Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (11)

Четвърта сцена
Рицарски турнир в двора на Леонато

Беатриче: Дворът беше натруфен със знамена в синьо и златно.

Цветовете на знамената подчертаваха още по-силно цветовете на мозайката в краката ни — цветове, които римляните бяха отпечатали тук преди много столетия като знак за имперското си величие.

И сега, цяла вечност по-късно, най-новите завоеватели на Сицилия щяха да докажат уменията си във въртене на меча върху същите тези плочки.

Планираното от Леонато събитие имаше някакво странно, старомодно излъчване. В южния край на двора беше издигнал платформа — дървена структура, натруфена с позлата и украсена с неговия хералдически знак. Гербът на Леонато, представляващ основно лъв, отразяваше варварския му британски произход отпреди много столетия. Неговите предци все още боядисвали лицата си в синьо, когато римските зидари са инкрустирали делфините в тази мозайка.

Над неговия знак се издигаше не знамето на Испания, а Тринакрия — знамето на Сицилия, с което чичо ми демонстрираше смело първостепенната си преданост. На знамето бе изрисувана трикрака химера с глава на горгона на жълт и червен фон. Вече знаех, че трите крака символизират трите региона на острова, но нямах никаква представа за значението на главата със змиите.

Аленочервеното знаме на Испания също бе изнесено дипломатично на показ и сега се развяваше около Дон Педро, който седеше на голям дървен стол в центъра на платформата. Днес изглеждаше много добре. Над вълнообразните си ръкави носеше бяла къса горна дреха, върху която в червено бе избродиран знак, който не познавах. Първоначално го помислих за кама, но когато принцът се обърна настрани, разбрах, че съм сгрешила. Камата всъщност беше във формата на кръст, чиито дръжки завършваха с хералдична лилия. Над камата кръст се носеше черупка на раковина. И тогава се сетих — това беше кръстът на свети Яков Велики. А до лакътя на принца се намираше самият светец — или поне дребна част от него. Красивата мощехранителница, която беше наградата за победителя, имаше на капака си рубин колкото моя палец, от който излизаха златни слънчеви лъчи, а под него се виждаше малко прозорче от диаманти. През прозорчето зърнах миниатюрна кафява костица, която контрастираше ярко с разкоша около себе си. Това трябва да беше прочутият пръст на самия свети Яков.

Леонато седеше от другата страна на принца, в стол, който беше почти толкова величествен, колкото този на принца. До него пък се намираше леля ми Иноджен. Херо, моя милост и други високопоставени дами от региона бяхме насядали върху меки възглавници на стъпалото пред нашите господари, а в другия край на ложата зърнах жена в огненочервена рокля, която незнайно защо ми се стори позната.

Тя беше уна дама ин неро — смугла лейди. Черната й коса нямаше никакви украси и бе оставена да се спуска свободно на спираловидни къдрици по раменете й. Имаше тъмна кожа, пълни устни и широк нос и изглеждаше чуждоземна и красива. Когато ме погледна, осъзнах, че очите й са черни и успокояващи като тичинката на мак. Усмихна ми се. Но уловена в неприлично взиране, аз побързах да извърна очи. И докато плъзгах поглед, забелязах, че на гърба на платформата се намираше гобленът, който висеше на стената. Дамата и нейният еднорог също щяха да наблюдават турнира.

А той вече започваше. Леонато беше заръчал на церемониалмайсторите си всичко да бъде така, както е било някога, така че сега всеки млад кандидат за участие в турнира трябваше да пристъпи пред ложата, да се представи пред Дон Педро и чичо ми, да получи червеното шалче на принца или синьото на домакина и да го върже на кръста си. Безкрайната поредица испански имена ме накара да започна да се прозявам — то не бяха Алба де Листи, Реквисцени и Гусмани, то не беше чудо. Горкият церемониалмайстор се поизпоти значително, докато ги произнесе всичките.

След това всеки участник получи правото да поиска някакъв знак от дамите на платформата. Когато чух това, се отпуснах, предполагайки, че амбициозните млади жребци ще се постараят да се подмажат на домакина си, като поискат залог от дъщеря му Херо. Но за моя огромна изненада повечето се подредиха пред мен и не след дълго роклята ми беше оголена от всичките панделки, игли, шалчета и наметала. Наложи се дори да се лиша от малката златна брошка със стълбата на Дела Скала и тъй като претендентите бяха с маски, не хранех големи надежди, че ще си я върна.

Тази случка ме накара да заключа, че русите жени очевидно са рядкост в Испания. Въпреки това се почувствах приятно поласкана. И през цялото време очаквах със затаен дъх пред мен да застане синьор Бенедикт, надявайки се да види колко към популярна. Нагласих чертите на лицето си така, че да изразяват скромна учтивост (без разкаяние), но колкото и да се оглеждах, не успях да зърна никъде най-новия рицар на Дон Педро.

Започнах да се изпълвам с кухо разочарование. Но, от друга страна, ако действително беше толкова зле с камата и меча, колкото твърдеше — спомних си духовитата му забележка за ряпата и стръка целина — може би е решил, че за него е най-добре да се оттегли, след като не може да разцъфти сред цвета на испанското рицарство.

Сред цялата тази антична превзетост почти очаквах да видя големи мечове и рицарски брони, но всички участници в турнира бяха сложили единствено подплатените си бели нагръдници, металните нагръдници върху тях, специалните яки за отбиване на остриета на гърлото и шлемовете с мрежести визьори. И защо не — в крайна сметка това беше забавление, а не битка, и в този двор благородните бебета бяха точно толкова в безопасност, колкото в люлките си. Може и да не бях забелязала синьор Бенедикт насред униформената тълпа, но погледът ми най-сетне го мярна благодарение на ръста му, с който се извисяваше над миниатюрните испанци. Видях го как чака реда си, а дори и да беше испанец, пак щях да го позная, защото прекарваше времето си в размахване на меча си или в балансиране на дръжката му на един пръст, сякаш беше карнавален жонгльор.

Почувствах се малко засрамена заради него сред всичките тези войници. Той беше клоун и аз не хранех особено големи надежди за него в бъдещ двубой. Имах чувството, че ми предстои да стана свидетел на неговото унижение, ала сега, когато така жадуваният миг бе настъпил, се изпълних със странно съжаление към него.

И после той внезапно бе тук, пред платформата, хванал шлема си под мишница. В обикновения си бял подплатен нагръдник би могъл да се подреди до всеки войник и изглеждаше коренно различен от надутия пуяк от предишната вечер. Поклони се ниско пред Дон Педро, а той, стараейки се да не издаде предпочитанията си, му заговори така, както бе говорил на всички останали войници.

— Името ви, синьор?

— Синьор Моунтанто.

Испанците се разкискаха, макар че смехът им приличаше повече на крякане на чакали. Аз стиснах устни. Шегата беше груба и очевидно такава, която той бе разчитал да бъде разбрана единствено от мъжете — моунтанто беше термин от фехтовката и означаваше удар отдолу нагоре, но освен това беше и жаргонна дума за органа на мъжествеността. Презрението ми беше подсилено от факта, че той избра да се бие за Дон Педро — новия му съюзник. Вярно е, че държавите Падуа и Сицилия нямаха кой знае какво да си кажат, но синьор Бенедикт съвсем явно бе засвидетелствал вярност на испанците, което аз възприех като своеобразно предателство.

— Бихте ли желали да измолите благоволение от някоя от дамите, които украсяват нашата ложа? — запита принцът.

— Благодаря ви, ваше височество — отвърна звънко Бенедикт, — но една от тези дами вече ми направи честта да ми окаже благоволение на вечерта след маскения бал.

Ложата отново се заля от смях при тази дебелашка шега, но като че ли никой не се обиди, защото, доколкото схванах, Бенедикт се беше превърнал във всепризнатия остроумен шегобиец. Никой не ме погледна, а и никой не би могъл да знае за епизода с картата сетебело, обаче аз се свих вътрешно и когато той си сложи шлема, и се обърна, без да ме издаде, не изпитах нищо друго, освен огромно облекчение.

След като участниците в турнира се подредиха в кръг на мозайката около инкрустираната глава на Медуза, имената престанаха да имат значение. Останаха единствено цветовете — червеното и синьото. Беше като кръвта срещу морето, Испания срещу Сицилия и аз си казах, че вероятно не бях права да наричам това игра — изглеждаше доста по-сериозно. Дворът беше пълен не само с гостите на Леонато, но и с много граждани от Месина, а те нямаха особена причина да обичат испанските си поробители. Голяма част от тях развяваха знамето Тринакрия, всички до един скандираха за сините и нито един не извика за червените. Всяка кама и всяко острие бяха опаковани във фолио — това беше сериозна работа, но предрешена като забавление. Всичко това изглеждаше като упражнение, като репетиция за нещо по-значимо. Ала какво?

Докато утрото се изнизваше и слънцето се издигаше по небето, лъчите му докоснаха рубина върху капака на реликвария на свети Яков и той сякаш пламна. Искреше подобно на Светия граал за най-достойния рицар — награда, която си заслужаваше да се биеш за нея. И колкото и невероятно да звучеше, с всеки следващ удар на остриетата ставаше все по-неизбежно пръстът на светеца да бъде връчен на синьор Моунтанто.

Забелязах как Дон Педро седна на ръба на дървения си трон, загледан с наслада в новото си протеже. Защото, докато импровизираната битка течеше, даже аз бях принудена да призная, че синьор Бенедикт надскачаше значително всички, които се изправяха срещу него. Не че питаех особен възторг към испанския начин на въртене на меча — беше твърде красив, с твърде много излишни движения. Беше привлекателен за гледане, но му липсваха силата и чистите удари на добрата италианска битка, а излишните размахвания на ръцете оставяха гърдите открити. Така синьор Бенедикт се оказа водещ на майсторски клас по фехтовка. Неговата стоката беше непробиваема, неговата имброката — впечатляваща, неговата пунта реверса — невъзможна за избягване. И не само това, ами изнасяше и истинско представление — прехвърляше меча си от едната ръка в другата, направи един рунд дори с лявата си ръка. Един от противниците си победи само с камата си, без да бъде докоснат дори от фолиото на чуждото острие. Друг срази с гръб към него, буквално биейки се назад. Турнирът започваше да се превръща в огромна шега.

Тълпата постепенно замлъкна. Физиономията на чичо ми Леонато ставаше все по-кисела, а тази на Дон Педро блестеше от щастие. Бенедикт може и да беше италианец, но сега се биеше под флага на Испания, а с тази скорост Дон Педро съвсем скоро щеше да излезе победител.

Моята собствена физиономия стана не по-малко кисела от тази на чичо ми, защото докато гледах накъде вървят нещата, си дадох сметка, че синьор Бенедикт ме бе заблудил сериозно по време на онази вечеря. Бе избрал да омаловажи талантите си в областта на фехтовката и по неизвестно каква причина да се престори на неопитен дилетант. А ето че вместо това се оказа млад мъж, безсъмнено през цялото си детство изучавал всеки отделен аспект от изкуството на фехтовката. Нямах представа обаче защо толкова се изненадах — момчетата от неговата класа минават през задължително обучение по фехтовка — собственият ми брат тренираше всеки ден… Размислите ми изведнъж секнаха. Бях озарена от една идея.

Положението на брат ми беше уникално с това, че след като братовчедите му бяха изпратени на война, за да охладят страстите си, а някои от тях дори затворени като убийци след кървава улична свада, брат ми беше останал без противници, с които да тренира. Така Тибалт дела Скала, лорд на Вилафранка, точеше острието си срещу своята сестра.

Поради което аз от много ранна възраст бях обучена как да блокирам удар с кинжал, как да разкъсвам кръг от противници с рапира, как да защитавам гърдите си и как да скачам и с двата крака, за да избегна замах на противниковия меч. Бях обучена също така и на ударите стоката, имброката и на пунта реверса. Ах, да, и на моунтанто. И имах голям опит в дуелирането с млад мъж на двайсет години.

Погледнах към Херо, но тя бе потънала в задълбочен разговор с Клавдио. Седмица по-рано бих й казала какво планирам да правя, но днес не го сторих. Почти за една нощ тя се бе превърнала в младата жена, каквато искаше да я види баща й. Но не мисля, че за това беше виновен Леонато. Виновникът по-скоро беше Клавдио. Защото онази вечеря с испанците на първата вечер след пристигането им се бе оказала ключова не само за мен, но и за Херо. Младежът се бе оказал много набожен и бе отхвърлил нейните италиански любовни истории, но бе слушал с наслада легендата за писмото на Мадоната. Имах усещането, че тя вече не би ме помолила да й разказвам любовни истории, а по-скоро притчи от Светото писание; че би предпочела сборник с църковни химни пред древни легенди. Та нима не беше тя, въпреки разликата в годините ни, която в неделя сутрин ме бе накарала да отида на църква? Подобно на опал, Херо бе променила цвета си от близостта на Клавдио. Дори и в този момент главата й беше извърната изцяло към него, защото предпочиташе да се радва на турнира не чрез собствените си наблюдения, а през неговите очи. Знаех, че изобщо няма да забележи изчезването ми.

Бавно, много бавно се прокраднах към задния край на платформата и слязох по временните дървени стъпала. Дамата с еднорога ме погледна, а аз й отвърнах с пръст на устните си. Проправих си път през пътечките към портиерската къщичка, която бе превърната за днес в оръжейна. Церемониалмайсторите бяха на двора, а тук бяха останали само две момчета от кухнята, които да охраняват оръжието. Взех си рапира, кинжал и броня от рафтовете и се измъкнах, преди тъпаците да са се сетили да ме спрат, като пътьом промърморих:

— Заповед на чичо. Пристигнал е нов рицар.

Очаквайки да бъда спряна във всеки един миг, аз се шмугнах бързо под арката, минах през малкия църковен двор и се вмъкнах в отключения параклис.

Отнесох плячката си до олтара, за който знаех, че ще бъде празен в този час, защото свещеникът не беше от хората, които си изтъркваха коленете от молитви между две служби. Освен това вече го бях зърнала сред тълпата отвън. Въпреки това минах зад паравана, за да се преоблека, а отгоре цяла плеяда светци се вторачи неодобрително в мен. Един от онези, които гледаха осъдително, беше и свети Яков Велики — предупреждаваше ме може би със същия пръст, който сега чакаше да бъде спечелен по време на турнира. С треперещи ръце аз свалих роклята си колкото бързо можах, а после със същата бързина нахлузих бронята и шлема си. Ако ме хванеха в църквата като Беатриче, можех да кажа, че се моля за рицарите. Ако ме хванеха като рицар, най-лесното беше да заявя, че се моля за собствения си успех. Но да бъда открита по бельо и чорапи, щеше да изисква малко по-сериозно обяснение.

Белият подплатен нагръдник ми пасна като втора кожа. За щастие бях висока, имах прилични рамене и малки гърди, така че, след като нахлузих всичко и завърших с металния нагръдник, вече нищо не издаваше женската ми същност. Сложих шлема си и спуснах визьора, след което прокарах ръка пред него, за да проверя как се вижда. От наблюдението ми на другите рицари ми беше ясно, че никой не би могъл да види в обратната посока, отвън навътре, заради гъстата решетка.

Когато се върнах в двора, сервитьорите бяха започнали да раздават пълни чаши, а в битката беше настъпил застой. Обърнах се към един мъж от тълпата, когото не познавах, но който бе завързал знамето Тринакрия на врата си като шалче, и го попитах:

— Какво става тук?

Той се обърна към мен и с мрачна физиономия изрече:

— Синьор Моунтанто спечели. Освен ако не се появи някой друг, който да се осмели да го предизвика.

Реших, че трябва да действам, преди куражът да ме е напуснал, затова моментално се запътих към платформата и се поклоних на принца.

Дон Педро остави бокала си до мощехранителницата и извика възторжено:

— Нов участник! — направи знак с натежалата си от пръстени ръка на церемониалмайстора, а мен попита: — Ще ни покажете ли лицето си?

Вдигнах ръка пред визьора си и поклатих глава. Това изостри още повече интереса на Дон Педро.

— Тайнственият рицар значи! Е, щом не можем да видим лицето ви, може ли поне да знаем името ви, синьор?

— Синьор Аркобалено — изрекох с променен, дрезгав глас, макар че за преправянето ми помагаше и шлемът. Реших, че този псевдоним е остроумен, при това ми беше хрумнал на момента от гледката на толкова много и различни знамена, които се вееха тук днес. Синьор Дъга. Аз не бях един цвят, а всичките, взети заедно.

Сред дамите настъпи брожение. Дон Педро повдигна едната си тъмна вежда и отбеляза:

— Синьор Аркобалено, въпреки името ви се налага да изберете цвят!

— Тъй като ваше височество побеждава, аз ще избера цвета на нашия домакин!

Дон Педро доволно кимна и чичо ми Леонато ми поднесе небесносиньото шалче, без изобщо да ме познае^[1]. Вързах го около твърде променената си талия и се обърнах с лице към синьор Бенедикт, който в момента жонглираше с няколко кайсии.

Когато ме видя, че приближавам, той хвърли плодовете в тълпата, където те бяха уловени с радостен възглас от три деца. После се обърна към мен. Само аз стоях между него и безценния реликварий и изведнъж той беше станал сериозен до смърт. Двамата се поклонихме един на друг, а след това заехме начална позиция — вдигнати рапири, спуснати кинжали.

Първият му удар ужили ръката ми чак до рамото и този първи удар ме накара да си дам сметка, че съм допуснала огромна грешка. Той беше по-висок от мен и много по-силен, отколкото бях очаквала, и тези силни ръце ме накараха да си спомня как ме бе отнесъл до стаята ми онази вечер. Коленете ми омекнаха, докато с рапира и кинжал правех отчаяни опити да отбия жилещите му удари. Разполагах с предимството единствено на теглото и пъргавостта си, така че реших да ги използвам в максимална степен, за да избягвам ударите му, движейки се бързо. Освен това бях позагубила форма — все пак беше минал месец, откакто за последен път бях размахвала меч заедно с брат си. Накрая усетих, че нямам какво повече да дам за този дуел — рапирата на синьор Бенедикт докосна нагръдника ми отново и отново, докато церемониалмайсторът броеше сериозните попадения. Накрая влязох в близък бой с противника си, за да си откупя няколко мига почивка от размахването на оръжията, и за момент ръцете ни бяха толкова близо, сякаш се бяхме прегърнали, и двамата се клатехме ту напред, ту назад, докато накрая церемониалмайсторът не ни раздели.

И тогава се случи чудо. Не знам дали синьор Бенедикт изведнъж се умори или нещо друго, но вятърът определено обърна посоката си. Внезапно аз вече пробивах гарда му, ударите му станаха безцелни, а аз постигах попадение след попадение върху нагръдника му, докато накрая церемониалмайсторът не вдигна флагчето си. Беше синьо!

Сицилия беше победител в този двубой и целият двор изригна. За момент бях оглушена от мощния прилив на възгласите и заслепена от десетките знамена Тринакрия, които започнаха да летят към мен в чест на моята победа. Преди синьор Бенедикт да успее да стисне ръката ми, аз бях вдигната от тълпата и понесена на раменете на хората за победната обиколка на двора. Накрая, едва поемаща си дъх, бях оставена пред платформата, за да получа наградата си. Чичо ми се беше ухилил до уши и дори Дон Педро — не можеше да не му се признае — не успяваше да сдържи усмивката си.

— А сега, синьор, вероятно ще ни покажете лицето си?

Аз просто се поклоних церемониално, силно надявайки се той да не повдигне повече този въпрос. И той не го направи. Просто се обърна към тълпата и извика високо:

— Този рицар е храбър като Хектор и скромен като Юпитер! — тълпата пак изригна с възгласи. — Мисля, че няма какво повече да кажа, освен че, ако решите да се запишете в моя полк, синьор, лично аз ще ви дам препоръките!

Аз пак се поклоних и докато го правех, забелязах, че смуглата дама с косата на масури и огненочервената рокля ме гледа вторачено, а по устните й играе лека усмивка. После вдигна към мен ръка за поздрав, но го направи по странен начин — със свити три пръста и изпънати единствено показалец и кутре, като рогата на дявола. Зачудих се какво ли означава този знак, когато изведнъж осъзнах — това беше Гулиелма Кролаланца, приятелката на леля ми и същата, която онази вечер на бала беше с маска на слънцето. Осъзнах и още нещо — че тя единствена от всички събрани тук знаеше точно коя съм.

— Синьор Аркобалено? — обърна се към мен Дон Педро, вдигнал реликвария високо като нафора. После ми го подаде с такава тържественост, сякаш ми връчваше кръста на Христос.

Аз грабнах наградата си и побягнах, може би без достатъчно почитание към испанците. Пръстът на свети Яков подрънкваше в дървената кутия. Буквално се пържех под проклетия шлем и визьора, но не смеех да го вдигна, преди да вляза в стаята си и да завъртя ключа — толкова се страхувах от гнева на чичо ми. Защото номерът, който направих, не беше както добър пример за момински свян за Херо, така и поведение, което той би търпял от племенницата си.

Вмъквайки се под арката, аз буквално се сблъсках със синьор Бенедикт, който идваше срещу мен. Ругаейки, направих опит да мина покрай него, но той беше не само висок, но и широкоплещест, така че пътят ми беше блокиран. Беше свалил визьора си и видях, че косата му отново е започнала да се къдри около лицето му. Два дена растеж на брадата му бяха погълнали онази смешна брадичка, а бузите му бяха поруменели от продължителното дуелиране и контрастираха рязко с белите връзки на врата му. С други думи, изглеждаше забележително добре.

— Поздравления за победата ви! — изрече той.

Приех поздравленията му единствено с кимване и отстъпих встрани, но той беше твърде бърз за мен и стъпи в същата посока.

— Вие извършихте лъвски подвиг в кожата на агне! — продължи и плъзна очи по тялото ми, а аз започнах да се гърча, като че ли ме бяха полазили бълхи. — Защото сега вече мога да прошепна в ухото ви, че никога досега не бях побеждаван по такъв начин! Все едно държах в ръцете си ряпа и стрък целина.

Нещо в този негов поздрав ме изпълни с безпокойство. Избутах го и този път той ми позволи да мина, но през цялото време, докато трополях нагоре по стълбите, усещах погледа му в гърба си. Едва след като влязох в стаята, която споделях с Херо, вдигнах визьора, свалих шлема си и отпуснах връзките на нагръдника си. От него изпадна нещо на пода.

Беше картата сетебело — седмица монети.

Наведох се и бавно я вдигнах. А после застинах, стиснала здраво картата. Единственото, което се чуваше сред възцарилата се гробовна тишина, беше цвърченето на дребните бързолети изпод стрехите на прозорците.

Той беше разбрал.

Прехвърлих отново дуела в ума си. Когато се бяхме оборили и бяхме така близо до прегръдка — очевидно тогава се беше досетил. Защото това беше повратният момент в дуела. От този момент нататък той се беше променил напълно — беше допускал глупави грешки, беше замахвал неправилно към мен, беше парирал удари, които не съществуваха, беше се препъвал в камъни, които ги нямаше.

Той беше разбрал. И ме беше оставил да спечеля.

Беше разбрал, когато очите му бяха срещнали моите иззад визьора и когато беше видял синия им блясък — защото никой в този двор нямаше очи като моите. И именно тогава, в тези няколко удара на сърцето, бе пъхнал картата под нагръдника ми, точно между гърдите ми. Изчервих се, въпреки че бях съвсем сама и кръвта заби в ушите ми заедно с песента на бързолетите.

Можеше да ме победи. Можеше да спре дуела и да смъкне шлема ми, защото правилата на турнирите гласяха, че жена няма право да върти меч. Можеше да отнесе реликвария у дома си, както и честта за спечелването му в семейната си църква в Падуа. Можеше да ме изложи на гнева на чичо ми. Но не беше направил нито едно от тези неща. Беше ми позволил да спечеля. Негодникът се беше държал повече от благородно — беше се държал като кавалер!

Победителят днес бях аз и поради това той ми беше върнал залога. Но най-достойният рицар беше той.