Фредерик Форсайт
Отмъстителят (9)

8.
Адвокатът

Калвин Декстър не обясни главната причина за решението си да напусне армията, защото не искаше да му се подиграват. Искаше да следва, да завърши висше образование и да стане адвокат.

Що се отнасяше до средствата, той бе спестил няколко хиляди долара във Виетнам и можеше да получи още средства според условията на наборния закон.

В наборния закон няма много условия: ако американски войник, който не е дисциплинарно уволнен от армията, желае да учи, държавата трябва да го издържа, докато завърши. Студентът може да харчи отпусканите средства, които през последните трийсет години постоянно се увеличават, по всякакъв начин, стига учебното заведение да потвърждава, че следва редовно.

Декстър реши, че провинциалните колежи са по-евтини, но искаше в университета да има юридически факултет, а щом щеше да се занимава с право, в далеч по-големия Ню Йорк щеше да има много повече възможности, отколкото в Ню Джърси. След като прегледа петдесет справочника, той кандидатства в нюйоркския университет „Фордам“.

Прати документите си в края на пролетта заедно със задължителния документ за уволнение, с който напускаше армията всеки войник. Тъкмо навреме.

През пролетта на 1971-ва, въпреки че вече имаше силни настроения срещу Виетнамската война, при това главно в университетите, никой не обвиняваше войниците, а по-скоро ги смятаха за жертви.

След хаотичното и недостойно изтегляне през 1973-та, понякога определяно като бягство, настроенията се промениха. Макар че Ричард Никсън и Хенри Кисинджър се опитаха да придадат на положението максимално оптимистичен вид и че почти всички посрещнаха с радост дистанцирането от виетнамската катастрофа, това все пак бе разглеждано като поражение.

Ако има нещо, с което средният американец не желае да бъде свързван много често, това е поражението. Самата идея не е американска, дори за либералната левица. Войниците, които се завърнаха в родината след 1973-та, смятаха, че ще ги посрещнат с почести, тъй като бяха дали всичко от себе си, бяха страдали, бяха изгубили добри приятели — а ги посрещна стена от безразличие, даже враждебност. Левицата повече се интересуваше от Ми Лай^[1].

През онова лято на 1971-ва документите на Декстър бяха разгледани наред с всички други кандидати и той бе приет за четиригодишен курс по политическа история. Тригодишната му служба в Голямата червена беше разглеждана като плюс в категорията „житейски опит“ — нещо, което нямаше да се случи две години по-късно.

Младият ветеран си намери евтина едностайна квартира в Бронкс, недалеч от кампуса, тъй като по онова време „Фордам“ се помещаваше в няколко грозни тухлени сгради. Той изчисли, че ако върви пеш или използва градския транспорт, храни се скромно и през дългите летни ваканции работи по строежи, може да печели достатъчно, за да завърши следването си. Сред строителните обекти, на които работи през следващите три години, беше новото чудо на света, бавно издигащият се Световен търговски център.

1974 г. бе белязана от две събития, които щяха да променят живота му. Срещна и се влюби в Анджела Мароци — красиво, жизнерадостно итало-американско момиче, което работеше в цветарница на Батгейт Авеню. Ожениха се същото лято и с общите си доходи се преместиха в по-голям апартамент.

Наесен, година преди да завърши, той кандидатства в юридическия факултет, който макар да беше под шапката на университета, имаше отделна администрация и се намираше на отсрещния бряг на реката в Манхатън. В него приемаха много по-трудно, тъй като местата бяха малко и имаше много кандидати.

Юридическият факултет означаваше още три години следване след завършването му през 1975-та, после адвокатски изпит и накрая право да практикува като адвокат в щата Ню Йорк.

Нямаше лична среща с кандидатите, само купчина документи, които трябваше да се подадат до приемната комисия. Сред тях бяха оценките му от гимназията, които бяха ужасни, резултатите му от колежа, автосправка и мнения на курсовите му ръководители, които бяха отлични. Сред другите бумаги бе скрит и старият му документ за уволнение.

Декстър попадна в списъка, от който трябваше да се направи окончателният избор. Шестчленната комисия се оглавяваше от професор Хауард Кел, седемдесет и седем годишен, отдавна прехвърлил пенсионна възраст, доайен на цялото преподавателско тяло.

Накрая трябваше да избират от двама кандидати за последното място. Един от тях беше Декстър. Започна разгорещен спор. Професор Кел се изправи от стола си начело на масата и отиде до прозореца. Той отправи поглед към синьото лятно небе. До него се приближи един от колегите му.

— Труден избор, а, Хауард? Ти за кого си?

Старецът размаха листа в ръката си и го показа на декана. Деканът прочете списъка с медалите и тихо подсвирна.

— И ги е получил, преди да навърши двайсет и една.

— Какво толкова е направил, по дяволите?

— Извоювал си е правото да му бъде даден шанс в този факултет, ето какво е направил — отвърна професорът.

Двамата се върнаха при масата и гласуваха. Резултатът щеше да е три на три, ала в такива случаи председателят имаше два гласа. Той обясни основанията за избора си. Всички погледнаха документа за уволнение.

— Той може да е агресивен — възрази политически коректният ръководител на отдел „Студенти“.

— О, надявам се — отвърна професор Кел. — Не вярвам напоследък да раздават такива медали напразно.

Кал Декстър получи съобщението след два дни. С Анджела лежаха на леглото — той галеше издутия й корем и говореше за деня, в който ще е богат адвокат и ще имат красива къща в Уестчестър или Феърфийлд.

Дъщеря им Аманда Джейн се роди в ранната пролет на 1975 г., но имаше усложнения. Лекарите направиха всичко възможно, ала напразно. Двамата можеха да си осиновят дете, естествено, но Анджела повече нямаше да забременее. Семейният свещеник й каза, че такава била волята Божия и тя трябвало да я приеме.

През лятото Кал Декстър завърши в първата петорка на курса и през есента започна тригодишния си курс по право. Следването бе трудно, но семейство Мароци им помагаше. Бабата се грижеше за Аманда Джейн, за да може Анджела да работи като сервитьорка. Кал искаше да продължи редовно, вместо да се прехвърли вечерно, тъй като това щеше да удължи курса с цяла година.

През първите две летни ваканции работи като строител, но на третата успя да си намери работа в уважаваната манхатънска правна кантора „Хъниман Флайшър“.

„Фордам“ винаги беше имал дейна мрежа от възпитаници и в „Хъниман Флайшър“ работеха трима старши съдружници от неговия юридически факултет. С помощта на личната намеса на курсовия си ръководител Декстър постъпи там като стажант.

Същото лято на 1978-ма почина баща му. След завръщането му от Виетнам двамата не бяха близки, тъй като бащата така и не разбра защо синът му не желае да се завърне на строежите и да се задоволи с каската през остатъка от живота си.

Ала Кал и Анджела му бяха отишли на гости с колата на господин Мароци и му бяха показали единствената му внучка. Смъртта на Декстър старши бе неочаквана. Той получи тежък инфаркт на строежа, където работеше. Синът му беше единственият участник в скромната погребална церемония. Бе се надявал, че баща му ще присъства на промоцията и ще е горд с образования си син, ала това нямаше да се случи.

През това лято завърши и в очакване на адвокатския си изпит си осигури дребна, но щатна длъжност в „Хъниман Флайшър“ — първата му работа по специалността, след като седем години преди това се бе уволнил от армията.

„Хъниман Флайшър“ се гордееха с безупречната си либерална репутация, избягваха републиканците и за да докажат будната си обществена съвест, безплатно поемаха защитата на бедни и уязвими хора.

Само че старшите съдружници не виждаха нужда да се престарават и свеждаха групата, която се занимаваше с такива случаи, до най-зле платените си новопостъпили юристи. През онова лято на 1978-ма Кал Декстър беше на най-долното стъпало в йерархията на „Хъниман Флайшър“.

Той не се оплакваше. Парите му трябваха, работата му харесваше и му осигуряваше богат опит, за разлика от тесните граници на някоя конкретна област. Можеше да защитава клиентите си от обвинения в дребни престъпления или престъпна небрежност и да ги представлява в различни спорове, които накрая стигаха до апелативния съд.

Същата зима една секретарка надникна в мъничкия му кабинет и му подаде някаква папка.

— Какво е това? — попита Декстър.

— Молба за гражданство — отвърна тя. — Роджър казва, че не можел да я поеме.

Шефът на малкия отдел за безплатна защита избираше най-хубавите случаи, ако изобщо имаше такива, за себе си. Молбите за гражданство определено не бяха такива.

Декстър въздъхна и се зарови в подробностите на новото дело. Изслушването в съда бе насрочено за другия ден.

Беше 20 ноември 1978 г.