Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (47)

Пета сцена
Параклисът в двореца на Леонато

Беатриче: С Бенедикт останахме сами пред олтара.

Иронията на ситуацията не ми убягна — бяхме възнамерявали днес да стоим точно тук, за да бъдем свързани в свещен брак. Молитвеникът лежеше на стълбите, където беше паднал от ръцете на добрия монах, изгубил напълно ролята си в брачната литургия. Някъде из тези страници се намираха точните думи, които щяха да преплетат завинаги съдбите ни — специални, обвързващи знаци, които срещаха мъж и жена, за да ги превърнат в едно цяло до смърт. Но вместо тях тук бяха изречени други думи — мрачни, страховити думи. Обвинения, клевети.

— Думи, думи, думи… — изрекох замислено. — На този остров думите убиват.

— Но, Беатриче! — възкликна Бенедикт, приближи се до мен и плъзна пръсти в косите ми. — Херо не е мъртва наистина! Кончината й е само измислица на свещеника!

— Не разбираш ли? Тя е повече от мъртва! — изтъкнах. — Честта на едно момиче е всичко, а сега нейната я няма! В Сицилия дори намекът за обезчестяване е напълно достатъчен, за да лепне петно върху жената за цял живот! А Херо беше обявена за уличница публично, тук, пред олтара! Кой ще я вземе сега? С нея е свършено, повярвай ми!

И се разтреперих. Онази варварска проверка на девствеността ми, която бях насилена да изтърпя в замъка на баща ми, дали не беше по-добра от този южняшки начин? На север благородничките се радваха на известни свободи, но преди брака бяха длъжни да изтърпят подобни проверки. А на юг безупречната репутация беше всичко и аз за нищо на света не можех да повярвам, че Херо беше опетнила своята дори и с най-дребната простъпка.

— Графът очевидно е допуснал грешка — изрекох с равен тон.

Бенедикт плъзна пръст по грубата каменна колона и отбеляза:

— Той, принцът, Дон Хуан — всички те трябва да са видели нещо!

— Двама от тях принципно носят честта в кръвта си — рекох. Бенедикт не направи никакъв коментар. — За третия не знам, но той е като тях, а нищо не казва.

— И напусна църквата първи. Нищо чудно тъкмо той да е в корените на това зло.

— Но пък как принцът и Клавдио могат да говорят така?

— Ти сама го каза — носят принципно честта в кръвта си! — натърти загадъчно Бенедикт.

Но аз бях твърде разтревожена, за да реагирам веднага.

— Ако не разполагах с тази троица клеветници, върху които да стоваря вината — изрекох с нисък глас, — щях да стана четвъртата. Защото не трябваше да се отделям от леглото й.

— Не ми казвай, че съжаляваш за срещата ни! — възкликна Бенедикт.

— Не, никога! Просто…

Той хвана ръцете ми в своите и рече:

— Що се отнася до принцовете, нямам представа как стоят нещата при тях. Но относно Клавдио чувствам с мозъка на костите си, че е сгрешил! А в грешката няма никакъв грях. Ще разпитам, обещавам ти!

Изведнъж усетих, че силите ме напускат и се отпуснах тежко на стъпалата пред олтара.

— Няма никакво значение — промърморих. — Грехът не е в грешката. Грехът е в изречените думи!

Бенедикт приседна до мен, опрял рамо в моето, и прошепна:

— Ще ми обясниш ли какво искаш да кажеш?

— Ако наистина е имало някакъв заговор и открием, че Клавдио е бил измамен, тогава какво? Каквото и да е открием, неговата вина не отпада! — скочих на крака и посочих свещените стъпала, върху които се намирахме, провиквайки се възмутено: — Как можа да я доведе тук, чак до олтара, за да я обвини публично, да хвърли върху нея позора на безчестието не само пред очите на най-близките й, а и на прислугата?! Как можа да каже на всички, от баща й до момчето, което лъска обувките й, че тя е познала жара на сластното легло?! — започнах да крача напред-назад пред олтара. — Какво от това и да си признае, че е сгрешил? Трябва ли братовчедка ми да го хване за ръката и пак да го поведе към олтара? Кой би могъл да бъде чак толкова всеопрощаващ? Кой би могъл да пренебрегне подобни обиди? Коя жена би могла да забрави как е била стискана за гърлото, докато пръстите на мъчителя й не са се отпечатали върху кожата й? Или че е била оплювана? Или че е била наречена с толкова много епитети за уличница? — тръснах глава и една малка диамантена звезда се изплъзна от косата ми и падна на пода. Не й обърнах внимание. — Досега нямах представа, че съществуват толкова много и различни думи за един и същи грях! А думите бяха най-грозното от всичко, по-грозни и от шамара! Монахът го обобщи най-точно и не забравяй, че ни заръча да съобщим на Клавдио, че тя е издъхнала от думите му. Е, може би е точно така! Неговите клевети я пронизаха по-остро и от острието на меча! Херо девицата наистина е мъртва! И сега Клавдио трябва да си плати!

Отдръпнах се за момент от Бенедикт, уплашена от жарта на собствения си гняв. Сърцето ми биеше като обезумяло, но не припаднах. Чувствах се така, както сигурно се чувства един мъж, преди да влезе в битка. Дали и Бенедикт се е чувствал така, когато е скачал от кораб на кораб в онази армада, когато е виждал такива ужасни битки, че сега не може да говори за тях?

Загледах се в познатата статуя на Мария, държаща биещото сърце на сина си в гипсовата си ръка. Сърцето всъщност беше рубин, голям колкото яйце на чайка, изрязано, шлифовано и червено като съсирена кръв. Спомних си едно такова сърце от Варата — Святото сърце. През онзи ден Херо беше облечена като Мадоната. А сега непорочността й беше поставена под въпрос. Не, дойде ми до гуша!

Знаех, че имам егоистичен характер и през последната година не се бях ръководила почти от нищо друго, освен от собствената си изгода. Бях седяла безмълвно в съдебната зала и бях наблюдавала как осъждат една добра жена като вещица. Бях простила на убиеца на Тибалт, но не от съжаление, а в името на мира, за което другата ми братовчедка Жулиета ми беше благодарила на колене. Но сега просто не можех да позволя на Клавдио да му се размине! Искаше ми се да можех да си затворя очите за деянията му, да се омъжа тайно за Бенедикт и да го отведа във Вилафранка. Но кой щеше да защити Херо оттук нататък, ако не го направех аз? Братовчедка ми съвсем наскоро беше изгубила майка си — последната и единствена силна жена в нейния живот. Какво щеше стане с нея, ако я изоставех и аз, особено в това положение — опетнена, оклеветена, захвърлена? Знаех, че вече бях стигнала до предела си — до нещо, което беше много по-важно от съчетанието на нашите две сърца. И се налагаше да се опитам да заложа любовта на Бенедикт в името на доброто име на Херо, в името на всички същества от моя пол.

Поех си дълбоко дъх и започнах, стараейки се да не покажа бурята в гласа си:

— Знаеш ли, че тук, в Сицилия, ядат сърца? Имат си традиция на кръвното отмъщение. Прави се бързо, без много шум. Заплахите се изричат тихо и без емоции, но винаги, абсолютно винаги се привеждат в действие! Когато заявиш на някого, че ще изядеш сърцето му, значи поръчваш смъртта му — загледах се в рубиненото сърце. — Убийството му, краят на съществуването му. А когато изречеш тази страховита клетва, даваш обет — или че ти ще го направиш, или някой роднина ще го извърши от твое име. Но ще бъде извършено! — загледах се в Мария, скръбна, мила, с нищо не показваща, че се притеснява за сърцето в ръката си. — Гулиелма Кролаланца го каза, спомняш ли си?

— Коя?!

— Майката на поета, докато гореше на кладата. Каза го на вуйчото на Клавдио, архиепископа на Монреале. А сега аз ще го кажа на Клавдио!

Най-сетне се обърнах към Бенедикт и го погледнах. Гласът ми потреперваше леко, но изрекох заплахата по сицилиански — тихо, без емоции. Не говорех нито на Христос, нито на майка му, а на Клавдио — където и да бе заминал да овладява гнева си.

— Ти манчу ’у кори, Клавдио! Бих изяла наистина сърцето му, ако можех! — изрекох с невероятна наслада. — Бих изяла сърцето му насред пазарния площад, така че всички, от губернатора на Месина до последното ваксаджийче, да ме видят как го правя! Ще погълна всяка хапка плът и всяка артерия и ще изпия прилежащата им кръв!

Бенедикт сложи ръка на устата ми — нежно, както човек се отнася към проклинащо дете, за да прекрати пороя от ужасни думи.

— Шшшт, Беатриче! Не си на себе си, скъпа! Сега говорим за Херо, а не за смуглата дама!

Дръпнах ръката му от себе си, грубо, наранявайки го. Нямаше да позволя повече да ми затварят устата като на дете, да ми слагат намордник като на куче или желязна юзда, както някога са правили с жените!

— Да! — изкрещях. — Говорим за нея! Но и за двете! Защото е все едно и също — мъжът клевети, жената умира! Е, вуйчото на Клавдио вече си плати. Някой храбър убиец най-сетне е видял сметката на злия архиепископ! А сега трябва да си плати и Клавдио, стига да се намери достоен мъж, който да се захване с това!

Забелязах как загорялото му лице постепенно пребледнява.

— Какво точно казваш? Какво искаш от мен?

Стиснах ръцете му и прошепнах:

— Убий Клавдио!

Той ме изгледа така, сякаш ме виждаше за първи път.

— Кой, аз ли? За нищо на света!

Пуснах ръцете му.

— Казах ти, че думите убиват. Ето, сега ти ме убиваш, като отказваш.

— Но на кораба той ми беше приятел и утеха! Дори много повече, стана ми като брат!

Вирнах брадичка и заявих:

— За да останеш мой приятел и оттук нататък, трябва да предизвикаш врага ми! Иначе с нас е свършено! — приближих се до него и поставих нежно ръка на бузата му. — Някога и ти мислеше мен за невярна — прошепнах. — И ти предпочете да повярваш на думата на мъж, отколкото на тази, на жена. В случая няма дори разлика в ранга — единият беше принц, другата принцеса. Разликата беше само в нашия пол. И тогава сгреши, а сега дори и твоят принц си признава грешката. Сега те моля да извършиш това, за да можем навреме да поправим онова, което е грешно! Време е някой да повярва и на жена! Повярвай на Херо! Повярвай на Гулиелма Кролаланца! — сложих ръка на сърцето си. — Повярвай на мен!

Без да искаме, пак се бяхме озовали пред олтара. Той пое ръката ми от моето сърце и я постави върху своето.

— Вярваш ли в душата си, че думите на Клавдио са само клевета? — попита.

И тогава изрекох думата, която се надявах да кажа точно тук, но в един друг живот, преди небесата да се преобърнат:

— Да.

Той коленичи пред мен в жест на вярност и покорство, както вероятно беше коленичил многократно пред Дон Педро. И тогава аз разбрах, че ще предизвика Клавдио на дуел. После се изправи и тръгна надолу по пътеката към вратата, без да се обръща назад.

— Почакай! — извиках и хукнах след него.

Извадих сетебелото от корсета си. Въпреки неистовия си бяс аз си давах съвсем ясна сметка колко много искам от него. Притиснах картата в ръката му, защото той наистина беше най-достойният рицар. Бенедикт ме погледна в очите и кимна.