Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (15)

Първа сцена
Дюните край къщата на мавъра

Беатриче: Утрото след пищната наумахия ме завари будна след неспокойна нощ, пълна с кошмари и кръв.

Излязох да се поразходя по брега, за да прогоня грозните предчувствия, и неусетно стигнах до пристанището, където заварих свещеника да играе скопа с рибарите. Реших да се присъединя към тях за няколко раздавания. Този път късметът ми беше решил да проработи. Докато държах картата сетебело в ръката си, се сетих за другата карта в стаята ми, скрита в чекмеджето на писалището редом до пръста на свети Яков. И двете съкровища ми бяха подарени от синьор Бенедикт — едното за победа, другото за поражение.

След като през първата ни вечер го надвих в словесния двубой, се почувствах много щастлива — смятах, че е започнал да ме уважава като противник. Но когато танцувах с него, се изпълних с огромна тъга — струваше ми се, че в обидите му долавям влиянието на архиепископа на Монреале и на останалите му влиятелни нови приятели. И накрая вчера, когато ме беше вдигнал, след като паднах по древните каменни стъпала на амфитеатъра, ми беше заговорил така, сякаш изобщо не ме познаваше, с перфектна учтивост и благоприличие, като същинско олицетворение на странстващия рицар. Лично аз предпочитах обидата, защото за мен зад една такава обща любезност не би могло да се скрие никое истинско уважение. Зачудих се дали пък новият му военен орден няма някакъв стил на поведение, към който той се стреми да се придържа. И ако случаят беше такъв, дали и сърцето, което биеше под медала на свети Яков, не се беше променило завинаги.

— Госпожо — обърна се към мен свещеникът, който никога не използваше истинското ми име пред рибарите от страх малкият ми порок да стигне до ушите на чичо ми, — вие сте наред!

Едва сега осъзнах, че в продължение на няколко мига изобщо не бях помръднала. Събрах картите си от дъното на обърнатата лодка, размесих ги и изрекох:

— Скопа!

Бях спечелила тази ръка и беше време да си тръгвам. Същността на скопа се състоеше точно в това — да знаеш кога да излезеш от играта.

Отклоних любезното предложение на свещеника да ме придружи до двореца на чичо ми — имах нужда да остана сама на плажа. Спомних си последния път, когато се бях разхождала тук — с единия крак в морската пяна, а с другия на брега, и как едната ми пантофка беше подгизнала. Това беше в деня, в който се беше появил Бенедикт. А тогава дори не го бях посрещнала. Сърцето ми беше изпълнено от мисълта за храбрия мавър. Но от онзи ден насам, чак до днешния, сърцето и умът ми бяха пълни единствено със синьор Бенедикт. Бях длъжна да призная поне пред себе си, че по време на турнира, а след това и снощи, по време на театралното представление Бенедикт беше сразил не само враговете си. За мен той се беше превърнал в единствения мъж в цяла Италия, в мъжа, с когото единствено исках да прекарвам времето си, било то в съгласие или в лют спор. По-скоро бих водила нескончаеми битки с него, отколкото да проявявам любезност към когото и да било друг на този свят.

Но признаването на истината не би ме довело доникъде. Той си имаше своите братя по оръжие и своя най-добър приятел — Дон Педро. И бе направил чувствата си към мен и към моя пол пределно ясни. Никога не бих могла да се надявам да изпитам сладкото блаженство, споделяно от мавъра и неговата бяла като лилия любов. В момента тъкмо минавах покрай техния дом. И тогава ме озари една мисъл — щом той беше адмирал, а тя — от благородно потекло, защо тогава не ги бях виждала от онзи ден насам? Защо не бяха присъствали на никое от множеството забавления на чичо ми, след като адмиралът имаше толкова висок ранг във военните среди? Дали защото беше мавър? И сега реших да се изкатеря по дюните, за да проверя дали няма да успея да ги зърна.

На пясъка край къщата на мавъра действително имаше човек, но само един. Беше седнал в подножието на дюните, с лице към безкрайното море, и вятърът развяваше тънката му коса. Около него имаше истинско чудо — беше си създал собствено море. Само че то се състоеше от стотици кремави листове хартия, всеки от тях преливащ от нанизи ситно като паяжина писмо, всеки от тях притиснат с по един камък, за да осуети играта на вятъра. Спрях и се загледах в човека. Беше сложил в скута си рогова подложка с друг лист хартия — от време на време драскаше нещо по листа, от време на време вдигаше поглед към морето, като че ли търсеше в него вдъхновение. След като изписа листа, го вдигна с два пръста на вятъра като пране, за да изсъхне, а накрая се обърна, за да потърси камък и за него. И точно тогава ме видя. Беше, разбира се, Микеланджело Кролаланца, поетът.

Не бях много сигурна дали да не си продължа по пътя, но той ми помаха с листа и аз поех бавно към него, пристъпвайки предпазливо върху листовете. Канех се да му кажа изобщо да не си прави труда да се изправя заради мен, ала и той самият не показа с нищо, че има намерение да го направи. Както и при първата ни среща, така и сега се изпълних с подозрението, че задължителните обноски на обществото за него не съдържат никакъв смисъл — черта, която безсъмнено беше наследил от майка си.

— Какво пишете? — попитах.

— За една неправда — отговори той и се усмихна горчиво с крайчеца на устните си, както го бях забелязала да прави и на сватбата в Сиракуза.

— Ама и вие сте избрали място за писане, а?! Защо не пишете вътре?

Той поклати глава и отговори:

— Единственият кабинет в къщата е зает от баща ми. Майка ми пък обича да стои навън. Твърди, че никога не се чувства удобно в стая.

Това го разбирах напълно. От няколкото срещи, които имах с Гулиелма Кролаланца, останах с впечатлението, че в нея има нещо диво и необуздано, като че ли се чувства по-добре сред природата.

— Неговата работа е по-важна от моята — продължи поетът за баща си. — Затова с готовност му освобождавам наличното пространство. Той също изправя неправди.

— Какви неправди? — изгледах го озадачено аз.

— Испанците са лоши управници на този остров. Присвоили са си общата земя и не се свенят да газят бедните, за да строят великите си имения.

Макар и непоканена, аз се отпуснах до него и попитах:

— Какво имате предвид?

— Да вземем за пример снощното пищно представление — отвърна той. — Колко, според вас, е струвало, а? Знаете ли, че само един скъпоценен камък от бутафорната корона на онова смешно подобие на крал щеше да бъде достатъчен, за да храни цяло семейство в продължение на една година? А колко изискани ястия ви бяха сервирани през последната седмица? Може би мед от Ибла, карфиол и тученица? А имате ли представа какво ядат бедните? — Не изчака отговора ми и отсече: — Мако, яхния от нахут! А ако не намерят и мако, ядат трева, като добичетата! — изтръгна туфа трева от земята и пясъкът напусна с въздишка корените й. Изглеждаше суха и горчива, нещо, което човек не би дал дори на муле. — Тук хлябът е толкова безценен, че сицилианците са измислили приказка за него — казват, че ако изпуснеш на земята дори трошичка хляб, до края на живота си ще бъдеш прокълнат да се опитваш да я вдигнеш с миглите си! Но ето че вицекралят направил предложение по въпроса — заявил, че щом бедните са толкова гладни, да пият пикнята си! И ако щете вярвайте, но понякога някои го правят! А в Сперлинга има дори хора, които живеят в пещерите, като зверове!

Никога досега не се бях замисляла за тези неща и сега се изпълних с неописуем срам — срам заради всичките ястия, които бях оставила почти недокоснати и в двореца на чичо ми, и на сватбата в Сиракуза. И защо? Защото се чувствах преяла, или защото нямах апетит, предварително задоволен от закачките с Бенедикт.

— Затова ли се върна баща ви тук? — попитах предпазливо.

— Затова. Не можеше да седи отстрани и безразлично да наблюдава случващото се. Освен това ни предупредиха, че на север той се намира в огромна опасност.

Спомних си какво беше казала Гулиелма Кролаланца за съпруга си. На север нещата за съпруга ми малко се сгорещиха. А после си спомних и нещо друго. Той не споделя религиозните убеждения на архиепископа, но е достатъчно умен, за да изложи своите в проза. След снощната пиеса обаче подобни различия започваха да стават доста опасни.

— Заради религиозните му убеждения ли? — попитах на глас.

— Да. Той е последовател на вижданията на Джон Калвин.

Не знаех почти нищо за пререканията между католици и протестанти в Европа, но от какъвто и характер да бяха те, ми изглеждаха твърде далече от Сицилия.

— Чак дотук ли оказват влияние тези неща? — смотолевих.

При този въпрос поетът ме изгледа така, сякаш ме виждаше за първи път. Накрая отговори бавно:

— Тези неща влияят върху всички нас, независимо къде се намираме!

— Не и на мен — отбелязах съвсем убедено.

— Но снощи гледахте цяла пиеса, посветена на този проблем.

— Значи наистина бяхте вие! — изригна възклицанието ми, преди да успея да го спра.

— Да, аз бях. И онова, което видях, никак не ми хареса!

В този момент си спомних, че освен поезия той пишеше и пиеси.

— Е, темата може би наистина беше малко грубичка за театър.

Той изсумтя презрително. Изглеждаше много по-враждебно настроен от предишната ни среща на сватбата, много по-докачливо и доста по-ядосан. И той ли се беше променил? Беше ми дошло до гуша от мъже ветропоказатели и от изменчивите ветрове на техния пол. При други обстоятелства щях да го оставя да си драска творбите, но сега исках да науча нещо повече.

— Публиката обича грубостта и насилието — отбеляза Микеланджело. — На обесване винаги има по-голяма тълпа, отколкото на литургия. Но както вече казах, пиесата не беше за насилието, а за религията, макар че двете вървят ръка за ръка. Скоро, съвсем скоро всички ще бъдем хвърлени във вълните на тази драма, всички, до най-незначителния сред нас.

Полагах неимоверно големи усилия, за да го разбера, защото мисълта му скачаше изключително бързо. За съжаление, това не бяха духовитите забележки на синьор Бенедикт — Микеланджело Кролаланца не само че не ми беше равен по интелект, ами и беше много по-добър от мен. Бях принудена да изложа крайно скромните си познания, отбелязвайки:

— Но все пак това беше просто стара история или по-точно две истории, защото, както всички добре знаят, Рамиро и Будика никога не са живели по едно и също време!

— Именно! — махна с перото си към мен той, очевидно доволен от познанията ми. — Това беше амалгама от легенди, омесени безразборно, за да паснат на техния коварен сюжет! Те просто ни продаваха стока, точно както пекарите ни продават хляб, и всички я налапахме на една хапка!

— Чий сюжет имате предвид?

— Събудете се, лейди Беатриче! Испанците!

— Ама… — запелтечих. — Нали това беше само пиеса! Една глупава пиеса!

— Тогава защо испанският крал беше в театъра?

Добър въпрос.

— Значи не беше пиеса? — запитах колебливо.

— О, пиеса беше, разбира се! Всичко там беше една голяма пиеса. Иберия беше Испания, Албион — Англия. И всички до един бяха актьори — от самия Филип Втори до неговия двойник на сцената, Клавдио.

— Клавдио ли?

— Когато попитах графа дали е виждал „Атина Палада и Кентавърът“, въпросът ми не беше зададен като част от празнодумен светски разговор. Знаех, че това платно виси в палата на Медичите. А той отговори, че го е виждал в дома на чичо си. Следователно чичо му е Медичи.

Загледах се в една чайка, която в момента кацаше върху изхвърлено на брега парче дърво. Със синьор Кролаланца се чувствах точно толкова в свои води, колкото и чайката на брега.

— И какво означава това? — изломотих засрамена от невежеството си аз.

— Означава пари, лейди Беатриче! Много пари! Опитах се да подредя парченцата от тази мозайка.

— Значи Филип Втори Испански възнамерява да съкруши Англия и има нужда от парите на Медичите, за да постигне тази цел, така ли? — попитах и изгледах поета.

Той кимна и добави:

— От пари и от кораби. Точно затова никой сицилиански благородник не може да избегне ухажванията им. Заели са се даже с търговците — задъвка замислено стръкчето трева, което беше откъснал, но после направи отвратена гримаса и го изплю. — Филип се нуждае също така и от пристанище. Ето защо вашият чичо сега е домакин на Дон Педро. Удостоен е с тази чест в замяна на дълбините на пристанището в Месина. Както знаем, това е най-дълбокият залив на седемте морета, а и Месина е удобна спирка между Испания и Англия. Леонато може да даде на Филип разрешение за акостиране — все пак е губернатор на Месина. А когато разполагаш с края на нишката, значи разполагаш с цялата гранка!

Втрещих се. Когато се бях запознала със синьор Кролаланца, той почти не познаваше всички онези мъже. А сега като че ли знаеше всичко, сякаш бе в състояние да разчете мислите им само по лицата им.

Аз също бях гледала вчерашната пиеса, бях слушала внимателно, но не бях разбрала нищо.

— Значи Будика от Албион е всъщност кралица Елизабет от Англия — промърморих колебливо.

— Естествено! Червенокоса кралица с неверническа религия!

— А Рамиро от кралство Астурия е Филип.

— Именно. Младият Клавдио беше почти негов двойник не само по външност, но и по всичко. Знаете ли, че в Испания Филип е въвел строга забрана за използването на образа му в театъра? Но ето че тук това беше не само позволено, но и поощрено. Режисурата на държавата и на сцената не са чак толкова различни. И не са пропуснали нито един детайл, мътните ги взели!

Синьор Кролаланца беше отново бесен и аз не можах да не се запитам защо приема толкова лично този заговор на най-високо ниво. И тогава си спомних. Онази част от пиесата, която ме беше разтърсила най-силно, онази част, която беше изпълнила сънищата ми, тази нощ с толкова много кръв. Маврите. Неговата майка беше наполовина мавърка.

— И какво общо имат маврите с цялата тази високопоставена суетня?

Той като че ли не желаеше да бъде въвличан в тази тема. Само тръсна няколко пъти глава, очевидно съзирайки ужаса, докато накрая старомодната му английска яка не се сви като крило на чайка.

— Онази касапница е била в римско време — отбелязах. — Преди много столетия.

— Ах, да. Горките мъртви маври. Стара история.

На пръв поглед като че ли се беше съгласил с мен, но тонът му ми подсказа, че не беше.

— Или имате предвид — продължих. — Дали пък не е… — елементите от мозайката се завъртяха за миг в главата ми като планети в планетарий и за момент се подредиха в перфектна редица, но само за да поемат след миг по своя път и да се разделят. След като съвпадът на проумяването ми приключи, в главата ми отново се възцари непрогледен мрак. — Дали това няма нещо общо с прогонването на маврите от Сицилия? И това не е ли било също много отдавна, през първите години от испанското господство тук?

— Така е, било е преди много години — съгласи се той. — При първите вицекрале. А дали продължава и до ден-днешен, дори на това място, където сме сега? Да, продължава. Испанците открай време са се старали да намерят враг за сицилианците, защото иначе току-виж сицилианците се надигнали и прогонили своите окупатори обратно в морето. Точно както са сторили някога с французите — захвърли ядовито стръкчето трева към морето, но миг по-късно вятърът го върна обратно в скута му. — Монреале си въобразява, че ако всички можем да бъдем научени да мразим маврите, испанците могат да си продължат необезпокоявани да си организират военната кампания срещу Елизабет като същински спасители на острова и на единствената истинска религия — и се изплю презрително.

Не разбрах напълно цялата тази проповед, но се налагаше да задам още един въпрос.

— Но защо крал Филип мрази толкова много английската кралица?

— Искаше да се ожени за нея, но тя му отказа. Ако му беше станала съпруга, можеше и да се престори, че не забелязва религията й. Но като жена, която го е отхвърлила, нейната вяра вече става анатема за него! Омразата е добър кон, който може да бъде язден чак до Англия. А както сигурно добре знаете, разстоянието между любовта и омразата е само една крачка. Нищо на този свят не раздвижва горчилката на мъжа така, както презрението на жената!

Така той отново бе изпълнил пред мен любимия си факирски номер — бяхме преминали от политическото към личното.

— Да не би да говорите за синьор Бенедикт?

Той плесна с ръце и възкликна:

— Да! Хайде да си говорим за любов! На омразата вече посветихме достатъчно думи.

Усетих как бузите ми пламват и промърморих:

— И кой е казал, че в случая става въпрос за любов?

— Любовта често е неизказана.

Доловила, че мога да бъда искрена с него, довърших:

— И както изглежда, ще си остане такава.

Той ме изгледа внимателно и изрече:

— Та вие сте едва в средата на вашата история! Кой може да знае как ще завърши тя? Никой няма представа дали една пиеса е комедия или трагедия, докато завесата не падне. Ключът е в края!

Това ме подсети за сутрешната ми игра на карти и отбелязах:

— Като при скопа!

Предположих, че трябва да му обясня, но после се сетих, че той всъщност е сицилианец.

— Именно! — кимна поетът. — Когато сетебелото попадне в ръцете ти, просто събираш всички карти и си тръгваш!

И сякаш за да подкрепи действията си с думи, той започна да събира листовете. Докато му помагах, зърнах неволно един фрагмент:

И тъй обикнахме се ние двама,

тя — мен за туй, че мъки срещал бях,

аз — нея, че пожали ме за тях…^[1]

Усетих как някаква студена ръка сграбчва сърцето ми. Вдигнах очи от листа и извиках:

— За какво се разказва в пиесата ви? — но поетът вече беше далече пред мен, изкачвайки дюните към къщичката. Хукнах да го догоня. Изведнъж за мен беше станало много важно да знам отговора на въпроса си. — Микеланджело! За какво се разказва в пиесата ти?

Препънах се в пясъка и едва не изпуснах листовете, които държах. В момента поетът вече отваряше малката вратичка на къщата на мавъра. Сигурно се познаваше с адмирала.

Последвах го до малката веранда на къщичката и надникнах през прозорчето. Стените бяха покрити с всякакви писания — текстове, диаграми и памфлети, забодени по тях от пода до тавана. В ъгъла се виждаше машина от дърво и метал, с валяци, скоби и някаква преса. В центъра на стаята имаше бюро от тъмно дърво, претрупано с книги с кожени корици, върху които едва-едва се крепяха един глобус и един планетарий. На бюрото седеше мъж с черна роба и малка бяла надиплена яка, върху която се спускаше дълга бяла брада. На главата си имаше прилепнала черна шапчица и в момента се беше привел и пишеше нещо с перото си. Всичко това видях само за един миг, но половината от него не забелязах. Единственото, за което можех да мисля, бе: къде е мавърът? Къде е бялата дама? Като че ли усетил, че го наблюдават, старецът спря да пише, вдигна глава и ме погледна право в очите.

Отстъпих като ударена. Но после се чуха стъпки — появи се поетът, за да прибере листовете си от мен и видя изражението ми.

— Кой е този? — попитах, посочвайки с брадичка към стаята.

— Баща ми — отговори простичко той. — Джовани Флорио Кролаланца.

— Значи ти… ти живееш тук?

— Да. От една седмица.

Имах чувството, че съм се върнала в съня си.

— Ами тогава… къде е мавърът?

Гневът изпълни отново лицето на поета. Докосна с брадичка листовете, които държеше, и отвърна сдържано:

— Живее само на тези страници.

— В какъв смисъл?

— Мъртъв е.

* * *

Отпуснах се тежко между корените на едно маслиново дърво. Листата му шептяха над мен, а сенките им се плъзгаха по кожата ми като пасаж тъмни риби.

Поетът седна до мен и отпусна рамене, както го бях заварила и преди, с очи, впити в хоризонта.

— Мислех, че знаеш — изрече с глас, сух като жълтите пясъци в краката ни. — Всички знаят. Ние наехме къщата точно след това. Всъщност тъкмо твоята леля казала на майка ми, че къщата е свободна.

Опитах се да стана. Не успях.

— Никога не ми е казвала — промърморих. А и не е имало причина да ми казва. Леля ми не знаеше нищо за моите приключения на плажа, за това как бях надничала и подслушвала хората, за глупавата ми фантазия за мавъра и неговата съпруга. — Горката му жена! — прошепнах. — Как сега ще живее без него?

Поетът сведе очи към неизброимите песъчинки в краката си и промърмори:

— Няма да й се наложи. Тя също е мъртва, при това от неговата ръка. Удушил я е, защото я мислел за невярна.

Отпуснах глава в ръцете си. Но как изобщо са стигнали до това? Жената, която бях видяла, живееше само за своя мавър. Как е възможно той изведнъж да изгуби доверието си в нея? И изведнъж, напълно необяснимо, се почувствах непоносимо ограбена — не от компанията на това семейство, защото изобщо не ги познавах, а от идеята за тях, от представата за идиличен брак, изграден на основата на истинската любов и на пълната равнопоставеност. А тогава изглеждаха толкова щастливи, толкова влюбени!

Слънцето вече се издигаше високо в небето и знаех, че леля ми ще ме порицае, ако не се прибера навреме. Но не можех да си тръгна, без да разбера. Морето проблясваше като лунен камък. Представих си бялата жена как седи тук и чака завръщането на кораба на своя съпруг. Сега това никога повече нямаше да стане. Усетих, че не мога да понеса тази невероятна трагедия.

— Какъв край! — бе единственото, което изрекох.

Поетът пъхна ръка под косата си и разтри тила си.

— Или прелюдия към последното действие — рече.

— Какво искаш да кажеш?

Той се огледа, като че ли се опасяваше, че дърветата имат не само уши, но и езици.

— Утре е Възнесение, денят на Вара и на Великаните в Месина. Сигурен съм, че там ще видим кулминацията на пиесата. И в центъра на сцената ще има мавър. Както вече ти казах, най-важен е завършекът.

Знаех, че Вара е ежегоден парад в Месина, провеждащ се в Деня на възнесението — кулминацията на всичките ни досегашни тържества. Херо беше определена да играе много важна роля в него тази година. Всяка година градът избираше по едно момиче с благороден произход да играе ролята на възнасящата се Дева Мария, така че Херо се гордееше и вълнуваше много заради избора си, не на последно място, защото парадът щеше да бъде наблюдаван от Клавдио, а той беше силно религиозен. Но лично аз не бях в състояние да свържа този местен фестивал с броженията срещу маврите.

— Това не е ли просто религиозна процесия? — попитах.

— Даа — провлачи Микеланджело. — Но има и още един елемент, който Църквата от десетилетия насам се опитва да изкорени. По улиците минават две гигантски фигури на коне — Мата и Грифоне. Едната фигура е бяла дама, а другата — мавър.

Потреперих от ужас.

— Легендата разказва — продължи той, — че някога, много отдавна един мавър великан, чието име било Хасан ибн Хамар, пристигнал с кораб в Месина и започнал да граби и плячкосва. Един ден, по време на поредния набег зърнал момиче на име Марта — което сицилианците произнасят като „Мата“ — и моментално се влюбил в нея. Накрая жестокият сарацин станал християнин, сменил името си на „Грифоне“ и приел светото кръщене.

Замислих се и накрая отбелязах:

— Но този край е щастлив! Комедия, както би се изразил ти! Мавърът приел християнството и се оженил за голямата си любов.

— Така е — кимна поетът. — Това е история за обръщане в правата вяра и за облагородяващата сила на християнството, която Църквата спокойно би могла да използва. Ала след прогонването на маврите от Сицилия нашите прелати, в това число скъпият ни архиепископ на Монреале, забраниха изнасянето на фигурата на мавъра.

— Ама… — започнах, опитвайки се да облека мислите си в думи — процесията няма нищо общо с трагедията, която се е разиграла в тази къща! Онези фигури не символизират този мавър и неговата съпруга!

— Вярно — съгласи се поетът. — Но смятам, че утре ще бъде точно така.

Усетих, че от тези испанци и техните подли заговори започва да ме боли глава. И със сигурност ми писна от тях. Мислех единствено за мавъра, за неговото благородство, за нежността му. Как бе гледал съпругата си така, сякаш тя бе едничка за него на света. Как бе галил бузите й и пазвата й, как я бе обсипвал със сладки целувки. Как изобщо бе изминал разстоянието, от тази нежност, до това да сложи ръце на гърлото й с омраза и да стиска дотогава, докато не прогони светлината от очите й, докато животът окончателно не напусне любимата му?

— Не мога да повярвам, че той я е убил.

— Но много по-важно от това е, че е убил една представа, нали? — изрече Микеланджело, сякаш разчел мислите ми. Вдигна едно черно камъче от пясъка и започна да го плъзга по дланта си. — Сега, след като знаеш историята на мавъра, имаш само два изхода. Първият е да решиш, че най-безопасно е никога да не се влюбваш.

Тази перспектива ми се стори крайно безрадостна.

— А вторият? — попитах.

— Да сграбчваш любовта винаги когато ти се предостави тази възможност.

Загледах се в морето, в стотиците различни нюанси на синьото, които играеха по безкрайната повърхност. Цял живот ли щях да бъда страхлива? Щях ли да позволя кошмарният край на бялата дама да ме уплаши? Но аз никога досега не бях изпитвала страх в живота си!

— И как по-точно да я сграбча? — изрекох тихо.

Сега Микеланджело се усмихна, за първи път през този ден.

— Макар и неизказана, любовта може да бъде записана!

Извади перото от приспособлението на врата си и го сложи в ръката ми, а след това разстла пред мен на пясъка лист хартия. И аз забравих напълно и за леля ми, и за късния час.

— Покажи ми как! — възкликнах възторжено.