Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beatrice and Benedick, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
alex1343
Разпознаване, корекция и форматиране
Regi (2020)

Издание:

Автор: Марина Фиорато

Заглавие: Беатриче и Бенедикт

Преводач: Антоанета Антонова Дончева-Стаматова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща Кръгозор

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Националност: английска

Печатница: Експреспринт ЕООД

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Мария Тодорова

ISBN: 978-954-771-335-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2056

История

  1. — Добавяне

Седма сцена
Корабът „Флоренция“, открито море

Бенедикт: Ангелите, Вси светии, Мадоната, Исус, Светият дух, Светата троица, Сантяго.

Седмиците минаваха, а ние повтаряхме седемте пароли, докато накрая не забравихме истинските имена на дните. В някои от тях имахме усещането, че сме абсолютно сами в това самотно море, приклещени в печален сив водовъртеж, обречени да плаваме цяла вечност на нашия кораб на глупците, без да зърнем друго корабно платно. В други дни забелязвахме на хоризонта друг кораб и капитанът вдигаше далекогледа си и четеше надписа. „“Сан Хуан де Сицилия" — казваше — от флотата на Леванта". Или: „“Възнесение", от кастилската флота". Понякога мъглата се вдигаше, за да ни покаже десетина или двайсетина подобни кораба и аз разбрах, че има много такива като нас в тази злощастна флотилия. И не всички се радваха на нашия късмет — когато „Сан Хуан“ се отдалечи от нас, тласнат от бурния вятър, остави след себе си кървава следа. Корабът плаваше ранен и аз не можах да не се запитам какви ли ужасни неща са сполетели екипажа, за да оцветят с кръвта си чак морето.

Времето беше отвратително, въпреки че беше разгарът на лятото, и аз се запитах как ли издържат англичаните по цяла година да не виждат слънцето. Ние треперехме в одрипавелите си копринени одежди, защото на никого не му беше хрумнало да си вземе коженото палто през юли[1]. Бяхме подмятани денонощно от виещи ветрове, смразяващ дъжд и дори градушка.

Питейна вода не ни липсваше, защото в това мрачно време каците ни за дъждовна вода бяха винаги пълни. Най-трудна беше липсата на храна. Никога през живота си не бях изпитвал такъв неистов глад, както през онази кошмарна седмица. Въпреки че семейството ми бяха обикновени търговци от Падуа, масата ни винаги се беше огъвала от храна, а аз открай време съм се славел с репутацията на лакомник и унищожител на блюда. При моята височина гладът не ми се отразяваше никак добре. Стомахът ми непрекъснато къркореше от глад, устата ми винаги беше суха като прах, а нощем не можех да заспя от болки. През първата седмица сънищата ми се въртяха най-вече около пиршествата на Леонато — сега дори странните блюда на Сицилия ми се струваха като манна небесна. През втората седмица започнах да сънувам как си пека шиш с месото на Бабиека на открит огън и как си похапвам от бутовете на верния си кон, докато соковете му се стичат по брадата ми. На третата седмица се появиха ужасните зловещи сънища, които ме караха да се будя от срам — сънища, които не бих посмял да разкажа на никого, сънища за това как разкъсвам другарите си на борда от крак до ръка и как забивам зъби в още топлата им, сурова плът.

Намирах утеха в мечтите си. В тях обикновено се отправях обратно в Сицилия. Преди бях смятал, че никога повече няма да стъпя там, че не желая дори и да чувам за онази адска дупка. Но сега прекарвах целите си дни там. Често си предлагах услугите на интенданта за охрана на нашите порциони и с удоволствие се настанявах върху вратичката към трюма. Лишен от възможност за сън през нощта, през деня дремех, опрял гръб о гротмачтата, загърнат с обикновен чувал, за да се защитя от вятъра. И си мислех или мечтаех за слънцето, неизменно за слънцето. Сега лятото в Месина придоби златен отблясък в съзнанието ми. Носейки се през онези дни, виждах само Беатриче, винаги Беатриче, въртяща се в нейната звездна рокля, слънцето отскачащо от русите й къдрици. Вече нямаше никакво значение, че си мечтаех за съпругата на друг. В сънищата и мечтите ми тя беше моя. Това бяха фантазии, разбира се, копнежи без покритие. Но не бях длъжен да ги споделям с никого. Най-вече защото изглеждаше много вероятно да умра на този кораб. Или по-точно — всички да умрем. Спомените ми бяха моят последен пристан.

Спомените ми от Сицилия ме накараха да си спомня и за принца. Не бях виждал Дон Педро от деня, в който удавихме конете. Знаех, че е жив, защото се стараех той да получава двойни порциони всеки ден, но изпращах при него някого от екипажа.

Нямах никакво желание да го виждам, а и той не се появи навън нито веднъж.

Започнах да си припомням и различните ни моменти в Месина. Дали винаги е бил безупречен? Спомних си момента, когато той ме беше подлъгал да шпионирам Беатриче и жената Гулиелма на тарантелата — „невинната шега“, която доведе до смъртта на смуглата дама. А щом тогава е сгрешил, дали не е възможно да е сбъркал и за лейди Беатриче? Не, няма как, защото я бях зърнал с очите си как прегръща поета на същото място, на което беше прегръщала мен. Нима трябваше да се съмнявам в собствените си очи? Все пак не можех да хвърля вината за всички злини върху принца.

И въпреки това никой не би могъл да му оспори друга злина — че като сряза котвата ни (един акт на паника, но и, разбира се, на страхливост), той изложи живота на всички ни на огромна опасност. Той не беше принцът, за когото го бях мислил. Той беше марионетка, като онези, които гледах в Сицилия — помпозна кукла в бляскави доспехи, но без съдържание. И тогава се сетих за странния испански рицар, който ни беше помогнал в подготовката за наумахията. Той се беше опитал да ми каже, че истинското достойнство не се крие в показността. И въпреки това аз бях избрал да се обвържа с кух човек. Ето такива мисли ме държаха по цяла нощ буден, освен постоянния глад.

Постепенно започнах да бягам от моето легло на мъченията и да прекарвам и нощите си на същото място, където прекарвах и дните си — облегнат на грота. Пак се увивах в чувала и съзерцавах небето. На луната изобщо не можеше да се разчита — менеше се всяка нощ, ту се пълнеше, ту намаляваше, служеща единствено като напомняне за безмилостния ход на времето и за това, че и нищожните ни порциони стремглаво намаляват. Днес пак беше Сантяго. До следващия Сантяго щяхме да разполагаме с още по-малко храна. Дали тогава щяхме да се нахвърлим един върху друг, както правеха диваците в Африка и както правех аз в сънищата си, за да започнем да ръфаме взаимно ръцете си?

Загледах се в събратята си моряци, които в момента използваха същите тези ръце, за да играят безцелна игра на скопа на осветената от луната палуба. Нямах сърце да се присъединя към тях. Не можех да хвана в ръка сетебелото — картата щеше да ме изгори. Бях подарил най-добрата си карта на една-единствена жена и сега не можех да я връча на някакъв си неугледен моряк. В този момент мисълта за Беатриче се превърна в неописуема болка и тъй като тя не беше до мен, реших да я потърся сред звездите.

Започнах да се оглеждам за съзвездието, което тя ми беше показала в онази прекрасна, в онази ужасна нощ на дюните. Облегнах глава на мачтата зад себе си и затърсих сред звездите дотогава, докато очите ми не се насълзиха от напрежение. До тази нощ бях смятал, че звездите са постоянни, еднакви диаманти, разпръснати по небето. Ала тази нощ разбрах, че някои от тях примигваха и просветваха, а други — не. Някои бяха наистина диаманти, но други бяха жълти, трети червени, а имаше дори и зелени. Небето се оказа истинска съкровищница.

Накрая сред всички тези скъпоценни камъни открих трона на Касиопея — беше точно над наблюдателността на върха на мачтата. Спомних си легендата за суетната царица, седнала в сребърния си трон, която била влюбена в собствената си красота. В подножието на трона проблясваше звездата на Беатриче — онази стела нова, която се била появила в часа на нейното раждане. Тя светеше ярко и постоянно. Но щом луната беше толкова изменчива, на звездите можеше ли да се вярва? Можех ли да разчитам на звездата на Беатриче?

Върнах се в каютата си и извадих няколко листа. Бях ги взел с намерението да напиша няколко безгрижни писма до дома или даже до Беатриче, за да й разкажа за невероятните си подвизи. Сега ги изнесох на палубата заедно с една ветроупорна лампа и на нейната светлина записах курса ни и паролата за деня, след като нарисувах съзвездието Касиопея, намиращо се точно над голямата мачта. Добавих към тази импровизирана карта скоростта ни и посоката на вятъра. Ако звездите наистина бяха фиксирани, както са ни учили, значи постоянните звезди биха могли да ни отведат у дома. „Постоянни звезди — започнах да пиша, — в тях разчитам истинско изкуство…“ Продължих да пиша до малките часове, но незнайно как в най-тъмната част на нощта, когато звездите бяха най-ярки и най-големи, научното ми писане се превърна в поезия, а моят секстант — в сестет[2]. И преди да се усетя, в полетата на моя алманах започна да се заражда сонет. Призори се събудих, вкочанен под чувала си, и прочетох още веднъж строфите си под сивата светлина на зората. Поезията ми като че ли се оказа повече за Беатриче, отколкото за звездите, виждаше се също къде перото беше започнало да се уморява и най-сетне съм заспал. Но поне бях спал, необременен от породени от глада кошмари.

Но в тази поредна утрин от деня на Ангелите намерихме още един мъртвец. Гладът беше покосил вече десетина човека от екипажа и също като тях, и този беше хвърлен през борда без дори една молитва. Бяхме твърде слаби, за да отбележим кончината му подобаващо.

А ние, останалите, представлявахме жалко подобие на бивши рицари. Косите и брадите ни бяха пораснали и сплъстени, не можехме нито да се изкъпем, нито да се изперем, освен ако на някого не му се рискуваше да се гмурне в леденото море. А дори и да се решеше, начинанието щеше да бъде твърде опасно, тъй като се налагаше някой да му държи въжето, за което никой от нас нямаше сили. Освен това, ако не го отнесяха вълните, със сигурност щеше да хване настинка, треперейки по цели нощи в мокрите си дрехи. На борда върлуваха и всякакви болести, така че труповете, които изхвърлихме през последния месец, бяха колкото на починали от някаква болест, толкова и на пукнали от глад. Без никакво чувство на отговорност един от първите, които умряха, беше корабният ни лекар, така че тези след него бяха принудени да издържат неописуеми страдания — кървящи и сълзящи рани, раздираща кашлица, окуцели крака. Не беше необичайно да зърнеш на палубата зъб, изпаднал от нечии болни венци. Сякаш оставени без храна за дъвчене, резците ни бяха станали излишни.

С наближаването на Шотландия времето за лентяйстване отмина. Поради лошото качество на малкото ни налични карти бяхме принудени да се движим близо до брега, което от своя страна пораждаше постоянната опасност да налетим на някоя подводна скала. Шотландската брегова ивица се оказа безкрайна поредица от същите надвиснали сипеи, същите скалисти брегове и същите непознати морски птици, които ни се присмиваха с писъците си и денем, и нощем, но никога не се снишаваха достатъчно ниско, за да ги уловим за храна. Понякога някакви странни диваци в кожи и плисирани полички нагазваха в плитчините и започваха да ни обстрелват с камъни. За щастие като че ли никой в Шотландия не притежаваше аркебуз или оръдие, така че като цяло не бяхме в опасност поне в това отношение. Но въпреки че камъните им така и не ни настигаха, не същото можеше да се каже за силата на тяхната омраза, което ме накара за първи път да поставя под въпрос теорията на крал Филип за лоялността на северняците.

Клавдио, капитанът и аз често обсъждахме възможността да се опитаме да попълним хранителните си запаси в Шотландия, защото Филип Втори все беше повтарял, че в северните земи местните били по-лоялни към истинската религия, отколкото към червенокосата кралица. Обаче тези диваци с огнените очи проявяваха съвсем открита враждебност и изглеждаха като хора, които биха се прекланяли по-скоро пред дърво или скала, отколкото пред католическия бог. Не можех да не се запитам обаче как изглеждахме ние в техните очи — предвид външния ни вид, обзалагам се, че те също ни мислеха за диваци. Лично аз не се бях молил, откакто за последно помолих Бог да ни избави от огнените кораби. Екипажът също беше безбожна пасмина — капеланът беше последвал бързо корабния лекар във водния им гроб, като с това двамата оставиха на произвола на съдбата както телата, така и душите ни. Откакто се бях качил на кораба, нито веднъж не бях чувал литургия. Чудех се дали испанците действително са по-набожни, отколкото населението на този остров.

Клавдио беше единственият искрено набожен християнин на този кораб на еретици. Често го заварвах да се моли, когато почуквах и влизах в каютата му, а той винаги завършваше съвсем спокойно молитвата си, прекръстваше се и едва тогава се изправяше, за да ме поздрави. Колкото повече останалите се отдалечаваха от Бога, толкова повече той се приближаваше. И може би в отговор именно на диваците и на мрачните и остри зъбери срещу нас, той започна да чете литургия на палубата всяка сутрин и всяка вечер с усърдието на мисионер. Някои от мъжете идваха и го слушаха, стиснали здраво очи, молейки се страстно на Бог и Сантяго за спасение. Други се появяваха заради утехата на познатото — поне за половин час то ги пренасяше отново в тяхната селска църква или в семейния им параклис. Трети (като мен) присъстваха само за да минава времето, за да се отърват от неописуемата скука на часовете по студеното сиво море, за да направят разлика между часа преди това и часа, който предстоеше. Клавдио си беше странно на мястото — беше брадясал и с дълга коса като всички нас, но при него състоянието на остър глад придаваше нови измерения на излъчването му, приближавайки го по-скоро до религиозен аскет. Водеше изключително добре службата и аз стреснато си припомних, че всъщност той беше племенник на архиепископ.

Сега, когато стана прекалено студено да се седи навън през нощта, двамата с Клавдио започнахме да се събираме вечер в неговата или в моята каюта. Канехме и капитана, но всеки път той отклоняваше поканата ни, докато накрая просто престанахме да го каним. Предполагам, че с неговата мания по строго придържане към йерархията Бартоли смяташе, че не трябва да общува с офицери. Мислех, че вече сме надраснали отдавна подобни условности, а освен това двамата с Клавдио не бяхме аристократи. Аз бях просто благородник, а Клавдио беше граф, но на търговията, с титла, дадена му от лихварството, нещо като барон на банкнотата. Но капитанът се държеше за идеята за командния ред така, сякаш тя беше спасителното въже, което щеше да го избави от дълбините. След време си дадох сметка, че вероятно тъкмо тя се беше превърнала в неговото средство за утеха, както аз търсех утеха в Сицилия и Беатриче, и ако изпуснеше това въже, щеше да бъде загубен.

Затова двамата с Клавдио започнахме да прекарваме всяка вечер заедно. Всеки от нас полагаше някакви грижи за външния си вид преди „вечеря“, като поизчистваше косата си и изпъваше дрехите си, успокояван от придържането към добрите обноски. След това сядахме заедно на масата пред празните чинии пред нас и започвахме да въртим между пръстите си празните винени чаши. И тъй като нямахме нищо нито за ядене, нито за пиене, говорехме.

За много кратко време научих всичко за него, много повече, отколкото бях научил през предишните месеци във Венеция и по пътя към Сицилия. Научих за детството му, прекарано във Флоренция, където е бил обучаван от монаси. За майка, която изоставила баща му заради друг. За по-голям брат, починал на двайсет години. За баща, който прекарвал времето си в управление на хазната на Медичите и мислел повече за лихвените си таблици, отколкото за синовете си. Научих и подробностите — видях белега на коляното на Клавдио, когато паднал от коня на десетгодишна възраст; разбрах за кожения рицар, който баща му веднъж му донесъл от Ломбардия, със свалящ се шлем — единственият подарък, който някога му бил давал. Аз също говорех — за моята крайбрежна къща в Падуа и за любящите ми родители, за моя приятел Себастиан. За това как като дете веднъж бях успял да разсмея здраво децата на аристократите и после те ме направиха свой приятел и ми позволиха да споделям с тях уроците им по фехтовка, които моят баща не можеше да си позволи.

И накрая, неизбежно, заговорихме за Сицилия. През онази вечер, след литургия, аз му зададох въпроса, който се бе завъртял в ума ми още първия път, когато го бях чул да напява молитвата „Отче наш“ и бях забелязал успокоението, което се бе разляло по лицата на измъчените от глад моряци и войници.

— Ако някога успеем да напуснем този кораб — започнах с обичайния ни увод, с който напоследък начевахме разговорите си за бъдещето, — ще се отдадеш ли на Църквата?

Той завъртя леко елегантната кристална чаша между пръстите си и отговори с усмивка:

— Не. По-рано имах подобни идеи, преди брат ми да почине. Но сега от мен се очаква да се отдам на банката.

— И ти нямаш нищо против?

— Ни най-малко! — възкликна той и ме изгледа изненадано. — Плановете на баща ми съвпадат напълно с моите, което ще рече да се оженя за жена от знатна фамилия и да имам деца.

Ето как разговорът ни се върна по естествен път в Сицилия, като че ли никога не я бяхме напускали.

— Херо, нали? — попитах.

— Естествено. Знаеш колко я харесвах, преди да тръгнем на война. Ако някога успеем да напуснем този кораб, ще отида право в Сицилия и ще поискам ръката й, стига още да е свободна.

Сърцето ми се сви.

— Сигурен съм, че тя ще те чака — изрекох. — Защото ми се струва, че между вас двамата се зароди привързаност, която прерасна в искрена любов, доста преди да напуснем дома на баща й.

Опитах се да бъда щастлив заради него, бях щастлив заради него, но дълбоко в себе си изпитвах болка, която нямаше нищо общо с глада.

Клавдио ме изгледа изпитателно и отбеляза:

— Принцът ми каза какво се е случило между теб и лейди Беатриче. Дълбоко съжалявам, че дамата ти е била невярна!

Беше истински шок да чуя името й, истински шок да чуя, че е наричана така — невярна.

В мислите ми Беатриче винаги си оставаше безгрешна и моя. Но сега, докато разговаряхме с моя приятел, бляновете ми по Сицилия се стопиха и се показаха като такива, каквито всъщност си бяха — несъществени, вятърничави фантазии, златни мехури, които реалността на острите думи пука. Неизречени, мечтанията ми бяха за мен — безкрайна утеха, но веднъж облечени в думи, аз бях длъжен да приема голата истина — Беатриче ми беше невярна.

Без да мисля, аз вдигнах празната чаша към устните си, за да спечеля време — рефлекс, който бях изграждал като втора природа години наред. Държа да подчертая, че не бях изрекъл нито дума пред Клавдио за простъпката на Беатриче. Нямах никакво желание да петня репутацията й, ако не се омъжи за нейния поет, а ако се е омъжила, това щеше да удължи давността на предишния грях. Не бях очаквал принцът да клюкарства за подобни неща като проста перачка — ето че и в това отношение ме беше предал. Погледнах към Клавдио над чашата. Нито един от двама ни не беше споменавал името на Дон Педро, откакто постъпката му на страхливец ни беше запратила на това пътешествие на глупците. Но може би точно сега беше моментът да започнем да говорим.

— Мислех си — започнах, но после изоставих всякаква предпазливост. Какво значение имаше какво щях да кажа? И без това шансовете някога да се доберем до дома ставаха все по-нищожни. — От известно време се питам дали принцът не е допуснал грешка. За лейди Беатриче.

— В какъв смисъл?

— Не знам точно в какъв. Просто… вече ми става ясно, че той не е… непогрешим.

Клавдио сведе очи. Виждаше се, че възпитанието му се биеше с желанието му да изкаже мнението си за безчестната постъпка на Дон Педро.

— Съгласен съм, че принцът допусна известни… грешки при това пътуване. Но в случая с дамата, доколкото ми е известно, ти си видял тази простъпка с очите си, нали?

— Да.

— И какво точно видя?

— Видях я да прегръща на плажа един мъж.

— Мъж, когото тя познава?

— Да.

— Мъж, който е свободен? На възраст и от класа, достойна, за да я ухажва?

— Да.

— И няма никаква вероятност той да е бил неин брат или друг кръвен роднина?

— Не. Той беше поетът, който присъстваше на няколко от забавленията на Леонато — името му е Микеланджело Флорио Кролаланца.

Клавдио въздъхна дълбоко и отвърна:

— В такъв случай се опасявам, приятелю, че действията й се класифицират като непростими. Ако аз видя жена, в която съм влюбен, да прегръща друг мъж по такъв начин, от този момент нататък за мен тя ще бъде мъртва! Една жена трябва да бъде безупречна и да не дава никакви поводи за подозрения. Дори и най-дребното отклонение от изтънченото поведение би трябвало окончателно да я отдалечи от твоя обсег на внимание! Заключението е, че ако се омъжи за този господин, значи е невинна, но омъжена. Ако пък не се омъжи, тя пак е изгубена за теб, защото подобно поведение не може да бъде пренебрегнато — приведе се напред и светлината на свещите се плъзна по хлътналото му от глад лице. — Помисли си за следното: след година или две ти вече ще бъдеш рогоносец! Ще започнеш да поставяш под въпрос бащинството на собствените си деца. И през целия си живот ще бъдеш женен за безпокойството!

Понякога ми беше трудно да си спомня кой от двама ни беше по-голям — Клавдио или аз. Той притежаваше мъдрост, далеч надскачаща възрастта му. До този момент бях готов да й простя, но сега си дадох сметка, че той е прав. Оставих чашата си и изрекох:

— В такъв случай се заклевам, че никога няма да се оженя! И те моля с тази празна чаша да вдигнеш заедно с мен един тост и да се присъединиш към моето решение — допълних с усмивка, която не знам откъде успях да измъкна. — Но тъй като знам, че няма да го направиш, ако някога успеем, с този кораб ще ти помогна да влезеш в светото тайнство на брака с лейди Херо, защото за нея поне можем да сме сигурни, че е изключително почтена!

И под маската на радостта двамата вдигнахме кристалните си чаши, а след това продължихме да говорим за други неща.

След тази вечер се изпълних с още по-голямо униние. Вече не можех да мисля дори за Беатриче безнаказано. Клавдио беше прав — независимо дали беше вече омъжена или не, за мен тя беше изгубена. В такова тъжно настроение ме завари и сивият следобед, когато седнах отново на пост върху вратата към трюма и се загледах в негостоприемното крайбрежие. Пред погледа ми се нижеха зъбери и крайбрежни езерца, и чудати сиви създания, отпуснали се върху скалите, с мустаци като кучета и с човешки бой. Създанията отвърнаха на погледа ми и докато корабът минаваше покрай тях, те се отправиха непохватно по чакъла към морето. Веднъж озовали се във водата обаче, станаха гъвкави като русалки. Зачудих се дали не са омагьосани моряци, защото по брега нямаше жива душа в продължение на миля.

А после, докато наблюдавах, наистина видях някого.

Там, върху скалистия бряг, имаше тяло — измършавяло, облечено в нещо, което някога очевидно е било униформа на испански моряк и много, много мъртво. До него лежеше още едно тяло. И по-нататък още едно.

С натежало сърце и още по-натежали крака аз доведох тихо капитана и Клавдио и посочих към гробището на брега.

— Можем ли някак си да разсеем мъжете? Да ги накараме да слязат долу? — попитах, защото знаех, че тази гледка ще се отрази много зле на духа на моряците ни.

— Ще изпратя долу всяка работна ръка, с изключение на вахтените — кимна капитанът, но преди да успее да изпрати за своя помощник, Клавдио се обади: — Вече е твърде късно.

И кимна към кърмата на кораба, където мъжете вече се събираха и крещяха.

Не можехме да сторим нищо друго, освен да наблюдаваме, докато корабът ни напредваше бавно покрай десетките и стотици трупове.

— Трябва да ги преброим! — отсече Клавдио със завидно присъствие на духа и извади тефтера си.

Нямах представа какво бе сполетяло мъжете на брега, но телата им бяха преплетени сякаш в зловеща прегръдка. Невиждащи очи се взираха в небето и отразяваха синьото в него. Сред тях не се виждаше нито един ранен, нито капчица кръв. Да не би да бяха умрели от глад? Или да са били удавени? Или просто са се предали и са приели дружно края?

— Хиляда човешки души. Приблизително — изрече Клавдио, след като минахме поредното заливче и мрачната гледка остана далече зад нас.

Докато се връщах обратно на мястото си върху капака на трюма, до грота, не можех да не си помисля, че чрез някакво зловещо надникване в бъдещето ние бяхме зърнали собствената си съдба — че мъжете на плажа всъщност бяха екипажът на кораба „Флоренция“.

Бележки

[1] Тук в цялата глава авторката отново допуска непоследователност в описанието на хода на изминалото време. — Б.пр.

[2] Сестет — втората част от италианския сонет, следваща октавата. Би могло да означава и просто строфа от шест стиха, която се нарича още „сикстина“. — Б.пр.