Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (49)

Седма сцена
Параклисът в двореца на Леонато

Беатриче: В утрото след деня на сватбата отидох да видя Херо в криптата под параклиса.

Когато се появих, икономката на свещеника излезе и ни остави насаме с братовчедка ми. Херо беше облечена в сиво расо и държеше дървена броеница. Нареждаше молитвите десет по десет, местейки зърната на броеницата: „Символът на вярата“, „Отче наш“, „Аве Мария“. Не бях много сигурна дали изобщо ме забеляза. Изчаках, докато не прехвърли два пъти малкото кръстче в средата, а после се приближих до нея и я хванах за раменете.

Когато вдигна очи към мен, лицето й беше сиво като расото й. Под очите й имаше огромни тъмни сенки, кожата й беше станала пепелява, а тъмната й лъскава коса беше скрита напълно под монашеската шапчица. Не се виждаше дори кичурче. Веднага я видях така, както би изглеждала в бъдеще като монахиня. Какви други пътища й бяха останали? Какво друго би могъл да предложи животът на една негодна за омъжване жена и нежелаеща да се омъжи? Това беше пътят, избран от братовчедката на Парис — Розалина Капулети, път, който и аз самата бях обмисляла някога. Вярно е, че Херо беше много набожна, но не това беше животът, който тя би избрала за себе си. Беше избран вместо нея. Защото беше отхвърлена от един мъж за такъв специфичен грях, че оттук нататък щеше да бъде отхвърляна от всички. Дори Леонато, единственият мъж, който трябваше да застане до нея, я бе отхвърлил и я бе зашлевил през лицето със собствената си ръка. Това ми напомни за собствения ми баща, заявяващ ми напълно безстрастно, че ако не съм била оценена като девствена, той щял да остане „бездетен“.

Мислите ми се бяха завъртели толкова упорито около темата за бащите, че когато Херо вдигна глава и прошепна дрезгаво: „Изгубих го“, реших, че има предвид Леонато.

Приседнах до нея на тясното дървено легло и рекох:

— Допусната е огромна грешка. Тази измислена смърт би трябвало да притъпи острието на гнева на чичо ми. Когато всичко стане ясно, той отново ще те приеме в дома си.

— Не баща ми! — повиши глас тя. — Клавдио! Изгубих Клавдио!

Бях толкова слисана, че буквално онемях.

— Искам го, Беатриче! — странно изявление от устата на една монахиня. — Спомняш ли си историите, които ми разказваше миналото лято? — усмихна се замечтано. — Тогава си мислех, че моята история ще завърши щастливо и ние двамата с Клавдио ще бъдем съчетани във вечността!

Това ми напомни за определението на Микеланджело Кролаланца за история, която завършва със сватба. Комедия.

— Миналата година бях още дете. А тази?

Не отговорих, но си помислих: „Тази година ти си сянка. Девица, която живее, но не съвсем, затворена в това каменно чистилище“. В Сицилия никъде не беше студено, но в тази крипта тук цареше истински студ, като в гробница. А история, която завършва със смърт, се нарича трагедия.

Но дали тази история беше завършила наистина? Херо все още обичаше Клавдио, но каква полза би могла да има тя от подобно предпочитание към мъж, който я беше отхвърлил и беше говорил за нея с такава омраза? Но после, някъде около студените камъни, сякаш чух някакъв шепот. Харпия Госпожица Презрение. Така те обвиняваше Бенедикт и те отхвърляше, но ти все още го обичаш!

И сякаш призован от мен, на вратата се появи Бенедикт. Облегна се на касата и ни загледа съчувствено. Сърцето ми се преобърна.

— Простете, милейди! — рече той на братовчедка ми. — Лейди Беатриче, може ли една дума?

Качих се заедно с него в параклиса, а той ме привлече до себе си на една пейка.

— Значи все още го обича, а? — започна.

— Да — кимнах, без да си правя труда да крия объркването си.

— Е, може би все още би могла да го има. Клавдио е бил заблуден, а по-хитра подлост никога не бях чувал! Мошеникът Борачио прегръщал на балкона на Херо нейната прислужница Маргарита! И всичко това било измислено от Дон Хуан. Маргарита била облечена в една от роклите на господарката си и с прическа, каквато носи Херо, а онзи престъпник я наричал нарочно високо „Херо“, та да могат всички долу да чуят!

— Маргарита значи!

Това вече обясняваше всичко. Изчезването и повторната поява на прислужницата, престореният й сън.

— Не вини момичето! Била е подмамена за тази сцена!

— Не я виня. За тази трагедия са виновни единствено мъжете!

Той не го отрече, а продължи:

— И сега идва най-интересното — целият този план бил замислен, с цел да лиши Дон Педро от булката му! Значи Херо през цялото време е била предвидена за него!

— Значи принцът действително е предложил на Херо онази вечер на бала с маски?

— Да. И въпреки че трофеят се паднал на Клавдио, Дон Хуан не се отказал от изпълнението на заговора си, защото решил, че една подигравка с любимеца на брат му е подигравка с него самия.

Вдигнах удивено очи към него и възкликнах:

— Но как, за бога, научи всичко това?

— Разпитвах лично пажа мошеник в къщичката на охраната, където стражата го беше оковала във вериги. Сега, когато покровителят му избяга, той очевидно е решил, че е най-полезно за него да съобщи всичко, което знае по въпроса, и да се покаже като послушен престъпник. Но ядката на истината научих от човек, когото вече познаваш — Микеланджело Флорио Кролаланца.

— Микеланджело? Значи се е върнал?

— Никога не е заминавал. Но вече не се прави на поет. Сега е корав и отчаян мъж, истински разбойник.

— Тук ли е още?

— Замина — отговори Бенедикт. — Но днес можеше да има още една смърт, защото беше дошъл за главата на принца.

— Дон Педро?

— Да. Заради майка си.

Значи Микеланджело беше дошъл за сърцето на принца. Като истински сицилианец.

— Ти да не би да си успял да го разубедиш?

— Засега — отговори Бенедикт, но не се впусна в повече подробности, а побърза да смени темата. — Преди това обаче имаме да създаваме съюзи!

Аз хванах ръката му, защото трябваше да му кажа нещо, преди да бяхме забравили напълно темата за принца.

— Дон Педро предложи и на мен — рекох. — В онази сутрин в градината, когато ми разказа как те е подвел и за картите за скопа.

Бенедикт стисна ръката ми толкова силно, че едва не я счупи.

— Трябваше да оставя поета да му клъцне гърлото! — изсъска през зъби. — Щеше да бъде достатъчно само да вдигна резето и да го пусна! А после щях да му държа яката на принца, така че да му бъде по-удобно да забие острието в плътта му!

Извадих нежно пръстите си от неговите и прошепнах:

— Тихо, любов моя! Не смекчава ли признанието му за сторените злини предишния грях?

Той скочи развълнувано, на крака и започна да крачи напред-назад.

— Само един грях ли? Та неговите са толкова много! Толкова, че вече не знам… — но се овладя, обърна се и седна, но вече дишаше тежко като човек, който е пробягал много левги.

— Какво има, скъпи? Кажи ми!

Той стисна устни и поклати глава.

— Не мога. Прекратих службата си при него, обаче някога му дадох дума, а нея не мога да оттегля, въпреки че други биха могли. Единствено смъртта може да ме освободи от клетвата. Или…

Внезапно млъкна и пак хвана ръката ми.

— Или човекът, на когото си я дал.

Бръкна под жакета си и извади оттам сетебелото. Сложи го в дланта ми и двамата се загледахме в седемте пъстроцветни монети от лицевата страна. Още преди да беше заговорил, аз вече знаех какво означава този жест.

— Беатриче — рече, — не мога да убия Клавдио! Той допусна огромна грешка. Някога аз също допуснах такава и те засипах с множество обиди. Щеше ли тогава да позволиш да умра заради хулите ми?

— Не — прошепнах.

— И наистина ли искаш Клавдио да умре?

Сега, когато гневът ми се беше уталожил, аз си давах сметка, че не желаех смъртта на графа. Нямах апетит към сърцето му. Пъхнах сетебелото отново под корсета си, близо до моето сърце.

— Не, не искам той да умре. Но — вдигнах ръка, за да предотвратя прегръдката му, — той трябва да се покае! Бащата на Херо знае ли вече истината по този въпрос?

— Стражата вече му докладва, но всичките там са такива умници, че ми се наложи да му докладвам и аз, преди да разбере напълно фактите. Казах на Леонато всичко, както и че Херо е жива и здрава. В момента идва насам, за да утеши скъпата си дъщеря.

Долових иронията в тона му и се зачудих как да се изправя срещу чичо си. Бях го избягвала още от сватбената литургия, защото неговото поведение беше още по-непростимо и от това на Клавдио. Беше повярвал още на мига на клеветите на двамата господа и беше запратил Херо на земята с шамара си, без дори да поиска да чуе истината от нейните уста. Беше се доверил на думата на двама благородници, които познаваше от едно лято, и беше отхвърлил думата на дъщеря си, която знаеше от седемнайсет години. Беше поискал Херо да бе мъртва, а което беше още по-лошо — беше поискал тя никога да не се беше раждала. Една част от мен не можеше да не се зачуди как, след като грешката вече беше доказана, той смяташе да я дари отново с благоволението си, без да изгуби авторитета си пред нея.

И сякаш в отговор на моя въпрос Леонато влетя през вратите на църквата с развети след него пелерина и ръкави, мина като вихър покрай нас двамата с Бенедикт и се втурна бързо надолу по стълбите към криптата. По негласно споразумение ние го последвахме и стигнахме до вратата тъкмо навреме, за да го видим как вдига Херо от леглото като дете и я притиска до гърдите си.

— Моята Херо! — изрече задавено. — Невинното ми дете! През цялото време си знаех, че просто си злепоставена!

Неговият брадат брат Антонио, който се беше приближил зад нас, подсмръкна щастливо и една сълза навлажни старческите му очи.

— Прекрасно! — промърмори.

— О, да — изрекох от прага на криптата. — Крайно вълнуващо!

— Нали все още искаш да се омъжиш за графа? — беше първият въпрос на чичо ми към възкръсналата му дъщеря, което изобщо не ме изненада. — Той е невинен във всичко това, както и принцът! Виновен е единствено онзи мерзавец Дон Хуан, незаконно роденият! Но за съжаление вече е избягал в Арагон.

Настана време да се намеся. Пристъпих напред и изрекох:

— Не и без покаяние ли, чичо?

Чичо ми вдигна озадачено очи.

— Но тя не е направила никаква грешка! Няколко молитви на колене в нейния случай са напълно достатъчни!

В този момент в криптата се появи свещеникът и Леонато моментално се обърна към него:

— Отче, дъщеря ми би искала да се изповяда преди сватбата си. Имате ли свободно време?

— Не Херо! — извиках аз. — Графът е този, който трябва да се покае!

— Клавдио ли? — продължи да се изненадва чичо ми. — Но той и принцът също са били заблудени от Хуан копелето! Той просто е допуснал честна грешка!

— Грешка може и да е било, но със сигурност не е честна! Наговори на дъщеря ти думи, които трябваше да те накарат да се хванеш за меча, а не и самият ти да ги повториш!

Леонато сведе засрамено очи, замислен (надявам се) за думите си пред олтара, които не падаха по-долу от тези на Клавдио по жлъч.

— В такъв случай, племеннице, какво предлагаш?

Приближих се до леглото и някакъв инстинкт ме накара да заговоря тихичко:

— Нека засега да продължим да поддържаме илюзията, че Херо е мъртва. Да кажем на Клавдио, че трябва да се ожени за друга, но преди да го направи, не трябва нито да я вижда, нито да говори с нея!

— Да! — възкликна Леонато. — Ще му кажем, че трябва да се ожени за дъщерята на брат ми, която е наследница на богатствата и на двама ни! Брате Антонио, ще помогнеш ли?

— Не, чичо! — намесих се аз, усетила, че чувството му за вина ми дава над него власт, на каквато никога досега не се бях радвала. — Не трябва да му предлагаме нито богата наследница, нито красавица! Преди му беше предложена безупречна девица с богато наследство и красиво лице, която той отхвърли по най-жесток начин! Нека сега му предложим жена, която той изобщо не познава! Без наследство, без целомъдрие, без красота, без благороден произход. Просто жена. Под воалите й биха могли да се крият всякакви пороци, но той трябва да я приеме такава, каквато е! Тогава и само тогава ще има правото да си поиска обратно онова, което сам изгуби!

— И каква е целта на всичко това?

— Той иска красота и пари. Нека тогава да видим как ще реагира, когато не му се предлага нито едно от тях! Нека проверим колко съжалява! А преди това трябва да оплаче подобаващо онази, която вече я няма!

— Но, братовчедке, аз съм тук! — възкликна Херо, отново със светнали очи и румени бузи, напълно различна от сивия призрак, който беше преди четвърт камбанен звън.

— Напълно вярно. Но Клавдио не знае, че си жива! — хванах лицето й с две ръце. Отново бликналата й красота беше обрамчена между шапчицата като в огледало — без коса, без орнаменти, деликатно оформените черти на лицето й бяха по-зашеметяващи от всякога. — Та кой мъж би изгубил подобна награда, за да се ожени още на другия ден за друга, напълно безстрастно? Не, тази вечер той трябва да посети гробницата ти, да извърши бдение пред костите ти и да те оплаква — наистина да те оплаква — от залез до зори. А после, на сутринта, ще трябва да избере между три забулени дами. Едната ще бъда аз, Маргарита, заради хитрините си — другата, а ти, братовчедке, ще бъдеш наградата!

Бенедикт излезе от сенките и изрече:

— Ще сторя всичко по силите си, за да помогна на лейди Херо отново да оживее!

— И аз! — отсече монахът, пристъпвайки до него.

Аз погледнах многозначително чичо си, който седеше на нара до Херо, прегърнал я през рамо. Той сви рамене и едновременно с това въздъхна.

— И аз — промърмори накрая.

— И още едно нещо! — продължих настъплението си. — Цяла Месина трябва да узнае, че тя е невинна и неопетнена! Всички видяха как я очернят на сватбата й, а сега всички трябва да видят как я оправдават на погребението й! Затова ще поканим на бдението цялото население на града, а Клавдио трябва да си признае грешката пред всички! Лично аз ще измисля думите, които трябва да изрече!

— Племеннице — опита се да шикалкави чичо ми, — налага ли се да засрамваме графа чак толкова?

— Да го засрамваме ли? — извиках, като се извъртях към него. — Ами срамът на Херо? Ще позволиш ли клеветата за нея да продължи да живее и да се разхожда наоколо, набъбвайки с всяко следващо повтаряне на долните злословия, докато непорочната памет за нея постепенно се смалява и умира? Не, чичо, не! Истината трябва да излезе наяве!

Както и предполагах, Леонато се съгласи с моя план. Бенедикт отиде да каже на Клавдио за помилването му и за условията на неговото покаяние, а аз се върнах горе при олтара, за да разменя няколко думи насаме с Мария.

Защото тази вечер щяха да се редят молитви не само за Херо, а и за една жена, чийто прах наистина лежеше в монумента — жена, която някога също беше покосена от жилото на клеветата и превърната в прах от пламъците на вярата. Вдигнах очи към гипсовата Мадона, която през цялото това време продължаваше да се държи неизменно за спомена за своя син. Докоснах рубиненото сърце. И то се оказа абсолютно студено.