Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (14)

Седма сцена
Наумахия в древногръцкия, амфитеатър

Беатриче: Изкачвах бавно стъпалата на гръцкия амфитеатър и се дивях на гледката.

За любител и разказвач на истории това беше върховното място на мечтите — камъните още таяха спомените за същите онези легенди, които бях чувала в учебната стая и дори се бях опитвала да чета на оригинален старогръцки, а сцената беше станала свидетел на стотици изиграни пиеси през вековете. Превъзбудена и леко задъхана от вълнение, аз заех мястото си сред пременените в тоги призраци и зачаках с нетърпение вечерните забавления — не на последно място, защото, имайки предвид, че предстоящото пищно представление на живи картини беше идея на Дон Педро, Бенедикт със сигурност щеше да бъде някъде из тълпата, тъй като напоследък кръжеше около принца като заразна болест. Копнеех да го видя, защото нещо се беше объркало много при последната ни среща. Държах да разбера дали действително е мислел горчивите слова, които беше изрекъл на сватбата в Сиракуза, или сантиментите му са произлизали от криворазбрана ревност. Исках да се върнем към веселата си размяна на хапливи закачки и да забравим за този сериозен конфликт, който се беше породил между нас.

Следвайки леля си и братовчедка си Херо, аз се озовах на най-горния ред на пейките за зрителите. И моментално пред мен се разкри величава панорама. Беше на залез-слънце и вулканът беше единствено синкав силует, приведен над града, а пушекът, който излизаше непрекъснато от гърлото му, се беше превърнал в корали и рози. Небето имаше цвят на шафран, морето беше покрито с пламъци. Единствено нетърпението ми да зърна синьор Бенедикт бе в състояние да ме накара да отлепя очи от тази неземна красота, но за съжаление не го мярнах никъде. От Херо знаех, че приятелят й Клавдио би трябвало да се появи в спектакъла в някаква роля, но тъй като нито бях виждала синьор Бенедикт, нито бях разговаряла с него вече повече от седмица, нямах представа къде би трябвало да бъде той.

Докато се оглеждах обаче, не пропуснах да забележа, че тук се бяха събрали всички знатни персони на Месина — разпознах много лица от маскения бал у чичо ми, както и от сватбата в Сиракуза.

Трите с леля ми и Херо бяхме насочени към местата ни от местно дете, облечено в бяла тога и с венец от лозови клонки в тъмните къдрици. Нямаше как да не забележа, че бяхме настанени далече от чичо ми. Той и Егеон бяха насядали около златен трон, поставен в малък страничен балкон, от който се разкриваше най-добрата гледка към сцената и където най-вероятно някога бяха седели античните императори. Помислих си, че позлатеният стол е предвиден за вицекраля, но скоро видях, че това дребно кралче е седнало между чичо ми и вездесъщия архиепископ на Монреале. Усмихнах се незабележимо на трона — отдавна подозирах Дон Педро в тщеславие, но си мислех, че дори и за него не би било дипломатично да седи на трон в присъствието на вицекраля. Ала когато принцът се присъедини към високопоставените особи, той също не седна на трона. Така златният стол остана празен, дори когато факлите в амфитеатъра бяха изгасени от децата в белите тоги и венците, и когато музикантите опънаха струните си, подсказвайки, че представлението ще започне всеки момент.

Една по една бяха запалени факлите около сцената. И ни разкриха истинско чудо на чудесата. Сцената не беше от камък, нито дори от дървени дъски, както се прави при комедия дел арте. Беше от вода — обширен плитък резервоар, пълен догоре, с бели и сини вълни, изрисувани отпред. Дървената основа на самия резервоар също беше боядисана в синьо, така че водата, осветена от свещи, зад които бяха поставени огледала във формата на раковини, излъчваше лазурен блясък. Върху вълните стъпи разказвачът, облечен в тога като моите въображаеми призраци — хитроумно изработена скрита платформа го караше да изглежда така, сякаш ходеше по водата като Христос.

Актьорът — мъж на средна възраст с оредяла брада, разви старовремския свитък в ръцете си и занарежда на висок глас, който се понесе нагоре по редиците и отекна в целия амфитеатър:

— Хорът съм аз, ваш за тази вечер и коленопреклонно прося от вас търпение към моя пролог, внимание към нашата пиеса и благосклонна преценка на нашия епилог! Тъй щото, макар да ни предстои да чуем за велики крале и блажени светци, и за дела, отдавна отминали, нищо чудно за всеки от нас все още да има шанс да стане част от историята в идните дни!

След тези прокобни слова хорът отстъпи от водата и пиесата започна. Лазурният басейн потъна отново в мрак. Огледалните лампи бяха насочени към пространството пред него. Пред сцената се събра тълпа войници, които викаха и пееха на непознат език. Със засилването на светлината видях, че кожата им е оцветена като че ли със сока на орехи, а на главите им имаше пъстроцветни тюрбани, кожата ми настръхна от грозни предчувствия въпреки топлината на вечерта. Това бяха маври.

Отгоре, във водата или по-точно — по нея, отново се появи разказвачът и занарежда:

— В Древна Испания добрите хора на кралство Астурия^[1] са били силно тормозени от злия мавър. Храбрият крал Рамиро влязъл в битка, ала бил обграден.

Напред излезе фигура в алено — беше Клавдио. С кървавочервена пелерина, с инкрустиран със скъпоценни камъни кръст на гърдите вместо брошка и с корона на главата. Херо ме сръга с костеливия си лакът толкова силно, че ребрата ме заболяха. Аз стиснах ръката й, а през това време маврите го обградиха и напевите им придобиха заплашителен оттенък.

Вече окъпан целият в светлина, Клавдио коленичи и започна да се моли за чудо. Силният му глас достигна дори до нас, най-високо над арената.

— Благословени свети Якове, спусни се над нас в нашия час на нужда и ни избави от тези гибелни орди, от тази усойница в пазвата на Испания!

Извърнах очи към Херо, но тя очевидно изобщо не схващаше значението на думите — само съзерцаваше с кротка възхита своя приятел в кралските му одежди. А Клавдио, със затворени очи и движещи се набожно устни, като че ли се молеше, истински. И се получи, чудото стана! По водата плъзна светъл лъч и образува пътека, а маврите се уплашиха и спряха да пеят. Кожата ми настръхна, докато гледах тази сцена. В задния край на сцената изведнъж се появи бял боен кон и сякаш тръгна по водата. Знаех, че ставам свидетел на хитроумна машина, че под повърхността на водата има някаква твърда повърхност, но ефектът действително беше магически. Конят носеше на гърба си ездач, облечен в бялата роба на светостта, с бяла качулка на главата. Качулката покриваше дори лицето му и двете дупки му придаваха истински призрачен вид. Над главата си ездачът имаше златен ореол, а на гърба му беше метната бяла мантия със странен знак — червен кръст, който приличаше в основата на кинжал, с мида над него — знакът на свети Яков. В ръка светецът държеше свръхестествено чудо — горящ кръст, покрит умело с пламъци, които обаче не изгаряха облечената му в ръкавица ръка. А конят, въпреки огъня точно над главата му, вървеше внимателно напред и елегантно слезе от изкуственото езеро под възторжените ахкания на публиката. След което създанието остана напълно неподвижно, докато светецът размахваше меча си и сечеше всеки мавър, дръзнал да се изправи срещу него. Всеки от боядисаните актьори очевидно бе скрил в пазвата си мехур с животинска кръв, защото не след дълго краката на коня и дори снежнобялата мантия на светеца се покриха с тъмночервени пръски. А после стана още по-страшно — жени и деца, носещи мавърски мъниста и къдрици, се втурнаха, за да оплачат мъжете си, ала те също бяха посечени от светеца. Към момента, когато свети Яков приключи със сечта, мантията му беше станала от снежнобяла в кървавочервена. Накрая той поднесе огнения кръст на благодарния крал, който го прие на колене.

Прилоша ми. Значи този светец, този образец и защитник на испанците, беше убиец на маври. Този орден, на който Дон Педро беше член, това свещено братство, в което той беше подмамил синьор Бенедикт, беше бичът за онзи прекрасен човек на плажа, за онзи красив мавър. Значи свети Яков би погледнал Гулиелма Кролаланца по същия начин, по който я беше гледал архиепископът на Монреале — би огледал широкия й нос, изумителната й коса на масури и пълните й устни с цвят на черница, и би видял срещу себе си животно, а не жена.

И за момент не се бях замислила, когато Херо ми беше разказала съвсем спокойно за прогонването на маврите от Сицилия. Тогава бях приела, че това е било необходимо от военна гледна точка. Но сега тази пиеса ме накара да видя нещата по съвсем различен начин. Осъзнах, че маврите са били прогонени, защото са били различни. Но аз познавах жена, която беше наполовина мавърка и която имаше бял съпруг и син. Как е възможно да са чак толкова различни от нас?! И прогонването им е било благословено от свети Яков. Пак ми прилоша. А аз държах негов пръст в писалището в моята стая!

След като касапницата приключи, пространството пред големия резервоар отново потъна в мрак и синьото море отново беше осветено. Хорът се появи пак върху вълните и пак започна да рецитира. Аз се заслушах напрегнато, чудейки се какво още предстои, дали би могло да стане още по-зловещо.

— Получил благослова на свети Яков — нареждаше хорът, — Рамиро се закле да продължи делото по прочистване на империята от безбожниците и така вдигна платна към Албион, за да срази червенокосата вещица Будика^[2] заради езическите й вярвания!

По една случайност обаче аз бях учила история на Римската империя и веднага усетих, че тук нещо не е наред.

— Това е пълен абсурд! — прошепнах на Херо. — Будика е живяла през първи век, а Рамиро много по-късно от нея!

Херо махна с ръка, игнорирайки възраженията ми, и аз предпочетох да замълча. Защото, както добре знаех, художествената измислица е с изменчив нрав и редица величайши автори са виждали във въображението си срещи между велики личности от историята, които иначе е нямало как да се срещнат. Та сега зачаках да видя как ще се разгърне тази драма.

Пред очите ни се разигра същински спектакъл. По синьото езеро се появиха десетки малки кораби, около една десета от размера на галеас, тримачтовата галера, но иначе пълно копие на този морски съд. Публиката отново ахна. И всеки от тези кораби си имаше екипаж — армия, въоръжена до зъби и готова да убива.

Водач на силите на Албион беше Будика — мъж, облечен като жена, чийто нагръдник имаше два конуса вместо гърди, с покрито с бяла оловна паста лице като на уличница и шлем с рога върху буйна червена перука. Навитата на ситни масури коса ми напомни отново за Гулиелма Кролаланца. Огледах насъбраните височайши особи по редиците, но като че ли тази вечер нито тя, нито синът й бяха поканени на събитието. Което изобщо не ме изненада — враждебността, която бях забелязала между нея и архиепископа на Монреале, подсказваше за страховит конфликт.

Начело на корабите на Астурия, или по-точно на носа на флагманския кораб отново беше Клавдио в ролята на крал Рамиро, но сега държеше огнения кръст пред лицето си. Благославяше го свещеник в покрито със скъпоценни камъни бяло расо, който подозрително силно напомняше на архиепископа на Монреале. В корабите на Албион се виждаха езичници, облечени в памучни туники и зебло, а Будика беше благославяна от друид с лешникова пръчка, който пък подозрително силно напомняше на Зеления човек. Червенокосата кралица като че ли се гърчеше в екстаз при тази неверническа благословия, плезеше език и търкаше конусовидните си гърди по крайно сластен начин. Въпреки съвсем явното послание, спектакълът беше изпълнен чудесно — флотилиите на иберийските кораби и езическите баржи плаваха съвсем убедително една към друга върху сапфиреното море. Тимпаните на невидимите музиканти подсказаха за разразяваща се буря, а после, със силен удар на цимбали, двете флоти най-сетне се срещнаха.

И тогава на носа на флагманския кораб се появи един героичен персонаж — висока фигура с широки рамене и дълги крака. Носеше броня и шлем на римски центурион и по лицето му беше изрисувана тъмна брада, но очите под тази боя бяха светли.

Това беше Бенедикт.

Изненадах се не на шега, когато го зърнах, защото историята на маврите го бе прогонила от ума ми за първи път, откакто се запознахме. Въпреки спора между нас не можех да не призная, че изглеждаше много внушително в римските си одежди в червено и златно. И докато той стоеше на носа като статуя, публиката затаи дъх, а аз потръпнах в очакване. И тогава той скочи по най-героичен начин, прекосявайки невъзможното разстояние от вода от едната флота до другата, и се зае да коси езичниците. Долових някакво скимтене откъм Херо и едва тогава осъзнах, че съм стиснала толкова силно ръката й, че едва не я счупих, и съм се наклонила толкова много напред, че почти бях влязла в предния ред.

Сега вече видяхме истински бой, когато и двете страни извадиха мечовете си и остриетата им заискриха. Очите ми не се отлепяха от Бенедикт, докато той се носеше сред мелето като вихрушка, демонстрирайки всичките си умения, като косеше враговете неверници. Бях наясно, че това е театър, но тъй като го бях виждала да действа по същия начин на турнира, ролята му като че ли беше най-достоверна. Освен уменията по фехтовка беше демонстрирана и отлична стратегия за морски бой — испанските кораби заобиколиха от три страни флотата на Албион, така че езичниците бяха принудени да се върнат обратно на хартиения си бряг, където обаче ги чакаха изкусно изработени хартиени камъни, които започнаха да падат отгоре им от близките скали. Победата беше толкова съкрушителна, че червенокосата кралица падна на колене пред Клавдио — Рамиро и жалостиво започна да се моли. Бенедикт вдигна меча си над врата й, но кралят заговори и рече, че ще пощади живота й, ако тя предаде цялото си богатство на Испания и приеме Единствения истински Бог. Пиесата завърши със сцена, в която кралицата пое огнения кръст от ръцете на Рамиро, а нейните сподвижници обсипаха потисниците си с езическо злато.

И после настъпи гробовна тишина. А след това някъде зад нас, откъм позлатения балкон, се чу пляскането на един човек.

Всички глави се извърнаха към него и из целия амфитеатър се понесе жужене като от пчелен кошер.

Сух и елегантен, не по-висок от Дон Педро, той имаше красива брада, покриваща тежка хабсбургска челюст и обрамчваща непреклонно стиснати уста с изпъкнала долна устна. Чупливата му черна коса беше сресана назад, разкривайки лицето му. Въпреки че не носеше корона, сред тълпата нямаше никакво съмнение относно самоличността му, даже сред онези от хората, които не бяха виждали лицето му в памфлет или на монета. Защото на този свят нямаше друг мъж, на когото вицекралят би отстъпил своя трон. Това беше Филип Втори, кралят на Испания.

Върху аленочервения му дублет беше избродиран тежък кръст от перли и скъпоценни камъни, твърдата му надиплена яка сякаш осветяваше лицето му и като че ли за да изтрие и последните съмнения около самоличността му, през челото му минаваше тясна златна диадема. Стреснато осъзнах, че той изглеждаше точно като Клавдио. Или по-точно Клавдио беше облечен нарочно така, за да изглежда като него.

Кралят помаха благосклонно на публиката — но изражението му остана абсолютно каменно, като че ли усмивката бе под нивото му — след което пак започна да пляска. Херцозите и останалите знатни особи побързаха да се изправят и бързо подеха ръкоплясканията, следвани от тълпата. И след като вече всички присъстващи в амфитеатъра бяха започнали да аплодират, кралят хитро спря и се зае да маха на екзалтираната тълпа, присвоявайки овациите, иначе дължими на актьорите, за себе си. Аз никак не бързах да ставам, обаче Херо ме задърпа за ръкава и накрая, макар и неохотно, бях принудена да се изправя.

Но един човек от публиката изобщо не се изправи. Седеше три редици пред мен под прикритието на пелерина с качулка, но докато аплаузите продължаваха да кънтят, той се изправи на крака и се изкачи по стълбите до последния ред, за да се измъкне незабелязано през задния вход. Докато минаваше покрай мен (наистина ли кимна, или ми се е сторило?), вятърът повдигна леко пелерината му и аз зърнах на врата му перо и кристална бутилчица с мастило в нея.

Тогава се изправи и кралят, съпроводен от тържествен сигнал на фанфари, и се насочи надолу към сцената, за да се запознае с актьорите. На крачка зад него забелязах подлизурстващия архиепископ как шепти, представяйки му Клавдио. И тогава негово величество се издаде за първи път, че е човек — докосна бутафорната корона. След това направи комплимент на синьор Бенедикт, който стоеше на крачка зад Клавдио, и докато Бенедикт се покланяше, аз се опитах да разчета изражението му, но не успях.

След това кралят беше изведен от театъра, а облечените като гърци разпоредители препречиха всички пътеки между редовете, за да ни задържат по местата.

Глъчта и врявата, които настанаха миг по-късно, бяха оглушителни. Херо нареждаше нещо за това каква чест било за нея да види с очите си испанския крал. Аз бях не по-малко удивена от останалите, но към горчивия вкус в устата ми, останал от пиесата, се прибави и нещо друго — някакво странно безпокойство в стомаха ми. Какво изобщо правеше кралят тук? От къде на къде ще идва на посещение на незначителния ни остров и не само ще гледа тази безумна бутафория, наречена пиеса, но и ще натрапва на своите поданици посланието й?

Актьорите започнаха да се изнизват от сцената и аз бързо се изправих. Исках да се видя със синьор Бенедикт, преди да си тръгне. Появата на краля ме бе накарала да забравя за нашия спор — имаше много по-важни неща от него. Може би той, като един от актьорите, да успее да хвърли някаква светлина върху странната вечер. Докато вървях нетърпеливо след леля ми и Херо, които слизаха надолу, едва разбутвайки кипящата от екзалтация тълпа, се опитвах толкова отчаяно да зърна Бенедикт над главите на останалите, че изгубих опора по коварните, ронещи се стъпала, залюлях се и се проснах по гръб върху древните камъни. Херо изпищя по начин, който надали можеше да се определи като достоен за дама. Но преди тя или леля ми да успеят да ми помогнат, една силна ръка ме издърпа и ме изправи на крака.

Сведените ми от срам очи попиха всеки детайл от външността на моя спасител — позлатени бронирани ботуши, червеникавокафяви кожени бричове, позлатен нагръдник. Лице, изрисувано чудновато с червени бузи и очи, описани с черно, които изглеждаха по-зелени от всякога под сянката на шлема на центурион. Това беше центурионът от Иберия — синьор Бенедикт.

Изгледах го на кръв — колко навременно да се окаже мой спасител, след като последния път, когато беше държал ръката ми, двамата танцувахме, а той ме беше обидил по най-безсрамен и безпардонен начин. Ала сега той впи зелените си очи право в моите и изрече:

— Как сте, милейди? Надявам се, че не сте се наранили?

Предпочетох да си задържа езика зад зъбите и само поклатих глава, защото падането ми беше довело моментално до мен леля ми и братовчедка ми и сега нямах никаква възможност да го разпитвам по въпросите, които ме вълнуваха. Защото, каквато и да беше целта на посещението на краля на острова ни, чичо ми също беше включен в този заговор. Освен това, докато Бенедикт се обръщаше, за да предаде елегантно ръката ми на леля ми и докато се покланяше, за да ни напусне, на гърдите му забелязах проблясък на орден — орденът на свети Яков. Значи той също беше въвлечен в голямата тайна.