Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beatrice and Benedick, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
alex1343
Разпознаване, корекция и форматиране
Regi (2020)

Издание:

Автор: Марина Фиорато

Заглавие: Беатриче и Бенедикт

Преводач: Антоанета Антонова Дончева-Стаматова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща Кръгозор

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Националност: английска

Печатница: Експреспринт ЕООД

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Мария Тодорова

ISBN: 978-954-771-335-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2056

История

  1. — Добавяне

Четвърта сцена
Дворецът на Леонато

Бенедикт: Като шафер на Клавдио, аз имах задачата да подготвя графа за сватбата му.

Клавдио стоеше гол насред водопада от слънчева светлина в стаята си със строго сключени вежди и замислено лице. Реших да се пошегувам с него, подхвърляйки му няколко от онези вековечни закачки, с които шаферите подкачат бъдещите младоженци. Ала той не реагира по никакъв начин. Самият аз бях в неудържимо настроение — след нощта, прекарана с Беатриче под звездите, бъдещето вече ми изглеждаше застлано с диаманти. Не бях мигнал, но сърцето ми преливаше от радост. Исках да споделя щастието си с Клавдио, но неговото поведение беше толкова отблъскващо, че предпочетох да го оставя с мислите му. Предположих, че са свързани не толкова с предстоящата церемония в църквата, колкото с пътуването ни до Монреале, където посетихме трупа на вуйчо му. Сигурно това го беше потиснало толкова.

Когато предишният ден бяхме пристигнали в красивия хълмист град, бяхме моментално поканени да се запознаем с трупа на архиепископа, защото приставите се бяха разпоредили то в никакъв случай да не се мести. Затова, влизайки в обширния дворец с цвета на пясъка, ние се бяхме насочили право към драпираните с кадифета покои на отровения прелат.

Архиепископът лежеше с отворени очи, с по една от традиционните му сълзи във всяко от тях, с черна струйка, стичаща се от устата му. Аз не питаех никакви топли чувства към този човек — не можех да забравя как безмилостно бе пратил смуглата дама на кладата. Но не можех да не призная, че за Клавдио сигурно беше шок да зърне родственика си в подобно състояние. Знаех, че беше планирал да дойде при вуйчо си, за да го помоли да води венчавката му с Херо, а ето че сега беше принуден да урежда погребение.

На изпроводяк началникът на стражата ни наля по чаша рейнско вино и рече:

— Беше самотен убиец. Закачулен. Беше облечен в расо на монах, но пълзеше по стените като маймуна!

Изсумтя на собствената си шега, но зърнал суровия поглед на Клавдио, побърза да поправи физиономията си.

— Чували сме да се говори за качулат убиец, подвизаваш се под прякора Карденио — Парцаливия. А през последната година приказките за него стават все повече — името ме стресна — приличаше много на подписа под памфлетите, които бях видял по време на Варата. — Отровата е от Мантуа, в по-голямата си част живак. Внимавайте, господа! — допълни, когато пресушихме чашите си. — И кажете на лорд Леонато също да внимава много на сватбата на дъщеря си! Тези разбойници стават все по-смели напоследък!

По обратния път обаче бях забравил за това предупреждение, защото към този момент звездите вече изгряваха една по една и мислите ми бяха само за Беатриче. Но сега си давах сметка, че убийството на архиепископа и заплахата за нападение по време на сватбата тежаха много на ума на Клавдио. Иначе не бих могъл да си обясня защо изобщо не приличаше на човек, на когото му предстоеше да се ожени.

Камериерът ме преведе през сложния процес на обличане на младоженеца, защото досега не бях правил подобно нещо. Изтърках здраво цялото тяло на Клавдио с ленена кесия — по-леко по гърдите и гърба, а после енергично по крайниците, докато кожата му не се зачерви. След това му поднесох стъклениците с парфюми и помади, за да омекоти с тях собствения си аромат, и той се зае да ги размазва по тялото си с напълно отнесено съзнание. След това му помогнах да облече дрехите си — пурпурното, с което никога не се разделяше, пурпурното на Медичите. Тази премяна беше заявление за несметни богатства, втъкано в платно — миналата година, когато беше все още по-скоро наперено хлапе, отколкото мъж, той ми беше казал, че за боядисването само на една унция от това платно били необходими трийсет хиляди рапана. Така той носеше наследството си на гърба си, а когато приключи с обличането си, го изгледах с нескрита гордост — новият ми брат беше доста приятен мъж, стига да се усмихнеше, разбира се. Успях да го убедя поне веднъж да се ухили, за да почистя зъбите му с клечка, направена от основата на перо, а след това ги излъсках с парцалче за зъби от ивичест лен. Но тази усмивка беше по-скоро гримаса. После му поднесох сребърен леген, докато той плакнеше устата си с бяло вино, а накрая му връчих няколко семена кимион.

— Дъхът ти трябва да е сладък за целувките на Херо! — изрекох.

Той само изсумтя. Това определено не беше нормалната реакция на подобна шега, която можеше да се очаква. По стълбите, а после през двора той вървеше като сомнамбул.

* * *

Малката църквица, украсена до неузнаваемост за този красив ден, беше претъпкана от народ. По пейките се виеха гирлянди от цветя, колоните също бяха увити с такива. Пъстроцветните стъкла на прозорците превръщаха обикновената слънчева светлина в истинска цветна дъга, всяка една от розетките — чудодейна призма, разцепваща слънчевия лъч. Дори и онези от паството, пристигнали с обикновените си памучни дрехи, бяха нашарени с толкова ярки цветове, че изглеждаха като натруфени с кадифета.

Пред олтара стоеше булката в златна рокля, с воал от позлатен филигран, метнат върху лицето й. А до нея — видение, което я затъмняваше така изцяло, както май затъмнява декември, беше Беатриче — в сребърен тоалет, с диамантени звезди, забодени в русите й къдрици. Естественият ред на нещата се беше обърнал, защото звездите на Беатриче затъмняваха слънцето на Херо. Сърцето ми се разтуптя — защото тези добри хора, дошли да гледат една сватба, все още нямаха никаква представа, че ще станат свидетели на две. Защото когато след известно време напуснех това свято място, вече щях да бъда Бенедикт жененият мъж.

В ролята си на шафер аз вървях до Клавдио, който беше ням като камък. Сбутах го лекичко и се усмихнах, но неговата физиономия си остана каменна. Е, нищо. Когато приключим с формалностите, щяхме да вдигнем чаши, вече като съпрузи. За да отпразнуваме края на ергенските дни.

Пред нас вървеше Дон Педро, който после застана до брат си Дон Хуан. Днес принцът изглеждаше точно толкова кисел, колкото беше постоянната физиономия на брат му. И точно толкова неразговорчив. Мислех си, че поне неговото настроение ми беше ясно — вероятно не му беше приятно да гледа как протежето му грабва трофея, който можеше да бъде негов. И въпреки това, днес поне имах причина да харесвам Дон Педро. Въпреки угризенията ми той беше удържал на думата си — беше казал на Беатриче за зловредната си намеса и така практически ме беше оженил за нея по всичко, само не по закон. Срещу двамата испански принцове стояха Леонато и брат му Антонио — двама благородни старци, като огледални отражения на принцовете, показващи им недалечното им бъдеще.

Отец Франциск излезе напред. Не бях виждал отец Франциско Мауролико от нощта, когато ме беше извлякъл от „Русалката“ в Месина и ме беше довел у дома — в навечерието на отпътуването ми оттук. Тогава ме беше слушал как се оплаквам от Беатриче. Днес щеше да ме чуе как й се заклевам да я обичам и след смъртта.

Отчето вдигна книгата си и започна да нарежда латинските фрази на сватбената литургия, но Леонато, сякаш пред портите му се бяха подредили убийци, го пришпори.

— Кратката версия, отче! Кратката версия! — рече, триейки потното си чело. — Брачните напътствия после!

Във всеки друг ден щях да го помисля за груб и несъобразителен, та дори и за безчувствен да прекъсва по такъв начин лелеяния момент на дъщеря си. Но точно днес бързината му ми допадаше — съвпадаше отлично със собственото ми нетърпение да завършим венчавката на Клавдио, за да се заемем с моята и да ускорим нещата колкото бе възможно повече.

— Много добре — кимна свещеникът, но не успя да скрие неодобрението от гласа си. — Но вие знаете, господарю, че законът изисква изричането на определена формулировка.

— Да, да, разбира се — махна Леонато с кърпичката си. — Продължавайте!

Свещеникът прочисти гърло и започна:

— Кой дава тази жена на този мъж?

— Това съм аз — отговори Леонато.

— Момент, отче — звънна неочаквано гласът на Клавдио, млад, силен и самоуверен. — Нека първо видя този безценен дар!

Хвана воала на Херо и го метна назад през главата й, ала не нежно, а като човек, който си е купил картина и иска да я разгледа добре. Херо се усмихна сащисано, защото традицията гласеше, че воалът трябва да се свали след цялата церемония, а не в началото й. Но Клавдио изобщо не се усмихна, само я огледа хладно. Гостите по пейките се смълчаха в очакване. След няколко мига младоженецът обърна гръб на булката и се качи по стълбите на олтара, докато не се изравни със свещеника.

— Бихте ли ми отстъпили за малко мястото си, добри ми отче?

Не по-малко слисан от булката, отец Франциск се отдръпна и Клавдио остана единствен пред олтара, обърнат към нас, като че ли водеше службата така, както беше правил вуйчо му архиепископът години наред.

— По време на неотдавнашното ни пътуване на борда на военния кораб „Флоренция“ ние преживяхме огромни страдания — започна той, изненадвайки всички ни. — Огромни!

Погледнах бързо към Дон Педро, който безсъмнено също се питаше какво ли се канеше да каже графът по повод злощастното ни пътешествие. Мина ми през ум да го прекъсна с някоя шега, но преди да успея да се намеся, тази работа я свърши Леонато.

— Всички знаем за героизма ви, графе. Но защо не оставим военните истории за по-късно, край огнището?

— Няма да изпитвам търпението ви още дълго, татко — отвърна Клавдио с натъртване на последната дума. — Приемете това вместо проповед, стига добрият отец да благоволи да ми угоди!

Това ме накара да си спомня за проповедите му на борда на кораба, звънливия му глас, искрената набожност. Ала тази проповед тук беше по-различна.

— Имахме цяла каца с портокали, за да поддържаме моряците в добро здраве. В Испания също имате портокали, ваша милост, нали? — обърна се към принца.

— Да, имаме — отговори със суров глас Дон Педро. — В големи количества.

И тогава разбрах, че съм грешал за принца — каквото и да се канеше да каже Клавдио, Дон Педро беше съучастник в това и очакваше всяка една дума.

— В деня, в който тръгнахме „на север“, разпределихме порционите на мъжете. В трюма имаше цяла каца с портокали. Извадих един и го хванах в ръка — изглеждаше красив, кръгъл и златист като слънцето — и имитира действието, а гласът му беше толкова музикален и убедителен, че всички сякаш отново зърнахме портокала. — Но когато притиснах с пръст кората, вътре плодът се оказа черен и изгнил. Следващият беше същият, както и следващият. Трябваше да ги изхвърлим всичките, защото, докато здрав портокал можеше да спаси човешки живот, изгнилият спокойно можеше да убие болнав моряк.

Сега Клавдио се обърна към Херо, като че ли този урок беше единствено за нея. Но отново се обърна към баща й.

— Леонато, ние бяхме ваши почетни гости и миналата година, и тази. Вие ни угощавахте царски, предлагайки ни деликатеси от Триполи, Рагуза и Оран. Снощи, на вечеря изядох повече храна, отколкото бях поел на борда на „Флоренция“ в продължение на месеци. Случвало ли ви се е някога във всички тези пиршества да ни предложите нещо изгнило?

— Никога, милорд! — извика объркано Леонато. — Никога не бих поднесъл на свой гост нещо изгнило!

— А ако ми сервирате изгнил портокал, какво очаквате от мен да сторя?

Изпълнен с ужасни предчувствия, аз внезапно осъзнах накъде води цялата тази проповед.

— Бих очаквал от вас да го откажете.

— В такъв случай, Леонато, аз отказвам вашата дъщеря! — Беатриче извика тихичко, гостите ахнаха. — Кожата й е безупречна, няма спор — допълни Клавдио, плъзгайки ръка по бузата на Херо по начин, който би трябвало да бъде нежен, но не беше. — Но отвътре е напълно изгнила! — пръстите му се плъзнаха надолу и стиснаха Херо за гърлото. — И ако притиснеш с пръсти плътта, тя потъва, защото вътре е пълна с гнилост, като мушмула!

За момент всички присъстващи се вцепениха. А после настана голямо раздвижване. Беатриче сграбчи ръцете на графа, които се опитваха да изстискат живота от братовчедка й. Леонато също се втурна към дъщеря си, макар да не беше ясно дали искаше да я защити, или укори, което си остана все така неясно, защото беше спрян от мечешката прегръдка на брат си Антонио. Най-странна от всички обаче беше реакцията на Дон Хуан — той просто напусна църквата, спокойно, дискретно, но целенасочено. Единственият, който не помръдна, беше Дон Педро — той стоеше и наблюдаваше сцената, която се разиграваше пред очите му, сякаш беше на театър.

Аз скочих и веднага извих назад ръцете на Клавдио — винаги съм бил по-силен от него, ала днес той сякаш не беше от този свят и ме отхвърли назад със силата на левиатан. Накрая обаче аз го издърпах и го притиснах в една колона, докато Беатриче прегръщаше все още давещата се Херо до срещуположната колона. Така сега тези двама млади, в някакво зловещо преобръщане на тайнството на брака, държаха на раменете си църквата. Застанал в центъра на водовъртежа, свещеникът изрева, призовавайки към мълчание.

— Какво става тук? — извика и в този момент си спомних, че някога е бил войник.

— Само това! — извика Клавдио над рамото ми по посока на Херо. — Кажи с кого беседва снощи между дванайсет и един от твоя прозорец?

Пребледняла в лице, но червена на гърлото от пръстите на Клавдио, Херо само започна да клати глава и да плаче.

— Аха! — извика Клавдио. — Ето, вината се стича от очите ти! Кой негодяй беше онзи, който сподели леглото ти?

Леонато излезе напред и също извика:

— Милорд, допускате огромна грешка!

Но сега излезе напред и Дон Педро.

— Не, Леонато, не греши! Заклевам се в честта си, че ние видяхме и чухме дъщеря ти от балкона на стаята й да разговаря с някакъв мъж и да го прегръща! Кълна се в честта си, че е истина!

Тук вече не можех да си държа езика зад зъбите.

— По-добре недейте! — подметнах, мрачно ухилен. Защото никой не знаеше по-добре от мен колко непостоянен беше принцът и колко малко значеше честта в неговия случай. А Клавдио знаеше не по-зле от мен, че Дон Педро не беше в трюма, когато открихме развалените портокали, защото се криеше от страх в каютата си. И затова не можех да разбера как и защо те двамата бяха сформирали този странен съюз.

— Какво искате да кажете с това, синьор Бенедикт? — обърна се към мен Дон Педро със заплашителен тон.

— Само това, че не е никак малка работа човек да се кълне в собствената си чест! — отговорих. — А когато го прави принц, това е все едно васал да се кълне във вярност към господаря си!

И двамата впихме погледи един в друг като двойка наежени котараци, но в този момент се обади Леонато:

— Лично аз никога не съм се съмнявал в честта ви, принце. Но трябва да има някакво недоразумение. Защото племенницата ми, която е шаферка на Херо, спа при нея цялата нощ. Лейди Беатриче?

Сърцето ми се сви от грозни предчувствия. Нашата звездна разходка като че ли беше осъдила завинаги Херо. Аз бях този, който бе отделил Беатриче от задълженията й към братовчедка й. И сега не знаех дали да говоря, или да мълча. Инстинктите ми подсказваха да говоря, но не желаех да излагам Беатриче на същите грозни обвинения. Но моята дама на сърцето ми се изправи гъвкаво като върбова пръчка и отговори звънко:

— Съвсем случайно, чичо, снощи не бях в стаята си, но за последната седмица съм спала неотлъчно при нея!

— Потвърдено! — извика Леонато.

Настъпи напрегната тишина, в която единственото, което се чуваше, бяха жалките ридания на Херо.

— Току-що говорехме за чест — обади се накрая принцът, но много тихо. — И аз ще считам за свое вечно безчестие, че съм сватосал мой приятел за улична жена!

С тези думи Дон Педро хвана под ръка Клавдио и го изведе от църквата, в печална имитация на сцената, в която Клавдио трябваше да изведе Херо.

Едва след време осъзнах, че тогава изобщо не ми беше хрумнало да ги последвам. Без да се замислям, аз бях останал с Беатриче. Леонато издаде болезнен вик, прекоси олтара и зашлеви дъщеря си през лицето. Горката дама припадна, което беше по-добре, защото баща й продължи да сипе ругатни върху безжизненото й тяло — някаква несвързана пледоария за това как Херо му била единственото дете, как съпругата му Иноджен се била споминала твърде рано и как дъщеря му била единствената му надежда за бъдещето, но тази надежда била завинаги умряла. Мрачните епитети се изливаха от устата му като помия — пачавра, уличница, лека жена, греховна твар и какво ли още не. От църквата го изведе брат му Антонио, но докато вървеше към вратата, Леонато продължаваше да сипе обиди. След като драмата свърши, гостите също се разотидоха, шептейки си по двойки и тройки.

Вратата се затвори зад паството и вътре останахме само четиримата — Беатриче и Херо на пода до колоната, свещеникът на колене, както беше прекарал целия си живот тук, и аз.

Загледах се в малката групичка. Херо беше толкова дребна на фона на моята любима, че, отпусната в скута й, изглеждаше като скулптурата Пиета. Двете образуваха малкия кръг на опустошената женственост, а ние със свещеника седяхме отвън — добронамерени, но изключени от тази чисто женска болка. Клепките на Херо изпърхаха и тя отвори очи и Беатриче я прегърна облекчено.

Херо я загледа доверчиво, като дете, събудено от кошмар.

— Беатриче, омъжена ли съм вече?

— Не, скъпа моя — поклати глава братовчедка й.

И тогава видях, всички видяхме, как реалността се стовари изведнъж върху Херо, как тя си даде сметка, че кошмарът всъщност е бил истински. И отново заплака.

— Но как може да говори такива неща за мен! — нямаше как да се разбере дали има предвид Клавдио или баща си. Беатриче започна да я успокоява като малко дете, но не разполагаше с отговор на въпроса й. — Как сега ще се върна там? — прошепна Херо. — Как ще живея с такъв срам?!

— Не се налага — обади се за първи път свещеникът. — Мисля, че за теб сега е най-добре да останеш известно време тук. Права си, че подобен срам е твърде голям, за да бъде понесен от жива жена. Но мъртвата жена понася всичко. Ще разпространим сред народа, че след думите на графа си паднала бездиханна. Междувременно онези, които те обичат, ще въздадат справедливост и ще възстановят честта ти! — и плъзна многозначително поглед от Беатриче към мен. После се обърна пак към Херо и рече: — Хайде, ела! Ще те заведа при икономката си. Тя ще ти намери някакво расо.

Херо послушно пое ръката на свещеника и го последва към дъното на църквата.

Свел лице към нас, свети Яков ни гледаше радостно от розетката в купола, безсъмнено особено доволен от своите рицари и от техните благородни дела през днешния ден.