Фредерик Форсайт
Отмъстителят (17)

16.
Папката

Сенатор Питър Лукас беше ветеран на Капитолия. Той знаеше, че за да бъдат предприети официални стъпки по случая с Рики Коленсо, трябва да отнесе въпроса нависоко: на самия връх.

Нямаше смисъл да действа на равнището на шефове на отдели. Единственото желание на служителите на това равнище беше да предадат задачата на друг отдел. Само пряко нареждане от горния етаж щеше да даде резултат.

Като републикански сенатор и дългогодишен приятел на Джордж Буш старши, Питър Лукас можеше да се свърже с държавния секретар Колин Пауъл и новия министър на правосъдието Джон Ашкрофт. Това щеше да осигури държавния департамент и министерството на правосъдието — двете институции, които най-вероятно щяха да са в състояние да направят нещо.

Ала не бе толкова просто. Министрите не искат да им се поставят проблеми и въпроси — предпочитат проблеми и решения.

Екстрадирането не беше в неговата област. Трябваше да провери какво могат да направят САЩ в такива случаи. Това изискваше справки и Лукас разполагаше с група млади стажанти точно за тази цел. Той им възложи задачата. Най-добрият му „копой“, едно интелигентно момиче от Уисконсин, се върна при него след седмица.

— Оня звяр Жилич подлежи на арест и екстрадиране в Съединените щати според Закона за цялостния контрол на престъпността от хиляда деветстотин осемдесет и четвърта година — съобщи тя.

Пасажът, който беше открила, идваше от изявлението на заместник-директора на ФБР Робърт М. Брайънт пред Комисията по престъпността на Конгреса през 1997 г.

— Подчертала съм съответните откъси, господин сенатор — каза стажантката.

Той й благодари и прегледа текста, който бе поставила пред него.

„Екстратериториалните задължения на ФБР датират от средата на 80-те години, когато Конгресът гласува закон, упълномощаващ Бюрото да упражнява федерална юрисдикция в чужбина при убийство на американски гражданин“ — беше заявил преди четири години господин Брайънт.

Зад тези банални думи се криеше един поразителен закон, на който останалата част от света и повечето американски граждани не бяха обърнали внимание. Преди Закона за цялостния контрол на престъпността от 1984 г. се смяташе, че ако бъде извършено убийство, било то във Франция или Монголия, единствено френските или монголските власти имат право да издирват, арестуват и съдят убиеца. Нямаше значение дали жертвата е французин, монголец или гостуващ американец.

САЩ просто бяха постановили, че ако някой е убил американски гражданин в която и да е точка по света, той все едно го е убил на Бродуей. Което означаваше, че американската юрисдикция обхваща цялата планета. Това не бе акт на международна конференция — а просто изявление на САЩ. Господин Брайънт продължаваше нататък:

„…и Законът за сигурността на дипломатите и антитероризма от хиляда деветстотин осемдесет и шеста установи нов екстратериториален статут по отношение на терористични актове, извършени в чужбина срещу американски граждани“.

„Няма проблем — помисли си сенаторът. — Жилич не е служил в югославската армия или полиция. Той е бил наемник и определението «терорист» му приляга. Следователно подлежи на екстрадиране в Съединените щати“.

Лукас продължи да чете: „При одобрение от страната домакин ФБР има законно право да провежда екстратериториално следствие там, където е извършено престъпното деяние, и да преследва терористи за престъпления, извършени в чужбина срещу американски граждани“.

Сенаторът свъси вежди. В това нямаше никаква логика. Законът бе непълен. Ключовият израз беше „при одобрение от страната домакин“. Но сътрудничеството между полицейските сили не бе нищо ново. Естествено ФБР можеше да приеме покана за помощ от страна на чужда полиция. Това се правеше от много години. И защо бяха необходими два отделни закона — тези от 1984 и 1986 г.?

Той обаче не знаеше, че вторият закон отива много по-далеч от първия и че изразът „при одобрение на страната домакин“ е само за успокоение на комисията. Онова, което господин Брайънт не смееше да каже и само намекваше (все пак той говореше през Клинтъновата епоха), бе изразът „предаване на престъпник“.

Със закона от 1986 г. Съединените щати си присвояваха правото любезно да искат екстрадирането на убиеца на американски гражданин в САЩ. Ако получеха отрицателен отговор или безкрайно разтакаване, което се равняваше на отказ, с това идваше краят на любезността. САЩ се упълномощаваха да пращат тайни агенти, които да отвличат „престъпниците“ и да ги връщат в страната, за да ги съдят.

Съвместната операция на ЦРУ и ФБР по отвличане на предполагаем убиец на американски гражданин се наричаше „предаване на престъпник“. След гласуването на закона по времето на Роналд Рейгън бяха осъществени десет такива изключително секретни операции — и всичко заради един италиански лайнер.

През октомври 1985-та генуезкият кораб „Акиле Лауро“ плаваше край северното крайбрежие на Египет. Предвиждаше се да спре на израелския бряг. На борда пътуваха туристи, сред които американци.

Сред туристите имаше четирима палестинци от Фронта за освобождение на Палестина, терористична група, свързана с Организацията за освобождение на Палестина на Ясер Арафат, по онова време изгнаник в Тунис.

Целта на терористите не била да завземат кораба, а да слязат в Ашдод и там да вземат израелски заложници. Ала на 7 октомври, докато плаваха между Александрия и Порт Саид, те проверяваха оръжието си в една от каютите си, когато влезе стюард, видя ги и се развика. Четиримата палестинци изпаднаха в паника и отвлякоха лайнера.

Последваха четиридневни напрегнати преговори. От Тунис долетя Абу Абас, който се обяви за представител на Арафат. Тел Авив го отхвърли, като заяви, че той е шеф на ФОП, а не добронамерен посредник. Накрая сключиха сделка: терористите щяха да бъдат върнати с египетски самолет в Тунис. Заплашен с оръжие, италианският капитан потвърди, че никой не е пострадал. Принудиха го да излъже.

Щом освободиха кораба, стана ясно, че на третия ден палестинците са убили възрастен американски турист, седемдесет и девет годишния прикован на инвалидна количка нюйоркчанин Лиън Клингхофър. Застреляли го в лицето и го хвърлили заедно с количката в морето.

За Роналд Рейгън това беше достатъчно — всички сделки бяха анулирани. Но убийците бяха във въздуха и пътуваха за Тунис със самолет на суверенна държава, която поддържаше дружески отношения с Америка. Освен това самолетът се намираше в международното въздушно пространство, с други думи бе недосегаем. А може би не?

Американският самолетоносач „Саратога“ случайно плаваше на юг в Адриатическо море с изтребители F–16 „Томкет“ на борда. След падането на нощта египетският самолет беше засечен край Крит да лети на запад към Тунис. Изведнъж от мрака се появиха четири F–16 и го обкръжиха. Ужасеният египетски капитан поиска аварийно кацане в Атина. Отказаха му. Изтребителите сигнализираха да ги придружи, иначе щеше да си носи последствията. Същият ЕС2 „Хоукай“ от „Саратога“, който откри египетския самолет, предаваше съобщенията между него и изтребителите.

Накрая самолетът заедно с убийците и техния командир Абу Абас бе отклонен и кацна в базата на САЩ в Сицилия. После нещата се усложниха.

Базата „Сигонела“ се използваше съвместно от американския военноморски флот и италианските военновъздушни сили. Формално тя беше суверенна италианска територия. САЩ само плащаха наем. Римското правителство в състояние на изключителна възбуда предяви претенции да съди терористите. Лайнерът „Акиле Лауро“ бе техен, базата също.

Наложи се президентът Рейгън лично да се обади на американските спецчасти в „Сигонела“ и да им нареди да отстъпят и да оставят палестинците в ръцете на италианците.

Впоследствие в Генуа, откъдето беше лайнерът, бяха осъдени дребните риби. Ала техният водач Абу Абас свободно излетя на 12 октомври и все още е на свобода^[1]. Италианският министър на отбраната възмутено подаде оставка. По онова време премиер бе Бетино Кракси. По-късно той почина в изгнание, също в Тунис, издирван за присвояване на средства в особено голям размер по време на мандата си.

Рейгън отговори на това предателство със закона от 1986-та. В крайна сметка не умната хлапачка от Уисконсин, а ветеранът от ФБР, пенсионираният ловец на терористи Оливър Ревел вечеря със сенатора и му разказа за „предаванията на престъпници“.

Въпреки това Лукас не смяташе, че ще се наложи Жилич да бъде „предаден“. След Милошевич Югославия гореше от нетърпение да се завърне в обществото на цивилизованите страни. Тя имаше нужда от големи заеми от Международния валутен фонд и други организации, за да възстанови инфраструктурата си след седемдесет и осем дневната натовска бомбардировка. Новият президент Кощуница определено щеше да сметне за дреболия да нареди арестуването на Жилич и екстрадирането му в САЩ.

Сенатор Лукас възнамеряваше да направи това предложение на Колин Пауъл и Джон Ашкрофт. В най-лошия случай щеше да поиска да извършат тайно „предаване“.

Той нареди на хората си да приготвят една страница резюме на пълния доклад на Следотърсача от 1995 г., в което да се обяснява всичко — от заминаването на Рики Коленсо за Босна, за да помогне на нещастните бежанци, до пристигането му в уединената долина на 15 май 1995-та.

Разказът на Милан Раяк за случилото се в долината през оная сутрин беше сбит в две страници, като най-ужасните моменти бяха дебело подчертани. След като сенаторът прибави в началото лично писмо, папката бе подвързана за по-лесно четене.

И на това го беше научил Капитолият. Колкото по-висок бе постът, толкова по-кратка трябваше да е информацията. В края на април той се срещна с двамата министри.

Те мрачно го изслушаха, обещаха да прочетат сведението и да го предадат в съответния отдел на министерството си. И го направиха.

САЩ имат тринайсет основни разузнавателни служби. Те крият едни от други около деветдесет процента от цялата информация, събрана законно или не на планетата, за който и да е двайсет и четири часов период.

Самият обем на информацията превръща асимилирането, анализа, филтрирането, проверката, съхранението и достъпа в огромен проблем. Друга трудност е фактът, че те не желаят да контактуват помежду си.

Шефовете на американското разузнаване са били чувани да мърморят в някой нощен бар, че са готови да се откажат от пенсията си за нещо като британската Съвместна разузнавателна комисия.

СРК ежеседмично се събира в Лондон под председателството на стар и доверен служител и включва четирите разузнавателни служби на по-малката страна: Секретната разузнавателна служба (външно разузнаване), Службата за сигурност (вътрешно разузнаване), Държавния комуникационен щаб и специалния клон на Скотланд Ярд.

Споделянето на разузнавателни сведения може да предотврати дублирането и излишните разходи, но главната му цел е да се следи дали отделни сведения, придобивани на различни места от различни хора, няма да образуват търсената от всички цялостна картина.

Докладът на сенатор Лукас попадна в шест служби и всяка от тях надлежно провери в архива си дали разполага с нещо за югославския бандит Зоран Жилич.

Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелното оръжие нямаше нищо. Той никога не бе действал в САЩ, а БАТО рядко действа в чужбина.

Другите пет служби бяха Разузнавателното управление на МО, което проявява интерес към всеки търговец на оръжие, Агенцията за национална сигурност (АНС) — най-голямата от всички организации, която от претъпканата си със свръхмодерна техника „черна стаичка“ в Анаполис Джънкшън, Мериленд, подслушва трилиони думи дневно, изречени, пратени по имейл или факс, Управлението за борба с наркотиците (УБН), което проявява интерес към всеки наркотрафикант навсякъде по света, ФБР (естествено) и ЦРУ. Последните две служби оглавяваха постоянното търсене на сведения за терористи, убийци, диктатори, вражески режими и прочее.

Всичко това отне повече от седмица и започна месец май. Но тъй като заповедта идваше отгоре, проверките бяха подробни.

Служителите от министерството на отбраната, УБН и Анаполис Джънкшън подготвиха дебели досиета. По различни поводи през годините те се бяха сблъсквали със Зоран Жилич. Повечето им сведения се отнасяха за дейността му от превръщането му в основен играч на белградската сцена: палач на Милошевич, рекетьор и трафикант на дрога и оръжие, спекулант и изобщо нищожество.

Те нямаха представа, че е убил американски младеж през Босненската война и приеха това сериозно. Щяха да помогнат, ако можеха. Но досиетата им имаха една обща особеност: последните данни бяха от шестнайсет месеца преди запитването на сенатора.

Жилич беше изчезнал, бе се изпарил. И толкова.

В заобиколената от лятна зеленина сграда на ЦРУ край околовръстното шосе директорът предаде запитването на своя оперативен заместник. Той се консултира с шефовете на пет подотдела, четири от които бяха „Балкани“, „Тероризъм“, „Спецоперации“ и „Трафик на оръжие“. Дори се обърна към — по-скоро като формалност — малката и маниакално секретна спецчаст „Скитник“, създадена преди по-малко от година след клането на седемнайсетте моряци от американския кораб „Кол“ в пристанището на Аден.

Ала отвсякъде получи един и същи отговор. Естествено, че имаме данни, но отпреди шестнайсет месеца. Съгласни сме с всички колеги. Той вече не е в Югославия, но не знаем къде е. От две години не е привличал вниманието ни, затова нямаше причина да изразходваме средства и време.

Другата голяма надежда беше ФБР. Естествено някъде в огромната сграда „Хувър“ на ъгъла на Пенсилвания и Девето Авеню не можеше да няма нови материали, които да описват точно къде може да бъде открит, задържан и изправен пред правосъдието хладнокръвният убиец?

Директорът Робърт Мюлър, неотдавна назначен на мястото на Луис Фрий, предаде папката и запитването надолу с нареждането незабавно да бъдат взети съответните мерки и тя стигна до бюрото на заместник-директора Колин Флеминг.

Флеминг цял живот бе работил в Бюрото и не помнеше някога, дори като малък, да не е искал да е федерален агент. Той произхождаше от шотландски презвитериански род и вярата му бе също толкова непоколебима, колкото представите му за закона, реда и справедливостта.

Флеминг изповядваше фундаменталистки възгледи за работата на Бюрото. Компромиси, нагаждане, отстъпки — по отношение на престъпността това бяха просто оправдания за примирение. Той ги презираше. И компенсираше липсващата му ловкост с упоритост и всеотдайност.

Беше роден сред гранитните хълмове на Ню Хемпшир, където се говори, че скалите и хората си съперничели по твърдост. Флеминг бе предан републиканец и Питър Лукас беше негов сенатор. Той дори бе участвал в местната му предизборна кампания и се познаваше с него.

След като прочете резюмето, заместник-директорът се обади в офиса на сенатора и попита дали може да получи пълния доклад на Следотърсача и признанието на Милан Раяк. Още същия следобед му ги пратиха по куриер.

Флеминг прочете документите с все по-силен гняв. И той имаше син, с когото се гордееше, пилот във военноморския флот, и мисълта за случилото се с Рики Коленсо го изпълваше със справедливо негодувание. Бюрото трябваше да изправи Жилич пред правосъдието или чрез екстрадиране, или чрез „предаване“. Тъй като оглавяваше отдела, който се занимаваше с целия тероризъм в чужбина, той щеше лично да прати агентите си да доведат убиеца.

Ала Бюрото не можеше да го направи. Защото се намираше в същото положение като останалите. Въпреки че престъпната му дейност и търговията с наркотици и оръжие бяха привлекли вниманието на ФБР към него, Бюрото никога не бе изобличавало Жилич в антиамерикански тероризъм или подкрепа за терористи, затова след изчезването му не го беше издирвало. Последните им сведения бяха отпреди шестнайсет месеца.

С най-искрено съжаление Флеминг трябваше да се присъедини към другите от разузнавателната общност и да признае, че няма представа къде се намира Зоран Жилич.

Без да знаят местонахождението му, не можеха да се обърнат към никое чуждо правителство за екстрадиция. Нито можеха да извършат похищение. В личното си писмо до сенатора заместник-директорът Флеминг се извини за тяхната безпомощност.

Упоритостта на Флеминг вървеше с неговите шотландски гени. Два дни по-късно той потърси Фрейзър Гибс и обядва с него. ФБР има двама пенсионирани висши служители с почти легендарна репутация, по време на чиито лекции в школата на Бюрото в Куонтико залите се пръскат по шевовете.

Единият е високият бивш бейзболист и пилот от морската пехота Бък Ревел, а другият — Фрейзър Гибс, който в началото на кариерата си е работил като агент под прикритие в организираната престъпност, може би най-опасното занимание в света, а по-късно се е борил срещу Коза Ностра на Източното крайбрежие. Окуцял след раняване в крака, той оглави отдела на Бюрото, който се занимава с наемниците. Гибс намръщено се замисли над въпроса на Флеминг.

— Чувал съм нещо — отвърна той. — За един ловец на хора. Нещо като ловец на глави. Имаше кодово име.

— Самият той убиец ли е? Знаеш, че правилникът категорично забранява такива неща.

— Не, тъкмо това е въпросът — отвърна старият ветеран. — Говореше се, че той не ги убива. Отвличал ги, похищавал ги, връщал ги. Обаче как се казваше, по дяволите?

— Може да е важно — отбеляза Флеминг.

— Той бил ужасно потаен. Моят предшественик се опитал да го идентифицира. Пратил човек под прикритие, който се престорил на клиент. Обаче оня надушил номера, извинил се, напуснал срещата и изчезнал.

— Защо просто не си е признал, за да излезе начисто? — попита заместник-директорът. — Щом не е наемен убиец…

— Сигурно е смятал, че тъй като действа в чужбина, а Бюрото не обича наемници на своя територия, ще искаме да го заловим. И предполагам, че е имал право. Затова е запазил самоличността си в тайна. Така и не успях да го открия.

— Агентът трябва да е подал рапорт.

— А, да. Такава е процедурата. Сигурно под кодовото име на онзи човек. Сетих се. Отмъстител. Потърси на „Отмъстител“. Виж какво ще намериш.

Компютърът не даде много информация. В малките обяви на някакво специализирано списание за аероплани се пускала реклама, единственият начин за установяване на връзка с ловеца на хора. Измислили версия, уговорили среща.

Ловецът на хора настоял да седи в плътна сянка зад ярка лампа, която светела пред него. Агентът съобщаваше, че онзи бил среден на ръст, слаб, сигурно най-много седемдесетина килограма. Не видял лицето му и след три минути човекът заподозрял нещо. Пресегнал се, изключил лампата и когато агентът престанал да премигва, другия вече го нямало.

Агентът съобщаваше само, че дланта на ловеца на хора лежала върху масата помежду им. Левият му ръкав се вдигнал и на предлакътницата се показала татуировка. Нещо като плъх, ухилен през рамо, показвайки на зрителя задника си.

Всичко това не представляваше абсолютно никакъв интерес за сенатор Лукас и неговия канадски приятел. Ала Колин Флеминг смяташе, че най-малкото, което може да направи, е да съобщи кодовото име и начина за връзка. Шансът бе едно на сто, но не разполагаха с нищо друго.

След три дни в офиса си в Онтарио Стивън Едмънд отвори писмото от своя приятел във Вашингтон. Вече беше научил за резултата от проверката на шестте разузнавателни служби и почти бе изгубил надежда.

Той прочете писмото и се намръщи. Беше мислил, че могъщите Съединени щати ще използват влиянието си, за да настоят пред някое чуждо правителство да им предаде убиеца, че ще му сложат белезници на китките и ще го доведат в САЩ.

Изобщо не му бе хрумвало, че е закъснял, че Жилич просто е изчезнал, че вашингтонските служби просто не знаят къде е и затова не са в състояние да направят нищо.

Магнатът мисли десет минути, сви рамене и натисна интеркома.

— Джийн, искам да пусна обява в едно американско специализирано списание. Ще трябва да го потърсиш. Никога не съм чувал за него. Казва се „Винтидж Еърплейн“. Да, ето текста. „Търси се «ОТМЪСТИТЕЛ». Сериозна оферта. Без таван за цената. Моля, обадете се.“ После прибави номерата на мобилния и личния ми телефон. Разбра ли?

Запитването бяха получили двайсет и шестима души от американските разузнавателни служби. Всички бяха отговорили, че не знаят къде се намира Зоран Жилич.

Един от тях беше излъгал.