Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (36)

Десета сцена
Палацо Мафеи, Верона

Беатриче: Пътувах до Верона сама, за което бях благодарна — не можех да приведа в действие плана си под погледа на баща ми.

От мен се очакваше да позирам за сватбения си портрет, да пирувам с Капулетите, а баща ми щеше да се присъедини към мен след седмица на стълбите на базиликата, за венчавката. Но аз се бях заклела, че този ден никога няма да настъпи. Не можех да се опълча на баща си, щях да изпълня своята част от сватбения ритуал — но само до вратата на църквата. Не можех да откажа на граф Парис, но можех да го накарам той да се откаже от мен. Разполагах само с една кратка седмица, за да му изясня, че не аз съм подходящата за него съпруга.

Единствената ми компания в каретата беше моят касоне — сандъкът със зестрата ми. Той беше огромен и не оставяше място дори за прислужница. Съдържанието му беше толкова безценно, че с кочияша пътуваха двама въоръжени стражи, а отзад ни следваха двама ездачи в цветовете на Дела Скала. Сандъкът се удряше в краката ми и причиняваше болка на пръстите ми в моите модерни, покрити със скъпоценни камъни ботушки. Обикновен и без никакви украси, сандъкът напомняше на ковчег. Един касоне би трябвало да символизира начало, но за мен той символизираше край.

Докато сандъкът подскачаше по пътя, в него подскачаше и съдържанието му, подобно на съживен труп. Семейното ни богатство заплашваше да се измъкне оттам — безценни гоблени, жартиери, скъпоценни камъни, златоткани дрехи. Медни лампи от Византия, огледала от Венеция, подправки от Индиите — все неща, донесени от четирите краища на света, за да бъдат погребани в този сандък. Моята зестра, моята цена като булка. От всичките тези скъпоценности ме хващаше мъничко страх.

Сърцето ми ускори в крак с копитата на конете — наближавахме градските стени. Вече виждах чинарите близо до Порта Палио, а отвъд стените — римския амфитеатър като огромно каменно „О“. След като преминахме под сянката на портата, потърсих утеха в познатите сгради, защото, точно както и у дома, символите Дела Скала бяха навсякъде, изписани в червен камък. Ето го Понте Скалиджери с най-голямата мостова арка в целия свят. По-нататък беше нашата семейна църква „Санта Мария дела Антика“, с гробниците на Скалиджери с орнаментираните им сводове в малкия църковен двор. Някога обичах да идвам тук и да слушам разказите за предците си. Кангранде I, известен като „голямото куче“ и първият владетел на Верона от фамилията Дела Скала. Кансиньорио дела Скала, Мастино II дела Скала. За мен тези имена бяха като музика, караха ме да се чувствам като собственичка на това място. Дори като дете мисълта, че някой ден ще умра и ще легна тук, никога не ме беше плашила. И сега всяка червена тухла, която виждах, всеки герб със стълба, издълбан в камъка, ми напомняше колко ценна съм всъщност. Аз бях трофей. А не съдържанието на някакъв си касоне. Аз не бях себе си. Аз бях този град. И моята зестра беше Верона! Кой не би искал да присъедини към земите си подобна зестра? Едва сега си дадох сметка, че може би ще ми бъде много по-трудно да откажа Парис от себе си, отколкото си мислех. Защото, докато наближавахме неговия двор, с красивите фрески, които се плъзгаха по фасадите като пълзящи лози, аз си дадох сметка, че фамилният дом на Дела Скала — червената Каза деи Мерканти, беше играчка в сравнение с белия Палацо Мафеи, дома на Парис. Съюзът ни действително беше издялан в камък.

При портите един от хората на баща ми слезе и ми подаде ръка, но за отнасянето на сандъка със зестрата ми в двора бяха необходими усилията и на тримата. Палацо Мафеи беше последната дума на модата в света на архитектурата и изглеждаше на столетия разстояние от замъка от червен камък, който доскоро беше мой дом. Имаше много модерни подобрения, включени в елегантната му, филигранна фасада — три галерии от кремав камък с елегантен балкон над всяка аркада, тънки колони и големи орнаментални гипсови маски. Вътре елегантността продължаваше — към изписаните със стенописи тавани се издигаха мраморни колони, а подовете от порфир бяха излъскани като стъкло. В атриума огромна мраморна стълба се виеше спираловидно към горните етажи, завъртайки се около себе си като черупка на раковина. На целия този фон дяланият камък и животинските кожи на моя замък изглеждаха примитивни и груби.

Любезна камериерка ме отведе в покоите ми — истинско пиршество от позлата и стъкло с херувимчета на всеки корниз. Върху завивките на леглото зърнах прекрасна бяла рокля, произведение на шивашкото изкуство със стотиците си миниатюрни плисета. До нея ме чакаха също така и колан във формата на златна Лозница, както и малка коронка със същата позлатена растителност. Камериерката ме помоли да се преоблека веднага, защото сватбеният портрет трябвало да бъде започнат още този следобед. Макар и уморена от пътуването, аз се съгласих, облякох бялата рокля и позволих на прислужницата да разпусне къдриците ми. След това я последвах обратно по величественото бяло стълбище към салона — огромна зала с красиви фрески. Изглеждаше ми странно да се запознавам с годеника си в присъствието на художника, но, от друга страна, това не ми пречеше, тъй като и без това нямах никакво намерение да се омъжвам за Парис.

В залата нямаше никого другиго, освен самия художник, който се въртеше около палитрите си. Но моят касоне ме беше изпреварил и вече заемаше мястото си върху някакви преплетени греди, подобни на триножник, очакващ да бъде украсен с традиционния сватбен портрет на булката и младоженеца. От мисълта за подобно картинно заявление за намерение леко ми прилоша, но (както си напомних, вирвайки брадичка) поставянето ми до Парис в картина ни свързваше в брачен съюз точно толкова, колкото и левгите мастило, които видях да се изписват по повода. Договорите можеха да бъдат разкъсани, връзките можеха да бъдат развързани, дървените сандъци можеха да бъдат пренарисувани. Почуках по сандъка — кънтеше на кухо. Значи съкровището вече беше извадено, инвентаризирано и прието. Още няколко левги мастило.

Тръгнах около аранжировката, поставена в средата на залата — римски колони и растения, разположени като декори за пиеса, украсени с гирлянди от цветя и подредени като своеобразна пасторална фантазия от антични времена. Протегнах пръст и докоснах една от гипсовите колони — изкънтя, защото беше куха и бутафорна.

— Харесва ли ви фонът?

Това беше художникът — висок мъж, доста добре изглеждащ за човек на изкуството и облечен в дълга селска риза. Бърникаше с четката си из цветовете, подредени пред триножника му — дълга редица черупки от стриди, всяка от тях с различна на цвят локвичка на дъното. Всички цветове, които можеха да се видят в дъгата, както и редица други, които ги нямаше там.

Обърнах се и го изгледах надменно, изненадана, че се осмелява да се обърне така директно към една принцеса.

— Достатъчно — изрекох сдържано. — По кое платно се предвижда да бъде?

— По „Решението на Парис“^[1], разбира се — отговори художникът.

Изсмях се. Графът безсъмнено беше голям егоист. В повечето случаи сандъкът се украсяваше с някоя антична алегория, обикновено такава, която разказваше за някаква сватба — особено популярна напоследък беше станала историята за Естер^[2]. Рядко се случваше женихът да бъде толкова самовлюбен, та да избере история, която на всичко отгоре се свързва директно с името му.

— А сега, след като ви видях, не мога да си представя някоя друга да символизира избора на сърцето му — Елена от Троя! — допълни художникът.

Игнорирах комплимента му, защото не му отговаряше на общественото положение да ми го прави. Вместо това попитах:

— А кой ще позира за другите две богини, които Парис отхвърля?

— Младите братовчедки Капулети — Розалина и Жулиета. Но те са звезди на фона на слънцето, което сте вие! Във ваше присъствие просто не би могло да има друг избор! — възкликна той и кафявите му очи се плъзнаха одобрително по мен.

Това вече беше прекалено!

— Вие сте твърде нахален, господине! Изобщо не ме познавате! — извиках и отстъпих назад. — Понякога външната ни показност не отговаря на вътрешната ни същност! И най-красивият съд би могъл да се окаже кух! — добавих, мислейки си за колоната. — Ако Парис си беше направил труда да разговаря с Елена от Троя, преди да се оженят, със сигурност щеше да установи доста липси в същността й! И е много вероятно да му се бе приискало да си избере друг трофей!

— Не мисля! — отсече той, излезе иззад триножника, хвана ръката ми и я целуна. — Този Парис тук е изключително доволен от избора си!

И тогава разбрах. Това беше самият граф и моят годеник. Изругах наум, че бях позволила да ме хванат неподготвена. Иначе беше прекрасно начало на нашето контра ухажване. Възвърнах самообладанието си и изрекох:

— Простете, милорд!

— Няма какво да прощавам, защото грешката е изцяло моя! Аз бях този, който се възползва от вашето погрешно впечатление. Просто се забавлявах, за което съжалявам. В интерес на истината аз съм запален художник, макар и с не особено голям талант, а синьор Каляри — нашият многоуважаем художник, ми угажда в интереса ми към неговите пигменти. А, ето го и Каляри! Води дори и дамите!

В залата се появи мъж с кадифена барета, понесъл платна, шишенца и четки. Зад него вървяха две млади дами, облечени в бели рокли с дълги шлейфове като мен, прегърнали се през кръста, като че ли държейки се една за друга, можеха по-лесно да се справят с девичия си свян.

— Може би ще се реванширам, като този път извърша представянето както трябва — рече графът. — Милейди, позволете ми да ви представя Розалина Капулети-Мафеи, моя братовчедка. А Жулиета Капулети вярвам вече познавате — доколкото знам, една прекрасна ваша братовчедка.

Лично аз бих използвала определението „прекрасна“ по-скоро за неговата братовчедка, а не за моята — Жулиета, която познавах като малка, се беше превърнала в невзрачно момиче с жълтеникава кожа и толкова скръбно изражение, че се притесних да не би всеки момент да избухне в сълзи. Но като ме видя, тя се отскубна от прегръдката на Розалина и ме удостои с толкова страстна прегръдка, че едва не ми скърши ребрата. Бях изненадана от подобно сърдечно посрещане, защото никога не я бях познавала особено добре — беше твърде малка, за да ми бъде другарче в игрите, а и аз си падах повече по мечовете, отколкото по тоалетите. Но Парис ме дръпна деликатно настрани и тихо прошепна:

— Опасявам се, че прие твърде присърце смъртта на брат ви Тибалт и сега скърби твърде силно за своя братовчед!

Това също ме слиса — та Жулиета познаваше Тибалт дори по-малко от мен! От друга страна, аз отсъствах известно време от Верона, така че нищо чудно между тях да се е зародило нещо. Може би е щяло да има друга сватба, преди онзи млад Монтеки да отнеме живота на Тибалт и да бъде изпратен в изгнание за престъплението си. Изгледах мило младата девойка — скръбта й със сигурност щеше да добави голяма доза достоверност на портрета й на отхвърлена жена.

През останалата част от следобеда всички стояхме колкото бе възможно по-неподвижни, докато художникът рисуваше подобията ни върху широкия преден панел на сандъка от зестрата ми. Самият Парис, вече облечен в пелерина с цвят охра, седеше в позлатен стол и ми поднасяше лъскава зелена ябълка. Аз бях застанала малко пред Розалина и Жулиета и му се усмихвах, докато бузите ми не ме заболяха. Този следобед не беше от най-спокойните, които съм прекарвала, защото синьор Каляри ме бе накарал да отпусна тежестта си върху единия си крак и леко да изпъна другия в гръцка поза, като, разбира се, трябваше да протягам и една ръка към ябълката. Но за щастие двамата с Парис поне можехме да си говорим през това време, макар и с доста стиснати челюсти, и аз като че ли бях наясно как да започна нападението си.

Иронията на ситуацията изобщо не ми убягна — трябваше да играя пълната противоположност на богинята от прочутата картина, която уж изобразявах. Задачата ми в случая беше да подтикна Парис да не ме избере.

Бях обмислила надълго и нашироко начина, по който да постигна тази цел. Не бих рискувала репутацията си, преструвайки се на лека жена, особено след като онзи унизителен преглед на масата в червената кула беше обявил девствеността ми извън всякакво съмнение. Не можех да се преструвам също така и на религиозна — богонабожна дамичка, копнееща за манастира, защото само едно просто запитване до баща ми щеше да издаде веднага лъжовността на шарадата. Не, аз трябваше да бъда себе си, само че в малко по-голяма степен от обикновено — в по-ярки, по-дръзки краски, като дъгоцветно стъкло след дъжд. И без това винаги съм си била умна, винаги съм си била пряма, винаги съм си била начетена — и сега щях да бъда същата. Планът ми беше простичък. Изхождах от идеята, че никой мъж не би поискал жена, която е по-умна от него и говори достатъчно смело, за да го покаже на целия свят. За тази цел бях изчела всички книги от библиотеката на баща ми, както старите, така и новите. А една от историите, която бях чела многократно — и в Омир, и в Овидий, и в Лукиан — беше тъкмо тази. Решението на Парис.

— Милорд — започнах, — опасявам се, че съм длъжна да започна познанството ни, като ви поправя за нещо.

Двете девойки Капулети ахнаха — първият и последен звук, който ги чух да издадат през целия следобед — очевидно шокирани, че говоря по този прям начин с техния знатен братовчед. Дори художникът застина с четката си по средата на разстоянието между палитрата и сандъка.

— Моля — кимна сдържано графът, — кажете ми в какво съм сгрешил!

— Преди малко говорехте за Елена от Троя — изрекох през зъби, усмихвайки се, за да улесня синьор Каляри, — но Елена не е сред дамите, от които Парис е трябвало да избира. Били са само трите богини — Хера, Атина и Афродита! Отсъждането, което в момента изобразяваме, се е случило по време на сватбата на Пелей и Тетис, родителите на Ахил — сведох очи към графа, дългокрак и чувстващ се съвсем естествено в своята гръцка роба и сандали. — Ериния, богинята на раздора, не била поканена на сватбата и за да си отмъсти, тя хвърлила сред компанията ябълка с надпис „За най-красивата“, както, сигурна съм, добре знаете. Богините започнали да спорят коя е най-красивата и помолили Зевс да отсъди, обаче Зевс прехвърлил тази чест върху вашия съименник Парис — тук усмивката му застина. — После богините се опитали да подкупят Парис, като Атина му предложила Елена от Троя, считана тогава за най-красивата жена на света. Така Парис избрал Атина и тя получила ябълката. И така сам разбирате, че макар да ви благодаря сърдечно за комплимента, той се крепи на леко погрешна основа.

И тук вече си поех дълбоко дъх.

— Разбирам — отвърна сковано Парис. — Простете!

— Не се притеснявайте — изрекох мило. — Често срещано недоразумение.

И замълчах, давайки възможност на моделите да се отпуснат и да решат, че изумителната ми лекция е приключила. Но изобщо не бях свършила.

— Един бърз преглед на Колот или Апулей вероятно ще ви предостави необходимите детайли. Мисля, че Апулей беше този, който е казал: „Там и тогава фригийският младеж спонтанно възнагради момичето със златната ябълка, която беше знак за отсъждането на победата“.

— Дълбоко съм ви задължен — отговори Парис. — Със сигурност ще проуча този пасаж.

Ябълката, която той ми поднасяше, започваше леко да потреперва, но дали беше от естествената умора или от раздразнение, нямаше как да знам.

— Разбира се — продължих настъпателно, — ако трябва да се придържаме към легендата, ябълката не би трябвало да е зелена.

Единствено безспорното възпитание на Парис беше в състояние да прикрие въздишката в гласа му, когато изрече:

— Защо не?

— Защото ябълката идва от Градината на хесперидите, личните владения на Хера. И ябълките, които дарявали с безсмъртие, били всъщност златни!

— Е, да се надяваме, че синьор Каляри ще се сети навреме да смени цветовете.

Пак мълчание.

— А някои твърдят, че плодът може дори да не е бил ябълка!

Този път годеникът ми не разполагаше с никакъв отговор.

— Тези така наречени златни ябълки най-вероятно са били портокали. Но в древни времена извън Леванта и Източните земи никой друг не познавал портокалите, поради което преводът е може би неточен.

Вече започвах да дразня дори себе си, но съзнавах, че представлявам приятен контраст на нашите две братовчедки — безмълвни като гроб, със сведени очи, перфектният пример на девича свенливост.

— Опасявам се, че при това положение портретът върху сандъка ще се окаже огромно разочарование за вас, лейди Беатриче — отбеляза графът и до края на позирането не се обади.

Аз също млъкнах, но вътрешно ликувах. Планът ми работеше!

Когато слънцето отвън тръгна към заник, Каляри остави четките си, а Парис ни освободи.

— Благодаря ви, дами — рече. — Сега си починете, а довечера ни очаква пиршество!

За един триумфален миг си помислих, че той ще излезе от залата без по-нататъшни любезности. Но точно тогава той се обърна към мен.

— Мисля, че това по право се пада на вас, Атина! — изрече и сложи в ръката ми ябълката — гладка, кръгла и тежка. Погледнах го и той ми намигна, а по устните му заигра лека усмивка.

Останах сред фалшивите цветя и кухите колони дълго след като всички други си бяха отишли. Стиснала ябълката, прехапала устни.

Оказа се, че изобщо не го бях ядосала, а по-скоро го бях забавлявала.

Това щеше да се окаже доста по-трудно, отколкото си представях.