Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (5)

Трета сцена
Покоите на Херо в двореца на Леонато

Беатриче: Отново изкачих стъпалата до покоите на Херо, но този път доста по-спокойно. Заварих я седнала в нишата до прозореца, привела дребната си фигурка към сводестия прозорец, загледана в морския път, чакаща. Когато ме чу, скочи и се втурна към мен, прегръщайки ме силно.

— Но къде се забави толкова? Искам да знам какво е станало по-нататък с дамата и графа! Дали накрая е успяла наистина да му вземе пръстена?

Отклоних въпроса й с леко махване на ръка и я върнах обратно в нишата до прозореца. А после, бързо забравила обещанието, дадено на леля ми, избухнах:

— О, красива малка братовчедке, само да знаеш каква приказка имам за теб днес!

Тя сграбчи нетърпеливо ръцете ми и аз както винаги се изпълних с възхита от дребните й кости (аз бях като товарно добиче, а тя — елегантен жребец), от тена на кожата й (аз бях ден, тя — нощ) и от очите й, черни и блестящи като маслини (докато моите бяха сини като птичи яйца). Различни бяха дори косите ни — докато нейната беше черна и лъскава и падаща като плътен воал до кръста й, моята беше руса и къдрава и спираше до раменете ми. Освен това аз бях с три години по-голяма от нея. И въпреки всички тези различия ние бяхме приятелки. Сега аз преплетох пръсти в нейните и тя ми зададе въпроса, който бях сигурна, че ще ми зададе:

— Как започва тази приказка?

— Ами… — и тогава си спомних предупреждението на леля ми. — Това ще рече, че не започва.

Изправих се и отидох право до писалището. Вдигнах прашния учебник по латински и от чистия правоъгълник под него ме изпълни срам — учебникът не беше пипан четиринайсет луни. Поех си дълбоко дъх и заговорих, както изискваше от мен дългът.

— Не и днес, Херо. Защото леля ме предупреди да те обучавам единствено по образователни въпроси! А сега преведи! — отворих учебника и се закашлях от праха. — Hic ibat Simois, hic est Sigeia tellus… — занареждах монотонно като пчела в стъкленица, приспивайки и самата себе си.

Тя скръсти нацупено ръце пред гърди и ми отвърна с ответен монотонен напев:

— „Тук течеше реката Симоис, тук е Сигейската земя, тук се възправяше величественият дворец на стария Приам!“^[1]. Стига, Беатриче! Стига толкова мъртви истории за мъртви земи! Моля те, разкажи ми история за нашата скъпа, родна Италия, от днешни времена!

Предадох се и затворих книгата.

— Добре, приказка да бъде, но този път достойна, за морал и религиозни ценности! — и започнах да ровя в ума си за такава, защото, ако трябваше да бъда честна, не бях запозната с нито едно такова предание. По време на литургия обикновено подремвах, а Светото писание не бе сред любимите ми четива. Накрая избрах да разкажа една легенда, която ми бе разказал капитанът на моя кораб, докато минавахме през потоците. — Бих могла да ти разкажа една приказка с поука, която е от нашите земи. В библейски времена самата Дева Мария изпратила на гражданите от Месина писмо, написано на еврейски, навито на руло и завързано с кичур от косата й. В него Мария възхвалявала вярата им и ги уверявала в постоянната си защита. А ето ти и малко латински — завършила писмото си с: „Vos et Ipsam civitatem benedicimus“, тоест…

— „Благославям вас и вашия град!“ — прекъсна ме Херо. — Тази история я знам. Писмото се съхранява в катедралата, а ние всяка година празнуваме деня на неговото пристигане. Но аз нямах предвид благочестиви притчи, Беатриче! Искам да чуя любовна история!

Въздъхнах и отроних:

— Бях доведена тук, за да те обучавам, защото съвсем скоро може би ще лежиш между чаршафите на брачния договор с някой млад левент!

— Тогава ме обучавай на любов! — примоли се братовчедка ми. — Това може би ще ми помогне най-много! Беатриче, аз трябва да знам!

Вгледах се в огромните й, умоляващи тъмни очи. После приседнах обратно в нишата до прозореца.

— Много добре! — кимнах, сниших глас, за да не ме чуе леля ми, ако подслушва, и й разказах историята за мавъра и за дамата в дюните.

Разказах й как двамата лежаха, сплели тела в неподвижните хладни сенки на тревата по плажа и се целуваха настървено.

— И после той я бутна в дюните и се придвижи върху нея, и…

— Не, стига! — извика Херо и скочи от мястото си до прозореца. — Не ми казвай нищо повече! Любов — да, но повече — не! Майка ми и отец Франциск не биха одобрили!

— Отец Франциск ли? — изсмях се презрително аз. — Та той обича историите ми повече от всичко на света, въпреки уж святото си расо!

И това беше самата истина. Пълничкият дребен свещеник на Леонато ми беше станал добър приятел през последните няколко седмици, откакто бях дошла в Месина. Отчасти, защото двамата споделяхме голяма тайна — неведнъж и два пъти го бях засичала да играе скопа^[2] с моряците на доковете. Пъстроцветните карти за игра бяха притиснати с камъчета, за да не ги отнесе вятърът, и поставени върху обърната с дъното нагоре лодка. Виждала съм го там, защото и аз самата съм играла тази игра — в ранните утрини, когато рибарите се връщаха с улова си, а аз ходех да купувам рогчето с мастило. Ние със свещеника имахме негласно споразумение, скрепено от погледите ни, срещнали се над седмица мечове или петица чаши — споразумение, че нито един от нас няма да издаде другия пред чичо ми.

Но сега не казах нищо от това на братовчедка си, разбира се. Не че имах причина да се притеснявам — защото Херо беше спряла да ме слуша. Беше впила отново поглед в крайбрежния път и изведнъж посочи възбудено.

— Беатриче, виж!

В далечината на крайбрежния път се виеше бляскав дракон — метални брони и остриета на пики проблясваха под ярките лъчи на слънцето. В началото драконът беше миниатюрен, но с приближаването си постепенно нарастваше.

— Гостите на баща ти за Успение Богородично — изрекох дрезгаво. — Майка ти ме предупреди за пристигането им.

— Значи трябва да се приготвим! — извика Херо и скочи. Опипа късото си палтенце и добави: — Баща ми сигурно ще държи да се преоблечем!

Изправих се, макар и значително по-бавно от нея, и промърморих:

— Ура, ура! Време е да се нагиздим!

— А ти трябва да си измиеш ръцете! — подкани ме Херо. — Виж ги, целите са в мастило!

Обърнах я, за да развържа връзките на роклята й, и с усмивка отбелязах:

— Днес не за първи път виждам черно върху бяло.

— Какво искаш да кажеш? — запита Херо.

— Любовниците. Мъжът е черен, а жената — бяла.

— Той е мавър? Мъжът на плажа е бил мавър? — възкликна тя и се опита да се обърне, но аз я хванах здраво за раменете и не й позволих.

— Стой мирна! Още не съм свършила с тези връзки. И, да, той е мавър. Какво от това?

— Ами… само дето… Този остров беше прочистен от неверници. Мислех си, че в Сицилия не е останал нито един мавър.

— Е, този е останал.

— А той като другите мъже ли е? — запита тя, изгаряща от любопитство.

— Ни най-малко. По ръст, а и във всяко друго отношение ги превъзхожда значително. А сега ти развържи мен!

Обърнах се, ала не и преди да се насладя на изражението на братовчедка си.

— Беатриче! — извика възмутено тя.

— Да? — аз бях самата невинност.

— Но маврите са… диваци! Тази дама безсъмнено е в огромна опасност! — и пръстите й започнаха да дърпат ожесточено връзките на роклята ми.

— Недей да повтаряш като папагал глупостите на възрастните! — скастрих я аз и се опитах да изкажа с думи онова, което бях видяла на плажа, близостта между двамата, партньорството им. Накрая завърших: — В дадения случай има любов и благородство, и уважение!

Пръстите й се сковаха и тя възкликна:

— Те са женени?!

— Точно така.

— Нямах представа, че белите и черните могат да се женят.

— Е, сега имаш. Мисля, че вече с чиста съвест мога да кажа на майка ти, че съм допринесла значително за твоето образование. А сега бързо извикай Урсула за теб и Маргарита за мен, защото никой не сплита косата ми по-добре от нея!

Облякохме се бързо в любимите си цветове — коралово за Херо, синьо за мен, като нито за миг не изпускахме от очи пътя навън. Урсула, старата дойка на Херо, си беше бъбривка и започна да отговаря на въпросите ни, преди още да ги бяхме задали:

— Водачът им е принц на Арагон, Дон Педро се казвал. Притежава голяма хапка от Испания и е близък на самия испански крал. Целият е покрит в злато, от короната до шпорите, и при това не изглежда никак зле. С него идват и някакви благородници от севера, които се присъединили към процесията му във Венеция. Говори се, че ще останат цял месец в нашия двор.

Маргарита — дъщерята на Урсула, беше млечна сестра на Херо и въпреки разликата в социалното им положение двете бяха така близки, както можеше да се очаква от две девойки на една и съща възраст, особено когато едната е сукала от лявата гърда, а другата — от дясната. Дребните пръстчета на Маргарита бяха успели да овладеят прищевките на своенравната ми коса и сега тя сплиташе и завиваше къдриците ми, улавяйки ги като юзди, с които връщаше главата ми отново напред, защото аз непрекъснато се извръщах към прозореца, за да гледам приближаването на пъстрата кавалкада. Зовът на тромпетите беше като сладък балсам за кръвта ми, чаткането на копитата ехтеше в гърдите ми и веднага след като тоалетът ми беше готов, застанах до братовчедка си на прозореца.

Испанците се оказаха чудна гледка. Целите в аленочервено, със златни нагръдници, яздещи буйни арабски жребци в мастиленочерно. Смееха се и дрънчаха нагоре по склона, с бели зъби, загорели кожи и безгрижни сърца. Все още не бях в състояние да различа нито едно лице насред процесията. Леко замаяна, се запитах дали и бъдещият ми съпруг не е в тази кавалкада, дали някъде насред всеобщата какофония не чувам тропота на копитата на неговия кон, неговия смях, звъна на монетите в кесията му.

Внезапно сетила се, че трябва да се покажем в целия си блясък, аз хукнах към ковчежето си и извадих оттам най-добрите си гребенчета за коса — лунни камъни в сребърен обков. Поставих ги на съответните места върху прическата си и грабнах една яка от златен филигран за Херо. Тя повдигна тъмния водопад на косата си, за да й я сложа. Все още се опитвах да я закопчея, когато се затичахме по каменните стъпала към двора. Наложи се Маргарита да ми помогне, защото най-неочаквано покритите ми с мастило ръце се разтрепериха.