Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (32)

Шеста сцена
Замъкът Скалиджеро, Вилафранка ди Верона

Беатриче: Гневът на баща ми заради смъртта на Тибалт беше по-голям от скръбта му.

Разказите на хората от града до един повтаряха една и съща история — Тибалт се бил замесил в някаква улична свада във Верона, в която убил един Монтеки. Нито един момент от тази история не ме изненада, но доста по-интересно беше продължението й. Защото най-скъпият приятел и роднина на въпросния Монтеки яздил чак до Вилафранка, за да хвърли ръкавицата на Тибалт за това убийство. И не само я хвърлил, но влязъл в двубой с него и го убил. И именно този факт, това грубо нахлуване в цитаделата на княза ескал, това нарушение на мира на мястото, което наричаха „Стария свободен град“, бе вбесило баща ми много повече от смъртта на сина му.

Той събра моментално дванайсет въоръжени мъже и ги поведе като вихър в посока на Верона, където най-вероятно щеше да удря по портите на Монтеките, докато не открие злодея, убил неговия наследник.

Затова през нощта след убийството на Тибалт аз се оказах сама в замъка, но не можех да заспя. Сякаш ядосана от престъплението, извършено през деня, нощта беше довяла буря, която бушуваше около кулата от червен камък. Стаята на върха беше някога на майка ми, в нея съм била родена и аз. Тя ми беше разказвала десетки пъти как тогава е гледала през самотния сводест прозорец към звездите.

Върнах се в спомените си към онази нощ преди толкова много време, когато майка ми ме беше завела в тази стаичка в кулата и ми беше показала моята звезда, точно до трона на Касиопея. Намирахме се толкова високо, че звездите бяха съвсем близо до нас — толкова близо, че тогава протегнах пухкавата си ръчичка, за да ги сграбча, но само уплаших птиците, които се разлетяха.

— Мъчих се с теб цяла нощ — беше казала тогава майка ми. — С теб мина по-трудно, отколкото с Тибалт. Затова през цялото време гледах звездите и им се молех да ме вземат от тази земя, за да ме избавят от болката. И в момента, в който се роди ти, се роди и тази звезда!

Тя посочи и аз проследих дългия й бял пръст към небесата. Да, тя беше там, блестяща като диамант, млада, жизнена и силна, а не като по-мътните остаряващи звезди.

— Когато ти излезе от мен — добави майка ми и ме целуна по главата, — тази нова звезда започна да танцува танца на радостта.

Сега седнах в леглото и се огледах. Опитах се да си спомня лицето на майка си, но не успях. Баща ми не беше голям привърженик на портретите. Надникнах през сводестия прозорец, за да видя моята звезда, но небето беше покрито с намусени виолетови облаци и съзвездията не се виждаха.

Отпуснах се отново върху възглавницата, призовавайки съня, но той не идваше. Дълго след полунощ аз все още бях будна и слушах камбаните, звънящи на всеки четвърт час. В леглото си имах книга — това ми беше станало навик още от мига, в който се научих да чета — но нямах светлина. Метнах си на гърба една пелерина и заслизах надолу по стъпалата към кухнята, за да запаля свещта си.

На връщане от огнището, тъкмо минавах покрай големите порти на кулата от червен камък, когато чух почукване. Мислейки си, че това е баща ми, аз вдигнах голямото желязно резе, без да чакам появата на слуга.

И видях млад мъж, с коса и дрехи, почернели от дъжда, с бледо лице и толкова подгизнали обувки, че от петите и пръстите им струеше вода. Зад него пристъпваше черен кон, завързан за една от халките в стената.

— Аз съм онзи Монтеки, когото търсите — изрече бързо той. — Аз отнех живота на Тибалт.

Ако баща ми си беше у дома, това сигурно щяха да бъдат последните думи на младежа. В яростта си князът ескал щеше да го свали моментално в калта и да го рита, докато не издъхне. Дори да беше отворил Вентимиля, майордомът, момчето сигурно щеше да се озове в тъмницата на замъка било на дибата, било в желязната девица, било на някой друг от вече остарелите уреди за мъчение. Но нито единият, нито другият бяха отворили — бях отворила аз. И аз имах правото да се разправя с този млад човек така, както преценя за уместно. Хванах го за ръката, издърпах го вътре и съвсем безшумно го отведох в кухнята, където го набутах пред огъня, от който току-що бях запалила свещта си.

В кухнята нямаше никой друг, освен глупака, когото бяха наели да поддържа огъня. А той беше толкова олекнал в главата, че бе в състояние да изрече единствено думата „огън“, така че не би бил способен да повтори нашия разговор. Но за всеки случай реших да го изпратя да доведе Вентимиля.

— Огън — кимна послушно глупакът и излезе.

След като останахме насаме, младежът заговори:

— Това е много по-добър прием, милейди, отколкото имам правото да очаквам от вас!

За пореден път бях впечатлена от начина му на изразяване. Той не беше от обичайните улични луди глави, които си разменяха непрекъснато удари. Налях му чаша бира от бурето в нишата и отговорих:

— Засега не ми благодарете, защото още не съм решила какво да правя.

— Какво да правите ли?

— С вас — поясних. — Защото аз съм господарката на този дом.

Той коленичи пред мен и изрече:

— В такъв случай копнея за прошката ви! Аз нападнах брат ви в защита на приятел, когото той на свой ред беше намушкал!

Не смятах да се оставя да бъда предумана от любезни думи.

— Да, знам легендата. Спестете си обясненията за съда! Чашата застина по средата на пътя към устните му.

— Ако ще бъда съден, още сега искам да подам молба за помилване — рече той и заедно с огъня, в очите му проблесна надежда. — Защото във Верона има една дама, на която съм дал обет, девица на име…

— Шшшт! — предупредих го аз с вдигнат пръст. — Оставете ме да помисля!

Само през последната година Монтеките и Капулетите бяха влизали в улични боеве поне три пъти, поради което баща ми беше издал декрет, че всеки, който убие някого, ще бъде наказан също със смърт. Но аз си давах сметка, че няма никакъв смисъл да отнемаме живота на този млад мъж. Бих предпочела да спра завинаги кръвопролитията. Ако сега осъдех този младеж на смърт, то тогава отмъщението щеше да се стовари върху някой Капулети, и така докрай, докато Верона опустее. Освен това, ако този млад Монтеки останеше тук до сутринта, скоро щеше да бъде мъртъв — в това нямах никакво съмнение. Налагаше се да действам още тази нощ.

Глупакът на огъня се върна обратно в кухнята, следван от Вентимиля, който в нощницата си изобщо не изглеждаше толкова важен, колкото бях свикнала да го виждам.

— Милейди? Да не би баща ви да се е върнал? — запита, като все още не забелязваше младежа, скрит в сенките край огнището.

— Не още. Но искам да ви питам нещо. Когато брат ми беше жив, ако възникнеше някаква… работа, свързана с държавните дела, а баща ми го нямаше, как точно се процедираше?

— Ами — започна объркано Вентимиля, — ако настъпеха подобни обстоятелства, вашият господар, брат ви мяташе на гърба си манията на баща си.

— И по този начин е можел да издава определени декрети и да раздава присъди?

— Разбира се!

— И за подобни декрети не е трябвало да чакат, за да бъдат ратифицирани с печата на баща ми, така ли?

— Не, милейди. В подобни случаи пръстенът на брат ви беше напълно достатъчен.

Изправих се и заявих:

— В такъв случай аз, принцеса Беатриче дела Скала, при отсъствието на баща ми княз ескал Бартоломео дела Скала, свиквам съдебния съвет на Свободния град Вилафранка ди Верона, за да разгледа убийството на Тибалт дела Скала — посочих към сенките и изрекох: — Това е виновникът. Оковете го!

Младият Монтеки спокойно остави чашата си и застана до Вентимиля. Подобно достойнство му правеше чест. Вентимиля премести поглед от младия мъж към мен и възкликна:

— Но това е невъзможно, милейди! Няма ли да е по-добре да почакаме до сутринта, когато ще се върне баща ви?

— Вентимиля, в момента тук командвам аз! Намери ми задължителните трима съдии и дузина свидетели!

— Откъде, милейди?

— Кметът, свещеникът, старейшините. Ако трябва, довлечи ги тук с леглата им! Ще се чакаме в червената кула в три часа!

Майордомът се поколеба. Изправих се в цял ръст и го погледнах право в очите.

— Веднага!

За първи път се надявах очите ми да приличат на тези на баща ми. И трябва да е било така, защото след миг останах само с глупака и пламъците.

— Огън — изрече той.

— Да — съгласих се аз и го оставих до работното му място.

* * *

В замъка цареше суматоха и аз успях да се измъкна и да сляза в параклиса напълно незабелязана. Още една поредица стъпала надолу и се озовах в криптата. Там, върху голяма каменна плоча, лежеше Тибалт. Свещите му горяха непрекъснато като огъня на глупака. Бузите му бяха започнали да хлътват, плътта му — да омеква, а изражението му беше станало много по-благо, отколкото беше приживе. Повдигнах покрова над дясната му ръка. Беше лесно да измъкна пръстена от пръстта му, тъй като смъртта вече беше започнала да откъсва плътта от костите му. После пак го завих, сякаш беше заспал, и отново по стъпалата се измъкнах от подземния свят. Пръстенът с печата, този с малкия герб на стълбата върху него, вече беше на моя пръст.

Поех председателската роля в осветения със свещи съдебен съвет с компетентност, но и с бързина, защото всеки момент очаквах баща ми да изтрещи с отряда си по подвижния мост.

Изслушах свидетелските показания на младия Монтеки, както и на бургерите от Вилафранка, и накрая отсъдих. Написах заповедта, капнах отгоре й восък и я подпечатах с пръстена на Тибалт, с моя пръстен.

Изпратих лично виновника до вратата. Младият Монтеки коленичи и целуна пръстена с печата, все още топъл от восъка.

— Имате ли кон? — попитах.

— Вързан е отвън.

— Тогава вървете! — а после, спомнила си най-важното, допълних: — И не поемайте по пътя към Верона!

* * *

Докато баща ми се върне, дойде утрото и небето придоби цвета на очите му. Аз го чаках в червената кула, седнала в дървения му трон, по който бяха гравирани стълби.

— Беатриче?

Изправих се с тяло, натежало от умора и грозни предчувствия.

— Татко, убиецът на Тибалт дойде тук, за да се предаде сам.

— Той е тук?

— Вече не — отговорих. — Осъден и освободен. От мен.

Очите на баща ми проблеснаха убийствено.

— Мъртъв?

Можех да го излъжа. Много ми се искаше да го излъжа, но опитът ми щеше да бъде напразен, а и щях да бъда спасена от гнева на баща ми само дотогава, докато не чуе цялата история от Вентимиля.

— Изпратен в изгнание. В Мантуа. Със заповед никога повече да не се връща тук.

Започнах да обяснявам основанията си, но неговите бледи очи отново проблеснаха, ръката му се стрелна и ме зашлеви с обратната си страна, запращайки ме право на пода.

Когато слънцето изгря напълно, установих, че върху бузата си имам белег от стълба.

* * *

Този шамар погълна напълно гнева на баща ми, но сега на повърхността излезе мъката. Стана равнодушен и апатичен. Сякаш се смали. Дори не проводи пратеник до Мантуа, за да изиска връщането на беглеца. Мисля, че към този момент вече си беше дал сметка, че това няма да промени абсолютно нищо. Тибалт все така щеше да си остане мъртъв, спящ върху онази плоча долу в криптата, отново носещ онзи пръстен, който бях откраднала през първата нощ.

Баща ми беше изгубил основната цел в живота си, ролята на фамилията Дела Скала. Столетия наред князът ескал беше служил като посредник. Сякаш поддържането на равновесието между Монтеки и Капулети, двете противостоящи сили на Верона, бяха го държали изправен подобно на два камшика, замахващи към пумпал. А сега, след като балансът беше нарушен, въртящият се пумпал се беше наклонил и паднал. Той седеше в големия си дървен трон, обсипан със стълбите на неговия герб, и отказваше както да спи, така и да яде. Не изглеждаше в настроение да се заеме с управлението на замъка, така че аз продължих да председателствам съвета. Той ме наблюдаваше с бледите си сини очи и почти не помръдваше, и със сигурност не изричаше и думица.

Всяка вечер двамата вечеряхме заедно на голямата маса в кулата от червен камък и аз имах чувството, че съм се върнала във времето. Замъкът Скалиджеро винаги ми беше изглеждал като реликва от друга епоха, но сега вече като че ли се превърна във фосил от скръб. Червеният камък излъчваше студ, огньовете бързо изгасваха. На мястото на килимите по пода имаше животински кожи, а на мястото на гоблените по стените — животински глави и рога. Музикантите свиреха дискретно от галерията на инструменти от региона, които не се бяха променяли от столетия, а месата, които поднасяха на масата, не бяха нарязани, а цели, с всичките си карантии, единствено без главите, които се взираха от стените, и без кожите, които застилаха подовете.

Дни наред ние се хранехме в гробовна тишина и аз започнах да забравям как звучеше гласът на баща ми и да се чудя дали все още може да говори. Затова, когато една вечер той неочаквано изрече нещо, имах чувството, че някоя от главите по стените беше оживяла и ми говореше.

— Тибалт танцуваше със смъртта ежедневно — рече баща ми. — Беше влюбен в нея. Търсеше я.

Кимнах, защото думите му бяха самата истина. А веднъж заговорил, той вече не можеше да спре.

Докато седмиците се нижеха и смъртта на Тибалт се отдалечаваше все повече, подобно на бесилка край пътя, забелязах в поведението на баща ми неочаквана промяна. Той започна да се опитва да бъде любезен с мен и да заменя суровостта в обноските си с хумористични забележки. Сам подхващаше разговор, говорейки за проблемите от деня или коментирайки някой хубав бут, който ни бяха поднесли на масата.

Понякога след вечеря двамата играехме скопа. Баща ми всъщност не одобряваше жените да играят мъжки игри. „Една жена трябва да държи пред лицето си ветрило, а не карти“ — казваше. Беше изненадан, че знам правилата, но след като установи, че притежавам известни умения в тази игра, започна да се отпуска и като че ли му стана приятно, може би защото преди много обичаше да играе карти с Тибалт. Стараех се той винаги да побеждава — понякога просто го оставях да победи, други път той наистина беше по-добър от мен, а в редки случаи дори се усмихваше. Но за мен дори докосването на картите събуждаше сладка болка, защото картите бяха от абсолютно същия модел като онази, която ми беше подарил Бенедикт, чак до картината на гърба и до печата на производителя от Тревизо. Което всъщност доказваше, че Бенедикт бе купил картите си на север и бе раздавал измамническото си тесте на всяка приятна дама от Болцано до Неапол.

Стараех се да не мисля за Бенедикт, но всъщност копнеех за новини от Испания, от Англия и изобщо откъдето и да е, където беше Бенедикт и където го беше отвело великото начинание на арагонския принц, откъсвайки го от мен. Но интересите на баща ми не се простираха даже до Милано или Флоренция — беше отдаден единствено на малкия си свят в регион Венето, свят, който изглеждаше не по-голям от орехова черупка.

Затова той ми разказваше за политиката на Верона, за произхода на тази велика вражда между Монтеките и Капулетите и за това как те били не просто две враждуващи фамилии, а политически фракции. Разказваше ми и за историята на князете ескал, както и за неутралния статус на Вилафранка като свободен град.

Говореше ми за неща, които вече знаех, защото бях израснала, слушайки го как наставлява Тибалт, докато вечеряме. Не след дълго обаче установих, че в онези години баща ми изобщо не е съзнавал присъствието ми на масата около тях. Тогава не е мислел за никого другиго, освен за Тибалт, така че мен все едно ме е нямало. Като че ли сега ме опознаваше за първи път, сякаш току-що бях родена, сякаш майка ми току-що ме беше донесла, увита в пелени, от онази осветена от звездите стаичка на върха.

И мисля, че разбрах защо е така. Започнах да осъзнавам, че колкото и да бе обичал Тибалт, баща ми бе гледал на него не толкова като на личност, колкото като на наследник. А сега той нямаше наследник. Възможно ли бе през последните няколко седмици да му се бях доказала като такава? Възможно ли бе, докато управлявах замъка и председателствах съвета, той да бе разбрал, че макар и жена, аз притежавам необходимите качества да заема мястото му, когато си замине? Бих могла да бъда принцеса ескал и да поддържам мира. Бих могла да взема пръстена от ръката на Тибалт и вместо него да балансирам между меча и везните. Сърцето ми се разтуптя. Дали пък това не беше моята съдба? Дали на този трон не би могла да седне и жена? Какво тогава биха означавали мъже като Бенедикт за принцесата ескал на Вилафранка?

Една вечер реших да повдигна този въпрос пред баща ми, но той ме изпревари. Пресегна се и хвана ръката ми през масата — нещо, което никога досега не беше правил.

— Беатриче, толкова се радвам, че се върна у дома! Сега, когато брат ти вече го няма, на теб ти се полага да поемеш много важна нова роля!

И за първи път през живота си аз изпитах обич към него. Стиснах и аз ръката му и отговорих с усмивка:

— Скъпи татко, тъгувам за сина и брата, когото двамата загубихме в лицето на Тибалт. Но с радост приемам мантията, която ти ми предаваш! Ще ти бъда достоен наследник!

— Една жена? — избухна в гръмък смях той. — Жена, наследник на замъка и посредник на Верона? Не, скъпа, не!

Увесих нос, но не се предадох.

— Ама… нали ме чу? В съвета, в конклава…

Той поклати глава и отвърна:

— Изобщо не съм те слушал. Не чух и думица от изреченото. Само те наблюдавах! Превърнала си се в красива и аристократична дама. Това лято в Сицилия е сложило цвят на бузите ти и живот в очите ти. Имаш прекрасна фигура, здрави бедра — потупа ръката ми, а после дръпна своята и допълни: — Ти никога няма да бъдеш моя наследница, разбира се, но пък ще родиш моя наследник! Сега единственият проблем е да те омъжим и скоро да завъдиш в утробата си мъжко дете!