Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (18)

Четвърта сцена
Кабинетът в къщата на мавъра

Беатриче: Вървях към светлината от прозорчето на къщичката, сякаш следвах Витлеемската звезда.

За мен тя означаваше убежище, защото знаех, че Бенедикт ще тръгне да ме търси, а ако ме хванеше, аз вероятно нямаше да се дърпам. Не бях бронирана срещу него, не бях бронирана и срещу собствените си чувства. Не исках нищо друго на този свят, освен да се втурна обратно в обятията му, защото само в тях за първи път от детството си насам се бях почувствала спокойна и желана. За един безкраен миг се бях почувствала като център на вселената, като Земята в планетария, около която се въртят всички звезди и планети. Около мен и около нас. Но така се бе чувствала и съпругата на мавъра, когато е била огрявана от слънцето на неговата любов, а сега вече лежеше студена в земята.

Стигнах пред осветеното прозорче. Не знам дали очаквах да видя Джовани Флорио Кролаланца да работи над своите памфлети или дори самият поет, възползващ се от освободеното за малко, бюро на баща си. Но най-малко от всичко очаквах да видя там жената, за която ми бяха казали, че не се чувства добре, затворена в стая — Гулиелма Кролаланца.

Седеше на бюрото на съпруга си насред листовете и памфлетите му, подпряла брадичка на едната си ръка. Черните й къдрици скриваха лицето й. По едно време вдигна другата си ръка и докосна планетария върху купчината книги. Медните пръстени се завъртяха от докосването й и малките планети поеха по своя път около Земята в центъра. Забелязах, че въпреки тъмнозлатистия цвят на кожата й ръката й беше много тъмна отгоре, а дланта и пръстите й отдолу бяха бели. И едва сега ме осени мисълта, че на острова е останал още един мавър.

Изглеждаше като човек, който си има лични неприятности, но въпреки това почуках по прозорчето. Тя се обърна бързо, като че ли очакваше някого. Очевидно аз не бях този човек, но въпреки това тя се насили да се усмихне, свали ръка от планетария и ми направи знак да вляза. Огледах се за някаква врата, но единствената, която видях, беше през малката веранда. Влязох и поех през тъмната къща към осветената стая. Газената лампа на бюрото беше единствената светлина тук.

Когато прекрачих прага на кабинета, Гулиелма изобщо не вдигна очи към мен. Белите й зъби дъвчеха замислено долната й устна с цвят на черница.

— Джовани не се прибра от процесията — започна директно. — Микеланджело отиде да го търси.

В тази къща видях проблем, значително по-голям от моя, и отстъпих крачка назад.

— Ще вървя — рекох.

— Не, остави! — спря ме тя. — Имам нужда от компания! — Едва сега ме огледа изпитателно и попита: — При сина ми ли си дошла?

Извадих от корсажа на роклята си сонета, който синът й вчера ми беше помогнал да напиша. Бях смятала тази вечер да го подаря на Бенедикт. Но вместо това го връчих на нея с думите:

— Той ми помогна да напиша това!

— Може ли? — попита тя.

Кимнах, като леко се изчервих, защото чувството беше все още прясно, а основанието му — погрешно. Докато тя разгръщаше листа, картата сетебело, която бе седяла в корсажа ми заедно със сонета, падна върху коженото покритие на бюрото и на мен ми се стори, че тя не го забеляза.

Докато четеше, в кабинета не се чуваше нищо друго, освен тежкото й дишане. Пълните й устни се помръдваха от време на време.

— Много е красив! — отсече накрая и черните й като катран очи се впиха право в моите. Изчервих се още повече. — Но не е предназначен за Микеланджело, нали?

— Така е. Не той е обектът на посланието — побързах да поясня. — Но той ми даде мастилото и хартията и тъй като са негови, дойдох, за да му ги върна.

— Но най-важните тук са не мастилото и хартията, а думите! А те са твои!

— Но Микеланджело ми помогна! — отбелязах, стараейки се да бъда честна.

— Не, познавам стила му! Това са думи, излезли от твоето сърце! Това е твоята дефиниция на любовта! Обектът е отказал думите ти, така ли?

— Изобщо не му ги поднесох.

Тя остави листа на бюрото и едва тогава видя картата за игра.

— Сетебело! — отбеляза, като че ли приветстваше стар приятел, когото не бе виждала дълго време. Обърна я в двуцветните си пръсти и седемте монети от лицевата страна сякаш проблеснаха. — И това ли беше от него?

— Да — сведох засрамено очи.

— Значи той е победителят. А ти е трябвало да бъдеш наградата.

— Да.

— Но не сега?

Закрачих из стаята в търсене на подходящите думи.

— Но аз не искам това! Не искам да го обичам! Не желая да се превръщам в робиня на това чувство! — извъртях се на пети и впих очи в нея. — Възможно ли е да разлюбиш някого?

— За мен не е. Но в Сицилия е, да.

Отговорът й беше със странен словоред.

Изправи се и отсече:

— Наблюдавай прозореца! Защото ще направя нещо, което не трябва да бъде виждано от никого, и ще кажа нещо, което не трябва да бъде чувано!

И се насочи към уреда в ъгъла, онзи, който бях видяла от прозореца (нима беше едва вчера?) с големите железни валяци и дървените преси. Приближи се до дървената рамка и започна да вади от нея някакви дребни железни блокчета, да им сменя местата, да ги разменя или да ги хвърля в някакъв кош на пода. Присвивайки очи под слабата светлина, най-сетне схванах какво прави тя — защото предметът беше печатна преса, една от онези новоизмислени машини, които иззеха занаята на писарите, а като разместваше блокчетата, тя премахваше доказателствата за памфлета, напечатан от съпруга й. Какво ли е пишело в него? Дали комбинацията между тези опасни малки метални блокчета е възхвалявала любовта му към Джон Калвин? Или омразата му към испанците?

Никога нямаше да разбера, защото Гулиелма действаше бързо и говореше за други неща. Докато наблюдавах чевръстите й черни ръце, си казах: „Тя е правила това и преди!“. Бях толкова хипнотизирана от това движение, че изобщо не я чувах какво говори. Накрая обаче музикалният й акцент проби мислите ми:

— Жените от този остров си имат един ритуал за утре, деня след Възнесението. Става въпрос за… танц, наречен „тарантела“ — преобърна думата с езика си. — Кръстен е на някакъв паяк, представи си! — протегна черните си ръце и раздвижи пръсти. — Танцувала съм го през всяка година от моя живот, която съм прекарала тук, както са правили и бабите ми, и техните баби преди тях — въобще всички жени от фамилията Аркирафи. Можеш да го играеш за забавление или на сериозно — изтри малките блокчета с грубо платно, премахвайки завинаги мастилото и всички доказателства. — Аз наричам тарантелата танц. Но това е най-малкото, което е. Тарантелата всъщност с призоваване чрез движения. Тя е цяр.

— Цяр за какво?

— За всичко, от което искаш да се освободиш. Включително мъж.

— И действа ли?

Тя спря и ме погледна право в очите — бялото на очите й беше много бяло, зениците — черни като пръстите й.

— О, да! — отсече накрая, като изтри ръце в полата си след съзнателното унищожение на всички доказателства за памфлета на съпруга й. — Ние, жените, прекарваме целия ден заедно, на залез-слънце поемаме към подножието на хълма и там започваме да танцуваме.

Стори ми се безобиден начин за прекарване на деня, затова отвърнах:

— Добре, ще дойда.

В началото Гулиелма не каза нищо повече. Само започна да навива останалите памфлети на руло. После свали друга газена лампа от кукичката й на стената и я запали с дълъг тънък фитил от първата. После ме подкани навън. Нощта беше все още топла, звездите се бяха върнали на съответните си места.

— Мога да ти помогна! — прошепна и тревите в дюните й отвърнаха. — Но трябва да бъдеш сигурна, че го искаш! Защото не е никак маловажно нещо. Ще призовем една древна природна сила от кратера на вулкана и от недрата на самия остров! — целуна ме бързо по бузата и аз забелязах, че кожата й е зърнеста като пясък. — Ако си сигурна, че го искаш, ела утре призори на Виа Катания, точно пред портата на чичо ти. На леля си кажи, че искаш да извършиш лично покаяние пред Дева Мария — подобни неща са нещо обичайно за Възнесение. Пък и не е чак толкова голяма лъжа, защото Мария е символ на женствеността, а утре ние ще се посветим именно на нея!

Бях леко шокирана, защото никога досега не бях чувала да наричат Мадоната така, с рожденото й име, като че ли е някаква слугиня или перачка.

— Ако леля ти не беше омъжена за Леонато Леонатус — продължи Гулиелма, — лично щях да й съобщя истината — стрелна ме с очи. — Ако не беше омъжена за Леонато Леонатус, щеше да дойде с нас, както направи веднъж, наскоро след сватбата им.

Ококорих се от изумление.

— Леля ми? Леля ми е танцувала тарантела?

Зачудих се от какви ли демони е искала да се отърве леля ми преди толкова много години. Но Гулиелма беше започнала да се оглежда като преследвана. Определено бързаше. Не отговори, а ме отпрати:

— А сега трябва да си вървиш вкъщи, преди леля ти да е започнала да се тревожи, а аз трябва да си гледам моята работа!

Погледнах към навитите на руло памфлети в ръката й. И ме осени мисълта, че любовта към Джовани Флорио Кролаланца би могла да се окаже точно толкова смъртоносна, колкото и любовта към мавъра. От друга страна, Микеланджело беше поне на двайсет години, така че тази странна двойка влюбени бяха прекарали заедно най-малко двайсет години. Погледнах към звездите и морето — небето беше тъмно, но Гулиелма беше по-тъмна, само силует на фона на небосвода. Не виждах очите й, затова събрах дързостта да попитам:

— А на теб никога ли не ти се е приисквало да разлюбиш?

— Не, никога не ми се е искало да разлюбя, макар че щеше да бъде по-добре, ако ми се беше приискало. Защото Джовани се е запътил стремително към гроба и ще повлече натам всички ни! — Не виждах изражението на лицето й. Сега тя беше само един глас, глас, който мислеше всяка дума, която изричаше. — Но по-скоро бих умряла заедно с него, отколкото да живея с когото и да било друг. А това е моята дефиниция за любовта!

С тези думи тя пое надолу по хълма, оставяйки ме зад себе си и отнасяйки лампата, фитила и наръча памфлети към брега. Аз се обърнах и се затътрих бавно към крайбрежния път, внезапно изпълнена с непонятна умора.

Когато няколко минути по-късно се обърнах и погледнах през рамо, видях, че светлината от къщата на мавъра се беше разцепила на две — на квадрата светлина от прозореца на кабинета и на огъня на плажа, чиито пламъци танцуваха весело във всички посоки като пладнешки дявол.