Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (22)

Осма сцена
Катедралният площад в Месина

Беатриче: През онази сутрин не можех да стоя и миг повече далече от катедралния площад.

Измъкнах се безшумно от леглото, метнах си пелерината с качулката и тихо прекрачих спящата Маргарита, която се беше свила на прага.

Вървях покрай сребристия бряг с разтуптяно от мъка и болка сърце. Молех се да съществува нещо, което да мога да сторя, за да спася Гулиелма Кролаланца. Щеше ми се да се бях обърнала за помощ към Бенедикт — след неговата непохватна, но страстна защита на Гулиелма по време на съдебния процес съжалявах дълбоко, че го бях отхвърлила. Исках да имам възможността да обясня, да го помоля за прошка. Вече знаех, че той е истински мъж, че ако можеше, би сторил всичко по силите си, за да ми помогне в това утро, но не можех да рискувам да го потърся в стаята му, защото имаше голяма вероятност да ме хванат и върнат в стаята ми.

Нямах представа защо беше дошъл на тарантелата, нито как беше довел испанците при нас, но постъпката му по време на процеса ми беше подсказала, че предателството му не е било по негов избор и че той е точно толкова виновен, колкото и аз. Вярно е, че тарантелата щеше да се проведе независимо дали аз бях там или не, но именно това мое безразсъдство бе навлякло на Гулиелма тази огромна беда.

Утрото беше сиво и свъсено, небето — натежало от злокобни поличби. Макар да беше сутрин, луната все още се виждаше — сребърен диск, спотайващ се зад стрелкащи се сребристи облаци, ала слънцето все още не беше показало лицето си. Денят и нощта си бяха разменили местата.

На катедралния площад камбаните скръбно звъняха и песента им отекна в гърдите ми. Голяма човешка тълпа вече беше наобиколила една кошмарна нова структура — клада от плътно наредени цепеници с огромен прът, пъхнат в средата й. От отворените врати на голямата катедрала се носеха последните ноти от литургията на прочутото аутодафе.

Не след дълго от там се заизнизваха височайшите лица — първо вицекралят, след него архиепископът, а зад него и Клавдио. Гледки като тази, която обещаваше денят, не бяха за очите на девици, поради което Херо си беше вкъщи с леля ми. Но горкият Клавдио очевидно беше принуден да бъде свидетел на този ужас. Накрая от сенките на катедралната порта изплува и чичо ми, но сенките като че ли останаха с него и започнаха да го следват плътно като собствената му сянка. Изглеждаше прекършен и победен.

Съжалявах го, защото знаех, че тъкмо моето участие в тарантелата го беше принудило да вземе участие в тази присъда. Не беше лош човек, но беше слаб, а да се опълчи на испанците би означавало да изгуби поста си, двореца си, богатството си, както и това на Херо. Надявах се, че синьор Кролаланца няма да вини чичо ми чак толкова много, но никъде наоколо не виждах нито Микеланджело, нито неговия баща. Здравият разум би трябвало отдавна да ги е прогонил от този остров, но, от друга страна, знаех, че нито един от двамата не би оставил любима майка или съпруга на подобна съдба без битка, затова огледах по-внимателно тълпата, опасявайки се, че до края на деня те също ще бъдат заловени.

И тогава зърнах Гулиелма, заобиколена от непробиваема фаланга испански войници. Едва се виждаше през плътната колона от аленочервените им наметала. Беше дребна, боса и облечена в санбенито от жълто зебло с цвета на слънчевите лъчи. Каква ирония, че цветът, който тя толкова много бе обичала в живота си, щеше да се превърне в неин покров. Върху власеницата бяха нарисувани груби черни дяволи, засилващи червените рисувани пламъци, които се издигаха към сърцето й. Лицето й излъчваше неземно спокойствие, а на челото й беше изрисувано червено „Е“ за „еретик“. Около врата й беше метната примка, в ръцете й бяха пъхнали жълта свещ. След това хора закриха гледката и в продължение на известно време не виждах нищо друго, освен свещта, а тя не помръдна в ръцете й. Наблюдавах пламъка, докато тя вървеше към кладата, и доколкото успях да преценя, той изобщо не трепна.

Когато застана пред кладата, тя се обърна към насъбралото се множество. Въпреки грубите си дрехи изглеждаше някак си по-благородна от съдиите си, власеницата й беше по-величествена от техните златоткани дрехи, примката й — по-скъпа от веригите на техните медальони, свещичката й — по-тежка от техните скиптри на властта. Архиепископът я анатемоса и нейните устни се задвижиха в отговор. Не ми беше трудно да разбера какво казва, докато не изпускаше от поглед архиепископа, можех да чета по пълните й устни. Тя просто повтори проклятието, което му беше отправила в съдебната зала — отмъщение, старо колкото острова, на който стояхме: Ти манчу ’у кори. Ще изям сърцето ти!

Когато приключиха молитвите, испанските войници — тези благородни кавалери на свети Яков — започнаха да подвикват неприлично и да се кискат. Чух думата „Матаморос“ неведнъж и два пъти.

И точно тогава две фигури се отделиха от тълпата и се втурнаха към кръга от испански пики. Беше безумен, напълно необмислен опит за спасяване, който не постигна абсолютно нищичко. Вероятно аз единствена от всички присъстващи знаех самоличността на отчаяните баща и син под монашеските качулки.

— Арестувайте ги! — извика архиепископът, но преди някой да успее да реагира, висока, облечена от глава до пети в броня фигура с шлема на свети Яков хвана ръцете на двамата мъже. Те спокойно можеха да се измъкнат от него, но рицарят им заговори бързо, а те и без това нямаше къде да отидат. След това ги изведе от кордона и въпреки немия си ужас аз знаех, че поне те са в безопасност. Защото бих познала стойката и осанката на синьор Бенедикт навсякъде, ако ще и под плътна броня.

Но сега за Гулиелма вече нямаше никакво спасение. Наблюдавах вцепенена как я бутат грубо към кладата. Изглеждаше толкова жестоко, толкова в разрез с обикновеното приличие и здравия разум. Толкова отчаян ли беше архиепископът да премахне и последните останки от мавърска кръв от острова? Ръцете й бяха извити назад и стегнати здраво за пръта на кладата. И изведнъж, съвсем ясно, аз видях, че и с двете тя прави знака на рогата — поздравът, с който ме беше приветствала на турнира. Никога не ми беше казвала какво означава този знак, но мисля, че се досещах — това не беше знакът на Дявола, а знак за неподчинение, за отказ от покорство, знак на жените, които пращат по дяволите мъжката власт.

Зачаках народът да се вдигне на бунт, някой ангел да разцепи облаците, някой светец да се спусне на кон откъм вулкана и да среже въжетата й с огнения си меч. Нямаше ли на небето друг светец, който да се противопостави на свети Яков Матаморос? Нямаше ли свети Дзено, черният светец от Верона, да се спусне от небето като абаносов отмъстител и да защити един от своите? Но не видяхме никаква намеса, нито земна, нито небесна. Онова, което предстоеше да се случи, изглеждаше немислимо, неправдоподобно, отвъд човешкото въображение.

Не знам какво бях очаквала — че подобен кошмарен край по необходимост ще бъде бавен. Но в мига, в който цепениците бяха запалени, власеницата й моментално пламна и тя се превърна цялата в погребален покров от огън. Когато пламъците слязоха надолу, видях, че пръстите на ръцете й са все така извити в знака на рогата. Тя изгоря беззвучно. Сред тълпата също цареше мъртвешка тишина. Не знам кога точно бе умряла, но вече празното й тяло започна да издава странни плътски — звуци — пукот и свистене, докато въздухът напускаше обгорените й кости. А после стана още по-лошо, защото горящата плът се размириса. И аз чух около себе си множество къркорещи стомаси, когато прегладнелите граждани на Месина усетиха миризмата на печено месо. Спомних си какво ми беше казал Микеланджело на дюните — че хората умирали от глад.

Изгледах обвинително архиепископа с неговите втръснали на всички изкуствени сълзи, стичащи се по лицето му. А после огледах и лицата около себе си. Те вече не гледаха към Гулиелма. Гледаха него. Не можех да не си дам сметка, че планът му, какъвто и да беше той, се беше провалил; че въпреки присмеха на испанските войници гражданите на Месина изобщо не харесваха спектакъла, организиран заради тях.

Вероятно беше заради това, че на кладата беше завързан един от тях — един Аркирафи, един Кролаланца. С други думи — сицилианец. Вероятно гладът в коремите им ги беше пробудил твърде късно за бунт. Каквато и да беше причината обаче, важното бе, че въздухът изведнъж се нажежи от народното недоволство и заедно с праха на Гулиелма влезе във всички очи и всички уста, неумолим. Почувствах натиск върху гърба си и осъзнах, че тълпата напира по посока на катедралата. Беше призрачно — това беззвучно движение напред, стотиците измъчени погледи, неумолимо тътрещите се напред крака, движещи се напред в безмълвен протест. Рицарите на свети Яков вдигнаха пиките си и се разкрещяха предупредително, но тълпата изобщо не спря. Това беше протест, беше бунт.

Архиепископът, вицекралят и чичо ми скочиха бързо от троновете си и побързаха да се оттеглят обратно в катедралата. Вратите се затвориха зад гърбовете им с трясък. Почти очаквах хората да разбият вратите и да влязат, но макар да не уважаваха самия свещенослужител, уважаваха поне светостта на църквата и затова не продължиха.

Огънят постепенно изгуби силата си и слънцето най-сетне се показа, като че ли светилото беше погълнало пламъците, за да изгрее. На кладата не беше останало нищо повече от прах и тълпата започна да се разпръсква, носейки се през площада заедно с въглените на мъченическата плът.

Това беше краят на историята на Гулиелма. А нейната пиеса беше трагедия, както и цялата история на маврите в Сицилия. Микеланджело беше смятал, че празникът на Възнесението ще бъде кулминацията на историята, иконоборството на образа на мавъра, хаосът на тълпата. Аз смятах същото. Но и двамата бяхме сгрешили. Подобно на велик импресарио, архиепископът бе заредил драмата с кулминация, достигаща до самите дълбини на човешкия ужас.

Но историята си имаше и епилог. Защото, когато от главната героиня не беше останало нищо друго, освен прах, се появиха жените — същите жени, които бяха танцували заедно с Гулиелма, жените, които нейният кураж беше спасил от фалшивите обвинения на архиепископа. Те изпълзяха мълчаливо от всеки ъгъл на площада, облечени целите в черно — цветът на скръбта, неуловими и безшумни, като същински паяци. Коленичиха насред въглените и започнаха да събират изстиналия прах с ръце. Без да казвам и думица, аз се присъединих към тях, пресявайки пепелта, докато ръцете ми не почерняха така, както бяха в деня, когато за първи път видях мавърката, когато синьор Бенедикт целуна изцапаните ми с мастило пръсти. Накрая жените откриха смразяващия си трофей — горещ и почернен череп, от чиито празни орбити струеше небитието. Изглеждаше невъзможно онези изгарящи очи да са загасени завинаги, поредната светлина да се е превърнала в черен мрак.

Жените предадоха черепа на висока жена с качулка, която държеше отворен, обшит с кадифе малък ковчег. Качулката на жената се свлече леко назад, за да разкрие алабастровата кожа и синьо-сивите очи на леля ми.

Приближих се до нея и поставих за миг глава на рамото й, без да казвам каквото и да било. Нямаше какво да се каже. След това продължих да събирам заедно с останалите жени костите, които също положихме в малкия ковчег. А накрая, покрити с пепел като на покаяние, ние тръгнахме след леля ми, която ни изведе от площада.

Вървях нагоре с наведена глава и колкото повече се увеличаваше височината, толкова повече нарастваше чувството ми за вина. Пепелта по челото ми подхождаше напълно и ако можех да сменя роклята си с власеница, щях да го сторя. От всички тези каещи се, от всички жени, които не се бяха обадили навреме, аз бях най-лошата. Аз бях привлякла Бенедикт на тарантелата, а след него и испанците. Моето присъствие там бе лишило чичо ми от воля по време на съдебния процес, така че той не можеше да стори нищо друго, освен да осъди Гулиелма или да издаде мен. Как е възможно аз, чийто език иначе се носеше като див кон по всички други теми, да остана няма в онази съдебна зала, задържана от твърдата ръка на леля ми?!

Погледнах напред към високата фигура, която ни водеше нагоре по склона. Дали и леля ми усещаше товара на вината така, както го усещах аз? Беше слаба утеха да си повтарям, че в съдебната зала и молбите на сина на Гулиелма, и тези на синьор Бенедикт бяха останали напразни. Нямаше никакъв смисъл да си напомням, че архиепископът, възприел за своя върховна мисия унищожението и изкореняването на нейната раса, щеше да осъди на смърт Гулиелма, дори и да се беше намесил самият Господ Бог. Защото аз бях виновна не по-малко от него.

Изкачихме малкия хълм от Виа Катания до място, за което бях чувала, но никога не бях виждала — некропола Чимитерио Монументале — семейната гробница на фамилията Леонати. Върхът на хълма беше увенчан от малък каменен мавзолей, а встрани от него се виждаше тъмна рана, зейнала в земята. Пазачът на некропола, застанал зад могилката от прясна пръст с лопата в ръка, беше вече изкопал гроба. Леля ми постави малкия ковчег в земята и старецът го засипа с пръст така, сякаш погребваше куче, без изобщо да мисли какво прави.

Всички се събрахме около гроба и насред прежурящия пек на слънцето леля ми извади от ръкава си малък свитък и започна да го чете — беше стих за убийствената сила на езиците на клеветата. След това постави листа върху могилката на гроба и метна отгоре му шепа пръст, за да не му позволи да отлети. След нея всички сицилиански дами хвърлиха своята шепа пръст върху листа и така, постепенно, той изчезна, думите се събраха с костите. Беше напълно уместно думите да споделят нейния гроб, защото именно думите я бяха убили. Вещица. Поклонничка на Дявола. Еретичка. Все фалшиви обвинения, които я бяха пронизвали едно по едно като мечове.

Накрая, една по една, жените поеха обратно надолу по хълма — скръбна черна процесия, обратно по пътя, откъдето бяха дошли. Аз седнах до леля ми върху топъл надгробен камък и се загледах в Урсула, която малко по-нататък от нас береше цветя. Изведнъж почувствах мъртвешка умора, като че ли скръбта и ужасът бяха изсмукали всичката сила от крайниците ми. Можех единствено да седя, онемяла. Не говорех. Като никога нямах какво да кажа. Но леля ми имаше.

— Този стих го написа синът й — каза.

Синът й. И аз бях усетила, че красивите, печални слова носеха почерка на Микеланджело, защото никой друг не бе в състояние да изрази болката така, както него. Запитах се как ли се е чувствал, докато ги е пишел, особено след като е знаел кога ще бъдат изречени. Зачудих се и как ли ще се изправя очи в очи с него — ако това изобщо стане — след като знаех, че аз нося голяма вина за смъртта на майка му. Леля ми пак заговори:

— Снощи я видях, Беатриче. Този стих всъщност ми го даде Гулиелма и тъкмо тя помоли да изпълним ритуала, който направихме току-що. Искаше да бъде тук, за да може винаги да вижда острова. Нейният остров!

И от гърдите й се изтръгна продължителна и болезнена въздишка.

— Наистина я видя, така ли?

— Да. Държаха я в Палацо Киарамонте. Беше съвсем сама в огромна варосана стая. Не се беше предала, Беатриче! Беше намерила отнякъде въглен и през трите дена преди изпълнението на присъдата беше покривала стените с рисунките си. Ама какви рисунки само, племеннице! — синьо-сивите й очи проблеснаха като речни камъчета насред бързей. — Такива, че когато пазачите ги видели, веднага й дали бои! Беше нарисувала кораби, цветя, ангели! И жени, много, много жени. Послание до всички нас!

Хвърлих крадешком поглед към профила й — силен и уверен, като женска фигура на носа на кораб.

— Чичо ми знае ли, че си се виждала с нея?

— Не и никога няма да узнае! Беше ми изрично забранено да влизам там, въпреки че съм съпругата на губернатора. Но отец Франциск беше получил позволение да посети Гулиелма за последното причастие, така че той на свой ред ми даде позволение да облека неговото расо и да отида вместо него.

Очите ми се навлажниха и аз се загледах в морето, дълбоко развълнувана. Пред лицето на смъртта на приятелката си леля ми се беше превърнала отново в старата Иноджен.

— Тя беше толкова храбра, Беатриче, толкова храбра! Единственото, което искаше, бе да предадем на съпруга й и сина й по-скоро да бягат на север, за да бъдат в безопасност. Когато се прибрах у дома, започнах да умолявам чичо ти да отмени смъртната присъда. Молех му се часове наред, докато небето не просветна и не дойде време да тръгваме за литургия. А той все повтаряше, че ако се намеси, ние сме щели да изгубим всичко. И въпреки това аз не бях изгубила надежда, чак до момента, когато видях да я извеждат на площада.

И лицето й посърна — корабът сякаш се разби. Как можах да я мисля за силна и решителна?

— Обличат ги в специални одежди — продължи след малко. — Имам предвид еретиците. Когато са били помилвани, пламъците сочат надолу. Наричат тези власеници фуего реполто. Молех се, Беатриче, молех се след литургията да я видя в такава дреха, да разбера, че са я помилвали! Но после първо видях пламъците. И те сочеха нагоре, към сърцето й!

Очите на леля ми бяха сухи, но болката струеше от всяка нейна дума. Сетих се за обилните, но напълно безсмислени сълзи на архиепископа и ги сравних със сухата, но кошмарна мъка на леля ми.

— Тя имаше такъв дух, Беатриче, такъв дух! А сега я няма!

Изгледах я и се опитах да изразя на глас една мисъл, която ме беше следвала по целия път нагоре по хълма.

— Няма я само ако го позволиш. Възпитай Херо като нея — с кураж, стремеж към свобода и възможност да мисли, говори и диша самостоятелно! Не й позволявай да се превърне в покорната госпожичка, каквато иска да я вижда чичо ми! Позволи й да живее като образ и подобие на Гулиелма Кролаланца!

Леля ми не каза нищо. Но определено обмисляше думите ми.

Загледах се отново към брега и къщата на Гулиелма, къщата на мавъра, мислейки си за предсмъртното й желание. И изведнъж усетих, че трябва да действам веднага. Трябва да отида там, да намеря двамата останали Кролаланца и да се уверя, че ще напуснат острова, преди да бъдат заловени от хрътките на архиепископа.

Взех си довиждане с леля ми, като я целунах нежно по слепоочието, оставяйки я във верните ръце на Урсула. След това поех надолу по хълма. Горещината, беше унищожителна и аз съблякох пелерината си. Беше крайно нечестно от страна на слънцето изобщо да се показва през този ден. Би трябвало да скрие лицето си, засрамено от неправдите, сторени днес от неговия братовчед — огъня.

* * *

Когато стигнах до къщичката на плажа, вратата й беше отворена.

Втурнах се директно в кабинета. Заварих там и бащата, и сина — събираха листовете си. Обърнаха се виновно, но когато ме видяха, облекчението им беше осезаемо. Израженията им се оказаха странно еднакви. С бащата не се познавах лично, но сега не беше време за любезности и представяния. Той изглеждаше съсипан, очите му бяха кухи като на горещия череп, който бяхме погребали. Не бях в състояние да облека в думи съболезнованията си, не знаех какво да кажа.

— Отплаваме довечера с прилива — каза Микеланджело.

Приближих се до печатната преса, до невинните метални блокчета, които Гулиелма беше прочистила от еретичните думи. Притиснах пръсти в едно от тях — силно, толкова силно, че ме заболя. А после се загледах в отпечатъка върху пръста си.

„Е“ за „еретик“. Същата буква, с която беше белязано челото на Гулиелма.

— Това е последната ни възможност да поговорим — прошепнах, изпълнена с нов повод за скръб през този ден.

— Върви! — каза бащата на сина си. — Аз ще довърша тук.

Двамата с Микеланджело седнахме върху дюните, на мястото, където той ми беше разказал за мавъра, на същото място, където бях прегръщала Бенедикт. Исках по някакъв начин да се реванширам, но като че ли не разполагах с никакви шансове да изкупя престъплението си.

А после той ме улесни. Започна да плаче, както не би могъл да плаче пред баща си. И тогава аз разбрах точно какво трябва да направя — прегърнах го, сякаш беше дете, както майка му никога повече нямаше да може да го прегърне.

Все така прегърнала поета, в далечината, отвъд дюните видях някаква фигура. Яздеше по посока на двореца на Леонато. Познах първо коня, а едва след това ездача — защото това беше белият боен кон на Дон Педро.