Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (29)

Трета сцена
Корабът „Флоренция“, Кале, край френския бряг

Бенедикт: Испания владееше моретата.

Като господари на света, ние отплавахме от Лисабон. Мисията ни беше да отведем армадата до Гравелин на фламандския бряг, където вече ни очакваха херцогът на Парма и още стотици кораби, с които армадата ни вече щеше да стане наистина непобедима. Трябваше да бъде проста задача, почти като разходка по пиацата.

Особено с подобен кораб. „Флоренция“ беше прекрасен кораб, във всяко едно отношение последната дума на модерното мореплаване. В първия ни ден на борда му принцът, Клавдио и аз имахме честта да бъдем разведени навсякъде от боцмана. Огледахме с възторг луксозните офицерски каюти, с нормални легла от полирано дърво и пухени дюшеци, просторните спални помещения за моряците с елегантни люлеещи се хамаци от платно с цвят на крем, светещата от чистота палуба със стегнатите редици на оръдията с блестящи медни дула. Гребци нямаше. Боцманът ни обясни, че Лепанто е била последната битка с кораби, управлявани от гребци. А сега безбройните платна и най-новите системи за управление можеха да ни отведат във всяка една точка от картата на света.

След това добрият боцман ни изброи наименованията на всички платна, и квадратните, и триъгълните, както и на всяко въже, но аз не запомних нито едно от тях. Иначе имената бяха доста поетични, бих казал почти музикални. Но това беше различен език — езикът на морето. Чувах новите думи, оглеждах въжетата и платната, но го правех безстрастно, без никакъв интерес. Бях напълно доволен да си остана невежа по корабите — когато ме призоват, щях да вляза в битка, но не изпитвах необходимост да знам как работи корабът. Това беше работа на по-висшите и по-низшите от мен. Аз бях Бенедикт Войника — Бенедикт Моряка не съществуваше.

Преди корабът да бъде пренасочен за военни цели към Сицилия, екипажът му беше работил за чичото на Клавдио години наред, обикаляйки търговските маршрути по света. Капитанът беше мъж от Генуа на име Лоренцо Бартоли — прям и способен човек, който веднага ми допадна. Той действаше в тясна връзка с опитен португалски кормчия на име Гаспар да Суса и под тяхно ръководство екипажът работеше като ефективна машина. Всеки моряк вършеше задачите си умело и безстрастно. Но по време на това Велико начинание на испанския крал командният ред щеше да претърпи лека промяна. Капитан Бартоли беше морският капитан, но Дон Педро беше военният капитан, поради което той притежаваше върховната власт на кораба. На борда на „Флоренция“ не можеше да се случи нищо без изричното разрешение на принца.

Ние, офицерите, се радвахме на изключителни удобства на този кораб. Каютите ни бяха добре подредени и уютни, вечерите — пищни и весели. На всяко сервиране ни очакваха блюда от дивеч, говежди пържоли и овнешка яхния, които прокарвахме с бяло испанско вино, портвайн и рейнско вино. Не беше много ясно от кое сме опиянени повече — от приключението или от виното. Морето беше гладко като огледало, нямаше дори леко вълнение, което да помести сребърните свещници на масите, и докато лъкатушех по посока на каютата си, си знаех, че не мога да вървя не заради движението на кораба, а заради пиенето на масата.

Благодарение на щедрите инвестиции на великия херцог на Тоскана корабът „Флоренция“ се радваше на петдесет и две медни оръдия, които блестяха храбро под вечното слънце, благословило пътешествието ни. Изглеждаха невинни като играчки, красотата им прикриваше изцяло смъртоносната им цел. Капитанът караше Дон Педро да провежда стрелкови учения — беше решил да му напомня всеки ден. А Дон Педро го дразнеше с непрекъснатото си отлагане. Всеки ден обещаваше да започне такива тренировки, но всеки ден слънцето изгряваше и залязваше, без да бе чуло нито един изстрел от оръдията. В единствения ден, в който принцът най-после удържа на обещанието си, гледах как артилеристите изкарват оръдията върху двуколесните им лафети, как ги обръщат, зареждат ги, обръщат ги обратно, бутват ги напред и стрелят — и всичко това, без нито веднъж да се замислят. Беше като меден балет, нещо, достойно единствено за наслада. Изглеждаше напълно церемониално и дори оглушителните учебни оръдейни изстрели бяха като че ли повече за перчене, отколкото за атака. Дон Педро обяви, че е напълно доволен от проведеното учение, и между Лисабон и Кале нито веднъж повече не досади на артилеристите с подкани за учебни стрелби.

Пътешествието ни изглеждаше като излет, като приятна разходка. Изобщо не мислех за бъдещето, а се наслаждавах на всеки следващ ден сред проблясващите води на морето. Щях да изпълня достойно ролята си, а и вярвах на Медина Сидония, с когото имах удоволствието да се запозная по-отблизо по време на пътуването ни до Лисабон. Бяхме членове на неговата флота — на португалската флота, и аз се чувствах спокойно да бъда под неговото върховно командване. След първите няколко дена странни пристъпи на прилошаване, които според капитана се дължаха на движението на кораба, аз свикнах напълно с морето и вървях из големия морски съд абсолютно уверено.

Преди всичко обаче вярвах на Дон Педро. Принцът бе в състояние да подкара всичко и всички пред себе си. Беше неустоима сила. Светеше като слънцето. Беше славен водач, но същевременно се държеше като равен с всички нас — имаше дума за всеки, от капитана до последния пълнач на оръдията. Познавах това негово качество и отпреди, защото, макар да бе мой принц, бе и мой приятел — бе нарушил десетки свои принципи, за да ме предупреди за лейди Беатриче. Бе проявил интерес към личните ми проблеми, въпреки че бях просто благородник от Падуа. Ако не беше сторил всичко това, сега щях да бъда женен за пропаднала жена.

Понякога Дон Педро сядаше на самия нос на кораба, обкрачил фигурата отпред като огромен фалос, докато „Флоренция“ пореше вълните. Останалите кораби — някои от тях толкова близо, че можехме да ги наплюем, а други — дребни точици на хоризонта, му махаха възторжено и го поздравяваха със звън на корабни камбани, а понякога дори с весели моряшки песни. Той беше много по-силно олицетворение на Испания от немощния крал. Той беше бъдещето, онова, за което всички те отиваха да се бият. Това приключение вече си имаше своя герой и това беше той. В приятелската надпревара между флотите най-добрата беше португалската, а в приятелската надпревара между корабите в португалската флота безспорният победител беше „Флоренция“. Най-добрият кораб, най-красивият и най-харизматичен водач. Всички обожавахме принца, ослепителната му усмивка, увереността му. Клавдио и аз го следвахме с готовност и радост. Знаехме, че той беше роден и подготвян тъкмо за тази битка и винаги ще знае какво да направи — както по интуиция, така и от стратегическа гледна точка. И ние за нищо на света нямаше да загубим.

По време на това пътуване двамата с Дон Педро се сближихме, още повече. Говорехме си по цял ден, смеехме се по цяла нощ. Говорехме си за славата, която го очакваше при завръщането ни, за това как ще го възнагради кралят. Земите му в Арагон (управлявани в негово отсъствие от верния му брат Дон Хуан), щяха да се разширят, богатството му щеше да набъбне значително. Той подхвърляше, че дори може да се завърне в Сицилия като вицекрал (при което аз обикновено мълчах).

Много често отхвърляше молбата на капитана за аудиенция, само и само да не прекъсва разговора си с мен. Вечер ме превръщаше в звездата на вечерите в неговата каюта, поощряваше ме в остроумията и шегите. Най-големият смях обикновено падаше за сметка на английската кралица — достатъчно беше само да поставя под въпрос законността на раждането й или да подхвърля, че Елизабет прекарва нощите си, работейки в прочутите вертепи на Лондон в Съдърк, за да накарам цялата маса да се залее от смях. После, в леглото, понякога се въртях неспокойно от чувство за вина, представяйки си дамата, за която така безогледно злословех и която беше прочута по целия свят като девица. Но на следващата вечер отново се отдавах на същите шеги, копнеейки да чуя звънливия смях на принца.

Дон Педро изобщо не ни ограничаваше на вечеря. Когато капитанът направеше опит да дръпне юздите на щедростта му с някакви досадни притеснения за порциони, Дон Педро махваше безгрижно с ръка и отвръщаше:

— На връщане ще похапваме кентски бифтек и ще пием английска бира. Така че няма никаква нужда да правим икономии!

Обичахме го заради тази негова самоувереност.

Накрая, една вечер, дежурният на наблюдателната кула зърна очертанията на Кале и ние хвърлихме котва в плитчините, съзнавайки, че на зазоряване ще се срещнем с нашите подкрепления и най-вероятно ще влезем в битка с англичаните. Дон Педро излезе на бака в топлата вечер и събра целия екипаж с камбаната.

Всички вперихме очи в него. Слънцето беше зад главата му като скръбен червен диск, красивият френски бряг беше зад рамото му, но ние всички зяпахме само него. Слънцето превръщаше шлема му в златен, зъбите му — в перли, косата му — в катран. Беше величествен! А после той заговори:

— Прекарах целия си живот, съжалявайки брат ми. Той е копеле, при това сакато, роден извън брака вследствие на една недискретност на баща ми. Заради любовта си към него аз посветих целия си живот на опити да смекча мъките му и да размия петното от раждането му. Но съжалението ми към него е най-силно тази вечер. Защото, докато той спи спокойно и в безопасност в леглото си в Арагон, ние ще започнем нападението си срещу Англия и срещу кралицата неверница! — скочи от платформата, на която се беше качил, и тръгна между мъжете, пощипвайки буза тук, дръпвайки ухо там. — Независимо дали сте родени в палат или в коптор, независимо дали сте законни или копелета, днес всички вие сте истински принцове! В името на Бог, краля и Сантяго^[1]!

Ответният рев едва не наду платната на кораба:

— В името на Бог, краля и Сантяго!

Аз крещях по-силно от всички и аплодирах по-шумно от всички, и усетих, че в гърлото ми се събира буца. Дон Педро скочи обратно на платформата, ловък като леопард. След миг аз бях вече до него.

— Милорд, вие бяхте… — нямах думи.

Той ме прегърна крепко, а после, когато се отдръпна, рече:

— Имам нещо за теб в замяна на вярната ти служба при мен. Някога ти ми даде това. Сега мисля, че е време да ти го върна, защото утре ще трябва да облечем униформите си!

Стисна ръката ми, а когато я отдръпна, в дланта ми имаше хладен малък диск. Моят медал на свети Яков.

— Нашата униформа ли? — изрекох с треперещ глас.

— Разбира се — отговори той с дрезгав глас. — Веднъж рицар на свети Яков, завинаги рицар на свети Яков!

От момента на вдъхновяващата реч на Дон Педро наш патрон стана Сантяго. Тази вечер името му се споменаваше по-често и това на Бога, а аз придобих навика да попипвам от време на време медала на врата си, за да се уверя, че е там. Бях още веднъж рицар на свети Яков, но вече не само по име — утре щях да заслужа това звание. Щеше ми се лейди Беатриче да може да ме зърне за миг, да ме види как ще изпълня своя войнишки дълг. Дали би съжалила за избора си, когато види какъв съм станал?

Тази вечер беше най-веселата и най-шумната от всички предишни в луксозната каюта на Дон Педро. Изпихме цяло буренце в тостове за нашия специален светец, като че ли възлиянията ни можеха да го подкупят да спаси кожите ни.

На сутринта всички се оказахме с лепкава кожа, провиснали бузи и кухи очи. И не допринесохме с нищо за престижа на униформите си, които навлякохме за първи път, откакто се бяхме качили на борда. Корабната камбана ни събуди призори и с първите лъчи на слънцето всички вече бяхме строени на палубата. Сякаш като отражение на общото настроение времето бе претърпяло коренна промяна. Беше достатъчно студено, за да бъдем благодарни на кадифетата и кожите от ливреите на Сантяго, морето беше оловносиво, а корабът се поклащаше заплашително. Нямаше как да узнаем дали слънцето бе успяло да оцелее през нощта, защото гъста бяла мъгла блокираше светлината като погребален саван. Испания, Сицилия и лятото изведнъж ни се сториха съвсем други светове. Като че ли се бяхме озовали в различни, много по-мрачни води; като че ли потискащата, влажна Англия имаше власт над моретата тук.

Зачакахме, потънали в неловко мълчание, докато дежурният на наблюдателницата не накара сърцата ни да се разтуптят. Но се оказа, че възвестява само появата на вестоносец от Медина Сидония, който доплува до нас с бърза лодка. Беше офицер, облечен в цветовете на херцога, който ни предаде последните заповеди и ни даде паролите на флота.

— Неделя е Исус — започна той монотонно, — понеделник е Светият дух, вторник е Светата троица, сряда е Сантяго, четвъртък са Ангелите, петък — Вси светии, събота — Мадоната.

Тъй като бях изгубил напълно представа за дните по време на пътешествието ни, попитах:

— А днес какво е?

— Сряда — подсказа ми кратко и делово капитан Бартоли. — Сантяго.

— Това е поличба! — възкликнах възбудено към принца.

Дон Педро не ми върна усмивката. Днес изглеждаше съвсем различен от човека, когото видяхме предишната вечер. Беше с пепеляво лице, неспокойно тяло, а маслиненочерните му очи се стрелкаха във всички посоки като на обладан. Като че ли само за една нощ се беше стопил, униформата му определено му висеше. Надявах се, че не е болен, защото знаех много добре колко нетърпелив е да се впусне в битка и да докаже мъжествеността си. Реших, че страда от виното като всички нас.

Загледахме се във вестоносеца как се отдалечава в лодката си — мъглата го погълна почти веднага. Надявах се, че все пак ще успее да намери пътя към флагманския си кораб, след като предаде съобщението на всички. Когато се уверихме, че той е достатъчно далече, ние вдигнахме котва и опънахме платна. Този процес бе винаги много вълнуващ за всички нас, но най-вече днес, когато се готвехме да се включим в битка. Свирките засвириха, камбаната звънна и екипажът увисна по гредите като стадо маймунки, за да опъне кремавите платна на вятъра. Днес вятърът беше доста по-силен и, със скърцане и свистене, платната се издуха много бързо и корабът се спусна напред. Но поради мъглата не виждахме на повече от човек разстояние от нас, дори фигурата на носа на кораба изчезна от погледа ни. В цялото море около нас, подобно на камбаните при чумата, звъннаха корабни камбани, за да указват местоположението на другите кораби и да не се сблъскаме.

В продължение на три дена се носехме на сляпо през мъглата. Никой не можеше да каже накъде пътуваме, защото нощем нямаше звезди. Нямахме също така нито карти, нито инструменти, защото те бяха обявени за долна ерес от негово католическо величество. Разбирахме за отминаването на дните само защото от време на време се доближавахме до друг кораб от нашия флот и боцманите им си разменяха пароли. Ангелите, Вси светии и Мадоната минаха, а англичаните продължаваха да танцуват около нас, отказвайки да влязат в бой, водейки ни само един бог знае накъде.

А ние вече не бяхме спокойни и уравновесени. Навсякъде около нас имаше призраци. От време на време мъглата се разкъсваше за миг и ние зървахме ъгли и фрагменти от огромни, страховити форми. Мачта, висока колкото дъб. Ъгълът на огромно платно. Английско знаме. Понякога ни се струваше, че сме обградени и че силите на врага всеки момент ще се стоварят върху нас. В други моменти призрачните флоти изчезваха. А ние непрекъснато бяхме на пост, подредени по цялото протежение на перилата, от бакборда до щирборда, от десния до левия борд. Нервите на офицерите бяха съсипани, екипажът започна да се побърква.

Най-лоши обаче бяха тъмните часове. От мъглата понякога се чуваше невъобразим шум, сякаш някой удряше тенджери и тигани, и това ставаше обикновено в най-тъмния час от нощта и в най-дълбокия сън. Или се понасяше някоя призрачна английска песничка, но толкова близо, че и най-опитният моряк излизаше от кожата си и започваше да бърбори за русалки. А сивата зора ни показваше примамливи картини от една адска брегова ивица — черни скали, изправени нагоре като игли, вероломни отсечени скали, сиви езера и естуари с мъртва вода. В подобни мигове гледахме да се отдалечим колкото бе възможно по-бързо от брега и съвсем реалния риск да затънем в плитчините. В други моменти нищо не ни предупреждаваше за подобна опасност, освен адското стържене на корабното дъно в скалите, при което гредите започваха да стенат толкова силно, че решавахме, че това е краят. Подобни инциденти будеха грубо спящите и изнервяха безкрайно будните.

След един ден на подобни изпитания Дон Педро влезе в каютата си и повече не излезе.

— Да ви държим ли в течение на събитията, ваше височество? — провикна се след него капитанът, докато принцът се отдалечаваше от щурвала.

Дон Педро не отговори. Стопи се в мъглата като призрак.

Един по един всички останали благородници го последваха, докато накрая на палубата не останахме само моя милост, капитан Бартоли и обичайният екипаж. Както и — за моя голяма изненада — Клавдио. Младият флорентинец грабна хартия и въглен и започна да рисува очертанията от бреговата ивица, които успявахме да зърнем, съставяйки една предполагаема морска карта, така че да успеем да се ориентираме, ако повторим навигационните си грешки.

През тези три дена научих много повече за корабите, отколкото през всичките три седмици преди това. Лишени от възможност за ориентация чрез очите, ние обърнахме погледите си навътре — поддържането на самия кораб придоби водещо значение. Започнах да разбирам терминологията, да правя разлика между кливер и утлегари, между стенга и брамсел, между бизанмачта и гротмачта. Вселената се беше смалила до този кораб и „Флоренция“ беше станала целият ни свят. Не виждахме нищо друго, така че корабът беше и изток, и запад, и север, и юг.

Във влажното утро на третия ден незначителният ни страх кристализира в ужас. Клавдио беше този, който в края на две последователни дежурства първи забеляза блясъка. Свъсеното сърце на мъглата се беше подпалило и блестеше подобно на въглен в сърцевината на огън, и трептящата златиста струя, заскрежена и разсеяна, се виждаше като пламък под лед.

Клавдио изкрещя. С три крачки бях при него. Само след миг до рамото ми застана капитан Бартоли, който се движеше доста чевръсто за такъв едър мъж. Сега вече чувах пращене като от голям огън насред полето в разгара на лятото, а към златистата струя се присъедини втора, след нея трета. Тъкмо се канех да реша, че тези огнени струи са въображаеми, че това е някаква легенда за моретата, която бях пропуснал да прочета в училище. Но веднага след това зърнах мачтите и платната, които горяха, напречните греди, които пращяха като подпалена гора. Вече разбрах как трябва да са се чувствали маврите от Астурия, когато са зърнали горящия кръст на свети Яков — разбрали са, че това е краят.

— Огнени кораби — изрече бавно капитанът. И във възцарилото се ледено мълчание ги преброихме — бяха осем. Или те плаваха неумолимо към нас, или ние се носехме неволно към тях. В тази кошмарна, обърната с краката нагоре вселена не можех да преценя.

Вирнах брадичка и сложих ръка на дръжката на меча. Ако това беше смъртта, трябваше да я посрещнем достойно.

— Да влезем ли в бой? — попитах капитана.

— Няма с кого — отговори мрачно капитанът. — Тези кораби са без екипажи. Стари черупки, намазани с катран и смола, и после подпалени.

— Каква дяволска тактика! — възкликна изумено Клавдио.

— Дяволска и още как! — изсумтя капитан Бартоли. — Пълни са със сяра. Ако някой се осмели да се прехвърли на тях, действително ще попадне в ада!

— Какво може да се направи тогава?

— Огнените кораби могат да бъдат отклонени от по-малки съдове с весла, а „Флоренция“ разполага с два такива, завързани за перилата от двете страни. Ще имаме нужда от двама гребци за тях.

— Аз поемам едната лодка! — извиках.

— А аз — другата — предложи си услугите Клавдио.

— Медина Сидония сигурно също ще пусне лодките си, но досега нямаме никакъв сигнал. Последните ми заповеди от флагманския кораб гласят, че плавателните съдове на португалската флота трябва да поддържат полукръглата си формация на всяка цена.

— В такъв случай ще се изпържим като бекон — отбелязах. Осемте огнени кръста приближаваха все повече. — Капитане, вие какво предлагате?

— Предлагам да помолите принца да разреши пускането на спасителните лодки колкото е възможно по-бързо! — излая той. В този напрегнат момент акцентът му от Генуа стана още по-осезаем. — Само той може да отмени вече издадена заповед от висшето командване.

Хукнах към Дон Педро и заудрях с юмруци по вратата на каютата му.

— Принце! Голяма опасност! Нуждаем се от вашите заповеди! Никакъв отговор. Заудрях по-силно.

— За бога, сир, трябва да издадете заповед!

Дочух движенията му вътре — тътрене на крака, скърцане на стол.

— Принце, отворете! — извиках. И реших да пробвам едно последно средство: — В името на Сантяго!

Вратата се открехна мъничко и в пролуката се появи неговото аристократично око. Подпрях с крак вратата и хванах ръката на принца.

— Трябва да видите нещо!

Усещах го как се дърпа неохотно. Погледнах го право в очите — за да знае, че каквато и да беше болката му, не трябва да се срамува да я сподели с екипажа. След това го избутах до бакборда, където ни чакаха Клавдио и капитанът, и му показах осемте горящи кръста — мачтите на английските кораби.

Той падна на колене и извика:

— Слава на Бога! Спасени сме! Горящите кръстове на свети Яков! Сантяго ни дойде на помощ!

Погледнах го ужасено — да не би да си беше изгубил ума? Помогнах му да стане на крака, внимателно, като на инвалид.

— Това са английски огнени кораби, сир — рекох тихо. — Капитанът иска да знае какви са заповедите ви.

Дон Педро изгледа всеки от нас с широко отворени очи. Устните му се движеха беззвучно. Кожата му се бе сдобила с пепелявия блясък на страха. Забелязах, че капитанът е силно обезпокоен от реакцията на принца.

— За да запазим мястото си във формацията на флотата — изрече Бартоли ясно, но настойчиво, — трябва да пуснем на вода лодките и да се опитаме да отклоним огнените кораби.

Аз вече разкопчавах катарамите, коланите и ножниците си и събличах жакета си в очакване на солидно гребане. Клавдио следваше примера ми в очакване на официалната заповед. Но заповедта така и не дойде — Дон Педро мълчеше, вторачен напред, с огнени кръстове в очите си.

— Сир! — изрева капитанът. — Имаме ли вашето разрешение да пуснем спасителните лодки?

— Не — дойде по-скоро като шепот. — Смятам, че е най-добре да потеглим колкото е възможно по-бързо напред и да се върнем в Испания.

Зяпнах слисано. Клавдио ме последва. По обветреното лице на капитан Бартоли презрението започна битка с подчинението. Очевидно само от мен зависеше да науча основанията на принца, защото капитанът нямаше никакво желание да му говори.

— Ами нашата бойна формация? — попитах. — Ами останалата флота?

— Останалата флота да върви по дяволите! — извика той. — Обръщайте!

И тогава обясних на принца онова, което бях научил през последните три дена.

— Не можем да обърнем, сир — изрекох търпеливо, — защото имаме платна, а не гребла! Отиваме натам, накъдето ни завее вятърът.

— Освен това — осмели се да се намеси Клавдио — моите импровизирани карти ми подсказват, че сме близко до брега, най-вероятно английския. И огнените кораби биха могли да ни набутат в плитчините!

Лицето на Дон Педро се сдоби с изражение на дивеч, приклещен от всички страни от ловните хрътки. Изгледа ококорено Клавдио, после мен и накрая капитана.

— Тогава какво бихме могли да сторим? — почти изблея той с глас, напълно различен от спокойните и ниски тонове, с които се бе обърнал преди три вечери към екипажа.

— Можем ли да им избягаме? — обърнах се към Бартоли.

— Да — отговори капитанът. — Но само ако действаме веднага! Единствената ни възможност е да вдигнем всички платна и да изхвърлим всеки възможен баласт, който не ни е нужен.

— Конете ли? — попитах, очаквайки с ужас отговора. Трюмът беше пълен с коне, от моя любим Бабиека до най-простото муле. Но щом нямаше да излизаме на брега, каква нужда имахме тогава от тях?

Капитанът помисли не повече от един удар на сърцето.

— Не! — отсече. — Конете остават. Порционите ни са много малко. Може да се нуждаем от храна — Бартоли последва това зловещо изявление с друго. Погледна към Клавдио, защото „Флоренция“ беше кораб на неговия чичо, и допълни: — Но трябва да изхвърлим в морето оръдията. Битката свърши!

Саможертвата беше голяма, защото съвсем новите оръдия не бяха изстреляли още и един залп.

— Ще се погрижа за това — кимна Клавдио и аз му се възхитих от все сърце.

— Но не и преди принцът да ни даде заповед, графе! — спря го с жест капитанът. Тонът му беше жлъчен и всяка дума — болезнена, защото, както съвсем ясно виждах, вече беше взел мярката на Дон Педро. Обърна се към принца: — Сир, умолявам ви, нямаме време! Издайте заповедта! Котвата ни бави, а огнените кораби са по-бързи от нас, защото нямат нито екипаж, нито товар! Може да ни настигнат, каквото и да опитаме!

— Дайте заповедта — повторих тихо и аз.

Дон Педро вече съвсем видимо трепереше.

— Трябва да бягаме — изфъфли. — Погрижете се!

— Да, принце! — кимна капитанът, събрал в тези две думи цял един свят на презрение.

Нямаше никакво време да размишляваме върху току-що случилото се. Двамата с Клавдио хукнахме заедно с капитана и целия екипаж. Всички рангове бяха забравени, платната трябваше да бъдат вдигнати. Задърпах едно хлъзгаво въже и дърпах дотогава, докато мускулите ми не започнаха да пищят, без да знам какво точно правя, борейки се с вятъра, докато въжето се клатеше и плющеше като камшик. Агонизиращо бавно усетих, че корабът започва да отговаря и постепенно се отдалечихме от ужасните огнени кръстове. Зърнах Клавдио как спокойно надзирава изхвърлянето на оръдията и как петдесет и две медни красавици падат една след друга в морето. Изгубих от поглед принца, но прималялото ми сърце ми подсказваше, че се е скрил отново в каютата си, за да продължи да трепери на спокойствие. Но грешах.

Зърнах го на булверка на кърмата, облян в пръски пяна да замахва по нещо с меча на баща си. Помислих си, че здравият разум съвсем го е напуснал и че вече се бори с призраци. Но когато пуснах въжето и хукнах към него, видях, че удря по въжето на котвата, дебело колкото мъжка ръка. Беше успял да го среже наполовина.

— Принце! — изкрещях, надвиквайки всеобщия шум. — Това е лудост! Без котвата оставаме на милостта на вятъра!

Той ме изгледа за миг с очите на душа, вече попаднала в ада — бях сигурен, че в този момент дори не ме позна. И в този момент със сигурност, която легна като камък върху сърцето ми, осъзнах, че Дон Педро е долен страхливец.

И тогава до мен застана Клавдио.

— Какво става? — изрева той.

— Реже котвата! — изревах и аз. — Бързо доведи капитана! Мечът на Дон Педро вече беше успял да среже въжето почти до края. Опитах се да прекратя размахването на меча, но едва не изгубих ръката си.

— Помогнете! — изкрещях на моряците наблизо, но никой от тях не смееше да противоречи на принц.

В този момент се появи капитанът.

— Сир! — изкрещя. — Ако изгубим котвата, всички сме мъртъвци!

Но беше твърде късно. Дон Педро замахна с меча си за последен път, като екзекутор. Въжето се разцепи докрай, завъртя се, котвата полетя към дъното на морето, а корабът ни се втурна напред.

Кошмарните огнени кръстове останаха в далечината зад нас. А единственото, което остана за нас, бе да се осланяме на милостта на морето.