотолевих:

— След като така грубо ми отказвате, тогава каква да бъде темата на разговора ни?

— Скъпи ми синьор Аркобалено, като мъж вие бяхте ням като стрида, но като жена съм сигурен, че нямате проблеми в провеждането на разговори. Бихте могли да изразите мнение, например, за храната, за компанията, за музиката…

Тъкмо се канех да кажа нещо остро за музиката, но, сякаш призован чрез магия от него, пред нас изникна музикант с лютия и с писклив глас обяви:

— Химн за младоженците!

Удари струните, поклони се на младите, седящи на най-украсената от всички маси, и започна да пее още преди акордът да беше утихнал.

Стиховете бяха красиви и много по-добри от самия певец. Накрая, при последната нота пискливият му глас се извиси чак до гредите на високия таван. Завършвайки, той се приви одве, като че ли не издържащ тежестта на аплодисментите. Аз се обърнах към доскорошния си събеседник и попитах:

— Какво мислите за този музикант? По-добър ли е от музикантите на чичо ми, които, доколкото си спомням, не ви доставиха особено удоволствие?

Синьор Бенедикт, който изслуша въпроса ми, докато глозгаше агнешки кокал, насочи кокала към свирача на лютня и възкликна:

— Кой, този дрънкащ глупак ли? Много по-лош е!

— Но поезията не беше ли превъзходна? — не се предавах аз. — Не ви ли пренесе буквално в небесата?

Не можех да си представя, че съществува човек, който е в състояние да изслуша подобни думи напълно безстрастно.

Той въздъхна раздразнено и отвърна:

— Лейди Беатриче, виждахте ме като войник и аз станах такъв. Сега и поет ли искате да ме направите? Защото, ако е така, ще трябва на мига да се запиша в някоя академия на умни глави, за да мога до следващия ни съвместен банкет да съм научил поетичната стъпка! Но дотогава мога само да кажа, че не чух и думица от въпросния стих, защото ни беше поднесен от некадърен певец!

Сега непознатият вляво от мен се разсмя без всякакви задръжки. Тъкмо отварях уста, за да възразя подобаващо на Бенедикт, когато Дон Педро прекъсна разговора си с архиепископа и се обърна към своя приятел.

— Синьор Бенедикт, време е! — бе единственото, което изрече.

Без да каже каквото и да било и без капчица колебание Бенедикт прекъсна разговора ни. Изправяйки се и само с някакво вяло подобие на извинение към мен се запъти да изпълни заповедта на господаря си, каквато и да беше тя.

Дълбоко разочарована, аз вирнах брадичка — хубаво, ще си намеря друга компания. Забих поглед в масата на младоженците. Жените бяха разделени и поставени от двете страни на мъжете си. Седяха, горкичките, като мен, оглеждайки се със стъклени очи, лишени от компанията си, с която да се утешават.

Запитах се дали между сестрите и приятелките съществува същата връзка, каквато съществува между мъжете. Нещо ми подсказваше, че не е така. Напомних си с болка, че откакто испанците бяха пристигнали, с Херо не бяхме прекарали заедно и няколко часа. Предпочитахме да пилеем дните си в мислене за новите си компаньони Клавдио и Бенедикт, а малкото общо време, с което разполагахме, посвещавахме на разговори за тях. Но това беше напълно изгубено време. Жените не разполагаха с ни най-малък шанс да прозрат и на йота същността на мъжките връзки. Мъжете бяха обвързани по кръв, от знамената си или от жартиера на ордена си.

— Братя по оръжие — изрекох на глас с дълбоко презрение.

— Точно така — изрече непознатият вляво от мен. — Най-силната от всички връзки на този свят.

Обърнах се и едва сега го погледнах истински, ала той вече беше зает да записва било моята забележка, било своят отговор. Беше извадил книжка за писане с елегантно малко изострено перо — само един бог знае къде точно ги беше крил до този момент — и аз се загледах в него, докато пишеше.

Беше свел глава, докато драскаше с перото си, затова забелязах, че тъмните му къдрици са започнали леко да олисяват към темето. Косата му беше дълга и падаше от двете страни на главата му, а проследявайки къдрицата, извиваща се над ухото му, зърнах на него и малка перлена обеца, която потрепваше, докато той пишеше. Жакетът му беше червеникавокафяв, а около врата си носеше надиплена яка в английски стил, която вече беше започнала да излиза от мода. Пръстите му бяха дълги и нервно потрепваха, докато нижеха наниза на буквите.

Сигурно беше усетил погледа ми, защото вдигна глава и едва тогава осъзнах, че въпреки оредяващата на темето коса той надали беше много по-стар от синьор Бенедикт. Имаше красиви, макар и леко мекушави черти, малка изострена брадичка и тънки мустаци. На врата му висеше нещо много интересно — кожено калъфче, съдържащо резервно малко перо и няколко капки мастило в миниатюрно кристално шишенце. Любезността ми влезе в противоборство с любопитството. Спечели любопитството.

— Какво е това? — попитах.

Той се усмихна и тази усмивка изведнъж озари иначе леко меланхоличните му черти. До този момент той беше маска на Трагедията, защото крайчетата на устните му бяха обърнати надолу, а клепките — леко спуснати. Ала усмивката изведнъж обърна посоката на всичко това — очите и устните му се вдигнаха и като че ли цялото му лице се отвори и светна — сега вече беше олицетворение на Комедията.

— Това е символът на моята професия. Не е армейски медал, нито жартиер, не е и докторски очила. Просто перо и мастило.

Това ми напомни за разговора ми със синьор Бенедикт. Този приятел тук трябва да беше адвокат или може би писар.

— И каква е вашата професия? — попитах.

— Аз съм писател — отговори той. — Поет и драматург.

— Поет ли? — възкликнах и усетих, че жизнеността ми се завръща. — Дали случайно не познавам някое ваше произведение?

Той посочи с перото си към музиканта и отвърна:

— Аз съм авторът на сватбения химн, който така силно допадна на вашия компаньон — и се усмихна. Очевидно не се беше обидил.

Това ме впечатли не на шега, защото, за разлика от Бенедикт, аз бях харесала изключително много одата.

— Значи пишете и пиеси, така ли? Това трябва да е много… трудно, нали?

— Не и ако следваш правилата. В една трагедия всички трябва да умрат. А в една комедия всички трябва да се оженят или омъжат.

Не може да бъде! Няма как да е чак толкова просто!

— Ами ако някои от героите се споминат, а други се оженят все в една и съща пиеса?

— Това вече ще бъде проблем!

Замислих се върху думите му и по едно време отбелязах:

— Питам се каква ли ще бъде пиесата на моя живот.

Той не отговори, само се загледа замислено в мен. Този поглед ме изпълни със странно безпокойство и за да го разсея, аз продължих да го разпитвам.

— А къде намирате музата си?

— Моята муза е Италия — отговори той. — Аз съм събирач на истории. Чета Данте, Бокачо, Бандело[3]

— Бандело ли?! — писъкът ми се оказа далеч от добрите обноски на една дама. — Но той веднъж беше гост на баща ми, в нашия замък!

— Във Верона? — светнаха изведнъж очите на поета.

— По-точно Вилафранка, в покрайнините на Верона. Аз съм Беатриче дела Скала.

И този мой акт беше в крещящо нарушение на добрите обноски — за дама не беше допустимо да се представя сама. Но точно сега изобщо не ми беше до любезности.

— В такъв случай вие сте сицилианец, така ли? — продължих. — Имам предвид, след като сте написали одата за тази млада двойка?

— Роден съм в Месина, но образованието си получих на север. Първо учих в Англия, а след това във Витенберг. После бях дворцов поет на датския крал в Елсинор[4].

— В такъв случай с чиста съвест мога да ви причисля към нас, северняците! Радвам се, че се запознахме, синьор…

И интонацията ми се повдигна въпросително. Но това беше просто намек — защото той беше точно толкова скаран с етикета, колкото бях и аз. И сега, макар и със закъснение, той ми подаде изцапаната си с мастило ръка и най-сетне се представи:

— Микеланджело Флорио Кролаланца.

Тази фамилия автоматично ме накара да застана нащрек.

— В такъв случай майка ви е…

— Да, Гулиелма Кролаланца — кимна той и посочи към другия край на залата, където вече познатата ми жена с къдриците седеше до леля ми в така предпочитаната от нея огненочервена коприна.

— Баща ви също ли е тук?

— Не — отговори поетът. — Той не обича обществото. Предпочита да си стои в странноприемницата със своите книги.

— Чете или пише? — продължих да любопитствам.

— И двете.

— И на север за него е станало твърде горещо, така ли?

— Откъде вие… — изгледа ме слисано новият ми събеседник.

Аз само се усмихнах и продължих:

— А откъде познавате семейството на младоженците?

— Майка ми е добра приятелка с майката на младоженеца — отговори поетът. Имаше странен акцент, всяка каденца, от който очевидно бе спечелена по време на пътешествията му, подобно на джобни монети, събирани от всеки народ, за да зазвучат заедно в своя специфична музика. — Но иначе лично аз не познавам жива душа на този банкет — посочи с гъшето си перо към централната маса, където испански и сицилиански благородници вдигаха наздравици. — Но какво е това съзвездие от благородници, лейди Беатриче? Откакто за последен път гледах тази пиеса, действащите лица са претърпели драматична промяна!

Огледах отрупаната в злато и скъпоценни камъни компания и изрекох, но по-скоро на себе си:

— Смятате ги за играчи в пиеса, така ли?

— Всички сме играчи на сцената на живота. Но този конкретен състав от действащи лица изобилства на особено подходящи персонажи за заговор! Политика, амбиции, алчност — все черти, буквално изписани по лицата им.

Погледнах със съвсем нови очи храбрите персонажи на централната маса и изведнъж видях всички крале от колодата карти за скопа, скупчена заедно. Започнах да ги изброявам за новия си приятел така, както биха могли да бъдат прочетени в списъка с действащи лица за една пиеса:

— Дон Педро, арагонски принц — Бенедикт кръжеше до рамото на принца като сянка, но предпочетох да не го включвам. — Лудовико де Торес, архиепископ на Монреале. Точно до височайшия прелат е неговият племенник — граф Клавдио Казадеи от Флоренция, до когото пък седи самият вицекрал на Сицилия — посочих към внушителната фигура на мъжа със забележителните мустаци и добавих: — Диего Енрике де Гусман. До вицекраля се намира Леонато Леонатус, моят чичо, следван от бащата на младоженеца — Егеон[5], нали така се казваше? Е, това са играчите. Но какви са ролите им?

Поетът насочи изгарящите си тъмни очи към мен и отвърна:

— Това вече не мога да кажа, защото долавям, че в момента се разиграва едва прологът на тяхната драма. Цялата история засега е недописана, персонажите са във фазата на скиците. При такова кратко запознанство с тях не съм в състояние да ви кажа какъв човек е всеки един от тях — само какво обича.

— Прекрасно! Слушам ви!

Поетът си пое дълбоко дъх, присви очи и започна да сочи последователно всеки от играчите в новата драма с върха на гъшето си перо.

— Принцът обича себе си твърде много, за да остави място в сърцето си за някого другиго. Архиепископът обича Бога и златото в равна мяра. Младият граф обича единствено Бога. Вицекралят обича своя крал, но би предпочел той да е на негово място. Вашият чичо, ако ме извините, обича само собствения си глас.

Бях невероятно заинтригувана и от думите му, и от самия него.

— А вие какво обичате? — възкликнах.

— Думите — отговори той. — Думите и само думите.

— А как узнахте същността на сърцата на онези мъже там?

— Предимно чрез наблюдения, но и мъничко катехизис — призна си той. — Разпитвах графа за дома му във Флоренция и както става при всички разговори за този велик град, не след дълго се насочихме към темата за изкуството. Запитах го дали е виждал платното „Атина Палада и Кентавърът“ на синьор Ботичели, тъй като Атина Палада е от особен интерес за мен. Той призна, че е виждал това платно, но добави, че според него библейските платна на Ботичели били по-добри, и натърти на факта, че към края на живота си самият художник се бил отрекъл от езическите си произведения.

Замислих се за онова, което ми беше казала Херо за първата им среща с графа — че не искал да слуша истории за любов, а за светите писания. Но тя беше разговаряла толкова дълго с Клавдио и го беше опознала, а този поет до мен бе надникнал буквално в душата на младежа само след няколко разменени думи! Зачудих се какво ли е прозрял относно бавачката на графа.

Точно в този момент обаче насред невъобразим шум, тракане на столове и поредното тътрене на крака цялата компания в залата настава за танците. Съвсем скоро щеше да се раздели на жени и мъже. Налагаше се да не се бавя с въпроса си.

— Ами синьор Бенедикт? — постарах се да звуча небрежно.

— Кой?

— Компаньонът на принца. Високият рус северняк, който кръжи до рамото на господаря си като берберски папагал.

— О, това е лесно! Той обича вас!

И с тези думи той си тръгна тържествено, с неподражаем драматичен талант за напускане на сцената.

Зашеметена от чутото, аз моментално плъзнах поглед сред гостите в търсене на синьор Бенедикт. Истина ли бе, че той ме обича, макар да бе отрекъл това пред Дон Педро? Бе ми подарил безценен реликварий и карта за игра без всякаква стойност, която даже в този момент носех в роклята си под диамантите звезди на корема си. Бе ме спасил в лабиринта и ми бе спестил големия срам по време на турнира. Възможно ли бе Микеланджело Кролаланца да бе прав? Може и да ме заблуждаваше, разбира се, но не ми се стори особено хумористично настроен.

Търсенето ми се оказа напразно, защото Бенедикт беше далече, чак до фара, застанал на стража встрани от събралите се малко по-нататък благородници, безнадежден като кокетна къщичка насред бордей. Затова аз се принудих да се присъединя към дамите, като никога постъпвайки така, както изискваше етикетът. Но само защото Бенедикт беше зает да служи на господаря си, а синьор Кролаланца беше изчезнал, почувствах порив да потърся обществото на майката на поета.

Заварих я в компанията на леля ми и безспорната близост на връзката им беше почти достатъчна, за да ме накара да преосмисля неотдавнашната си оценка на женското приятелство.

— Лельо! — поздравих аз леля си Иноджен с целувка по бузата.

Синьора Кролаланца, която очевидно винаги говореше съвсем откровено, предпочете да не си губи времето с любезности и отсече:

— Лейди Беатриче, изглеждате много по-добре без маската си!

На пръв поглед тя говореше за маската ми на кралицата по време на бала, но аз знаех, че има предвид появата ми на рицарския турнир в ролята на синьор Аркобалено.

— Синьора Кролаланца, мога да кажа същото и за вас!

Което беше вярно. Черната й коса, както винаги без нито едно украшение, имаше блясък и плътност от вид, какъвто никога не бях виждала.

— Току-що имах удоволствието да се запозная със сина ви — рекох.

Катраненочерните й очи омекнаха и тя отвърна:

— Радвам се. Микеланджело мисли твърде много.

— Възможно ли е подобно нещо?

— За жена — не. Но за мъж — да.

— Като че ли му е приятно да наблюдава другите.

— Тук няма почти нищо, което да го развлича, затова се радвам, че все пак се наслаждава на празненството.

Доловила особения й тон, аз попитах:

— Ами вие?

Тя се усмихна и изрече в ухото ми:

— Много по-удобно е да наблюдаваш, отколкото да бъдеш наблюдаван. В отговор на вашия въпрос, наслаждавам се на празненството много повече сега, когато неодобрителните погледи се отлепиха от мен и се занесоха към фара — загледах се към групата благородници на скалите, сбрани на куп като ято корморани. — Говоря, разбира се, за архиепископа.

Вече бях успяла да си изградя неблагоприятно впечатление за този висш прелат въз основа единствено на проповедта му, но бях изненадана, че Гулиелма е приела думите му толкова лично.

— Но защо да не ви харесва? — възкликнах.

— Има много причини да ме мрази. Като начало, защото съм жена. В неговите очи това принципно е достатъчно. Но освен това аз съм свободна и в поведението си, и в начина си на обличане и на говорене. На всичко отгоре във вените ми тече известно количество мавърска кръв, а той се е заклел да прочисти острова от моя вид. Произхождам от семейство на роби, а никой не се радва толкова на свободата, както онзи, на когото тя е била отказвана. Омъжена съм за калвинист, който не само не споделя убежденията на архиепископа, но и е достатъчно умен, за да изложи своите в проза. И накрая, отглеждам сина си по образ и подобие на баща му!

Бях шокирана — никога досега не си бях представяла някаква друга вяра, освен тази на католическата църква, и съзнателно си бях затваряла ушите за проповедите на протестантите. В този момент си спомних и местата, където поетът ми каза, че е учил — Англия и Дания. Все люлки на протестантството. На всичко отгоре Витенберг — прочутият дом на еретичното учение на Лутер. Очевидно мислите на Гулиелма бяха следвали моите, защото тя изрече:

— Слънчевите лъчи, които изгориха толкова много съпруга ми на север, бяха огньовете на вярата. Но усещам, по-скоро съм изпълнена с грозното предчувствие, че тук също ще започнат да горят!

Надявах се тя да не притежава дарбата на пророчица. Думите й и оракулският й тон ме подтикнаха да се прекръстя, ала предвид темата на разговора ни прецених, че е най-добре да се въздържа.

Сега тя се усмихна като палаво дете и изрече:

— Вашият чичо също не ме одобрява. Смята, че съм лош пример за дъщеря му и че отклонявам съпругата му от праведния път.

— А така ли е наистина?

Гулиелма погледна през рамо, но леля ми се беше посветила на пристягане на пантофката на Херо, защото братовчедка ми нямаше какво друго да прави, след като Клавдио, за разлика от Бенедикт, беше приканен да се присъедини към тайната завера на фара. И по тази причина Херо се беше превърнала отново в ученичка, хленчеща, досадна и тормозеща майка си с панделките и капризите си.

— Вашият чичо не иска Иноджен да си спомня миналото си, но като жени нашето минало е част от нас. Нека ви разкажа нещо за леля ви! — отсече Гулиелма, хвана ме под ръка и ме отведе под една гръцка арка, обсипана с цветя. — Когато двамата се сгодиха, чичо ви й подари една гривна, онази с халцедона, която тя носи всеки ден — познавах добре това бижу. Камъкът действително беше много красив, с нефритен матов цвят като око на котка. — По едно време тя изгуби гривната и чичо ви реши, че не му е била вярна. Обаче леля ви не го остави на мира, докато не възстанови доброто си име, не си върна благоволението му, а накрая и самата гривна!

Представих си леля ми — толкова праволинейна, същински образец на добрите маниери. Не можех да си я представя да преследва безсрамно чичо ми. Дали техният край е бил щастлив? Комедия ли е била историята им? Сякаш доловила отново мислите ми, загледана в приятелката си и бижуто й, Гулиелма изрече:

— Тази гривна се превърна в нейните окови. И същевременно тя напомня на чичо ви за времето, когато съпругата му е била свободна.

Откровеността й ме остави без дъх. И когато се върнахме до леля ми, аз не бях в състояние да изрека каквото и да било повече. Единственото, за което си мислех, бе за цената на брака, която за жената означаваше да се откажеш завинаги от себе си.

Със сгъстяването на мрака отвън господата се върнаха от фара и се присъединиха към останалите гости. Клавдио моментално застана до Херо и тя отново се трансформира от хленчещо хлапе в млада жена. Но за мое огромно раздразнение синьор Бенедикт не стигна до мен. След първия танц го забелязах, потънал в задълбочен разговор с херцог Егеон.

Твърдо решена обаче да се забавлявам, аз се гмурнах сред гостите и танцувах с брата на чичо ми — Антонио, с младия Клавдио, с няколко от арагонците и няколко пъти с поета Микеланджело Кролаланца, който се оказа отличен танцьор, с лека стъпка.

Доста по-късно, насред една енергична жига, при смяна на партньорите си се оказах ръка за ръка със синьор Бенедикт. Зачервена, развеселена и с измъкнала се почти изцяло от гребените коса, аз бях готова за следващия ни словесен рунд. Но обноските му бяха станали много хладни, сякаш зъл вятър го бе довял откъм морето. Ала още първите му думи ми подсказаха причината за това — бе забелязал продължителния ми разговор с поета на нашата маса.

— Къде е онзи драскач, приятелчето ви? Да не би да се е уморил от танци, а? Или чака да топне перото си в мастилницата ви?

Реших да не обръщам внимание на крайно нескопосания му опит за обида и изрекох:

— Предполагам имате предвид синьор Микеланджело Кролаланца.

— Исусе, Марийо и Йосифе! — изсмя се презрително той. — Името му пълни устата повече и от вечерята ми!

— А къде са вашите безценни приятели? Надявам се, че са си поговорили добре на фара.

— Нямам представа — призна сдържано той. — Аз бях натоварен единствено със задачата да охранявам пътеката към фара, за да бъдат оставени на спокойствие.

— О, изключително важна мисия!

— Точно така.

На този етап от танца трябваше да мина зад гърба му, което за мен беше добре дошло, защото така прикрих усмивката си.

Когато се върнах пред него, темата се беше променила заедно с темпото и той се върна на болната си тема.

— Но кой нормален човек кръщава сина си „Микеланджело“?! Да не би родителите му да са се надявали, че и той ще стане мазач на параклиси?

— Щом толкова се интересувате, можете да попитате майка му. Тя е някъде тук, танцува.

Направих пирует под вдигнатата му ръка и зърнах разлетелите се къдрици на синьора Кролаланца. Взирайки се по-внимателно в нея, забелязах, че тя няма партньор, а танцува сама в центъра на залата, въртейки се като дервиш, огнените й поли описващи яркочервен кръг. Беше като слънцето в центъра на небето и, подобно на слънчогледи, главите започнаха една по една да се обръщат към нея. Изглеждаше прекрасна и свободна. Канех се да отбележа нещо по повод тази уникална гледка — въпреки че в момента синьор Бенедикт се правеше на сърдитко — но други събития прекъснаха нашия танц.

Архиепископът на Монреале се запровира между танцьорите заедно с целия си антураж и прекъсна танца. Настъпи кратко объркване, докато двойките се препъваха, спирайки, а инструментите на музикантите затихваха един по един в пълен дисонанс, за да млъкнат напълно. Архиепископът се закова точно пред Гулиелма Кролаланца. Тя престана да се върти и очите й се впиха в неговите. Старата вражда стана напълно осезаема.

— Жени — изрече високо прелатът така, че всички да го чуят, — подчинявайте се на мъжете си така, както се подчинявате на Бога!

Не казваше нищо ново на никого, а и тези думи се чуваха често по сватби. Ала тонът, с който бяха изречени, ме изпълни със страх чак до мозъка на костите ми. Не изглеждаше отправен към всички, а насочен конкретно и само към тази жена, жена, която се бе осмелила да дойде тук без съпруга си и най-вече — да танцува сама.

Но Гулиелма изглеждаше много спокойна. Просто се усмихна любезно, а после се поклони на архиепископа, но сгъвайки се от кръста, като мъж, сякаш изказваше благодарност за невероятен комплимент. Той я изгледа с неприкрито презрение, а после извиси глас така, че да бъде чут и от седящия на подиума херцог Егеон.

— Моля да ме извините, милорд, но този танц не е по вкуса ми!

И напусна светкавично залата, следван плътно от свитата си.

Небето в залата моментално се проясни и всички се обърнаха към домакина на тържествата. Старият херцог махна небрежно с ръка и се провикна раздразнено:

— Свирете, музиканти!

Леонато, който до този момент беше гледал с шокирано изражение на лицето, побърза да измъкне жена си от дансинга.

Когато отново започнахме да танцуваме, физиономията на Бенедикт излъчваше безразличие от случилото се, но аз бях дълбоко разтърсена. Тръснах леко глава, за да дойда на себе си. Партньорът ми ме изгледа с лека усмивка и заговори доста помило отпреди.

— Предвид проповедта на архиепископа, не би трябвало да се изненадвате от подобна намеса.

Погледнах го през рамо, защото беше моментът, в който дамите трябваше да се завъртят, и попитах:

— И смятате, че е прав в порицанието си, така ли?

Той сви рамене и отвърна:

— Мъжът и жената трябва да бъдат заедно. Всеки от нас си има своята роля в този живот.

— Той каза същото! — възкликнах.

— Кой?

— Микеланджело Кролаланца. Поетът.

Гневът отново разтърси физиономията на Бенедикт.

— В такъв случай, след като той се е изразил в този дух, вие безсъмнено ще обърнете внимание на него, защото никога досега не сте смятали и едничка моя дума за заслужаваща вниманието ви! — Бях напълно наясно с причината, поради която той се вбеси — споменаването на поета. Но не бях в състояние да се въздържа, сякаш ме беше обладал демон. Бях се опитала да го накарам да ревнува и бях успяла, но твърде добре. Сега се постарах да смекча простъпката си. — Хайде, синьор Бенедикт, успокойте се! Нека бъдем приятели! Веднъж ми казахте, че съм ви накарала да бъдете поет и войник. Кажете ми тогава каква трябва да бъде ролята ми на „жената“? Ще науча дословно думите си и ще ги изговоря с подобаващ тон.

Той се закова на място. Аз се заковах точно пред него. Превърнахме се в неподвижните оси, около които продължиха да се въртят останалите танцуващи.

— Много добре — изрече накрая. — Една жена не трябва да обстрелва мъжа с въпроси така, сякаш праща стрели. Жената не трябва да танцува сама. Жената не трябва да се бие в мъжко облекло. И не трябва да се стреми на всяка цена да вдига скандали. Жената трябва да бъде сдържана, възпитана и скромна.

Вцепених се. Усетих, че ме побиват тръпки. Дали и Леонато бе изрекъл подобни думи, когато се бе оженил за Иноджен и я бе опитомил, превръщайки я от волен сокол в домашна птица с качулка?

— Не е възможно да мислите това, което казахте! — изрекох накрая. — Тези думи са вложени в устата ви от новите ви другари! — разфучах се, без изобщо да ме интересува кой ще ме чуе и кой — не. Но преди спорът ни да бъде забелязан, танцът завърши и дойде време да се поклоним един на друг.

Той се поклони, а аз направих реверанс — така, както трябваше да бъде. Но малко по-нататък от нас, демонстрирайки безразсъдно пренебрежение към факта, че музиката беше замлъкнала, Гулиелма Кролаланца продължаваше да танцува. Сама.

Бележки

[1] Библия. Библейско дружество, 1990 г. — Б.пр.

[2] Бриарей — един от тримата хекатонхейри, великани с по 100 ръце и 50 глави, синове на Уран и Гея. — Б.пр.

[3] Матео Бандело (1480 (85?) — 1562) — автор на стихове и сборник от новели и разкази, написани в стила на „Декамерон“ на Бокачо. Някои от пиесите на Шекспир (пр. „Ромео и Жулиета“, „Дванайсета нощ“) са написани по истории на Бандело. Но предвид хронологията на авторката на този роман, реална среща между Бандело и Беатриче е малко вероятна. — Б.пр.

[4] Замъкът Елсинор, Дания, е мястото, където се развива действието в „Хамлет“. — Б.пр.

[5] Егеон от Сиракуза, близнаците и Ефес са елементи от Шекспировата „Комедия от грешки“, която стои в основата на тази глава от романа, само че в оригиналната комедия, действието се развива в Ефес, не в Сиракуза. — Б.пр.