Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Avenger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2003

ISBN 954–585–495–2

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2003

История

  1. — Добавяне

9.
Бежанецът

През ония години в Ню Йорк действаше неправителствената организация „Бежански наблюдател“. „Загрижени граждани“ — ето как би охарактеризирала тя своите членове. Други обаче ги описваха с думата „наивници“.

Те си бяха поставили задачата да бдят за ония представители на човешката раса, които приемаха буквално думите, написани на постамента на Статуята на свободата, и искаха да останат в САЩ.

Най-често това бяха окаяни, ограбени хора, бежанци от най-различни земи, обикновено почти невладеещи английски, които даваха последните си спестявания в борбата за оцеляване.

Техният пръв противник бе Службата за емиграция и гражданство, страховитата СЕГ, която, изглежда, се водеше от принципа, че деветдесет и девет и девет на сто от кандидатите са мошеници и измамници и трябва да бъдат пратени откъдето са дошли или поне някъде другаде.

Делото, което в ранната зима на 1978-ма се озова на бюрото на Кал Декстър, се отнасяше за бежанско семейство от Камбоджа, господин и госпожа Хом Моунг.

Историята им бе описана в дългото изложение на господин Моунг, преведено от френски, предпочитан език на получилия френско образование камбоджанец.

От 1975 г. Камбоджа се намираше в ръцете на лудия тиран Пол Пот и неговата фанатична армия Червените кхмери — факт, вече добре известен в САЩ, който по-късно още повече щеше да се популяризира с филма „Полетата на смъртта“.

Пол Пот имаше идиотската мечта да върне страната си към нещо като земеделска каменна епоха. Осъществяването на тази цел се придружаваше от патологична ненавист към населението на градовете и всички образовани хора. Те трябваше да се унищожат.

Господин Моунг твърдеше, че бил директор на водещ лицей или гимназия в столицата Пном Пен, а жена му била медицинска сестра в частна клиника. Двамата попадали в списъците на Червените кхмери за екзекуция.

Когато положението станало нетърпимо, те преминали в нелегалност и се местели от скривалище в скривалище при приятели и колеги, докато всичките им познати били арестувани и отведени.

Господин Моунг твърдеше, че нямало да успее да стигне до виетнамската или тайландската граница, защото провинцията гъмжала с Червени кхмери и доносници и нямало да може да мине за селянин. Въпреки това подкупил един шофьор на камион да ги измъкне от Пном Пен и да ги закара до пристанищния град Кампонг Сон. С последните си останали спестявания убедил капитана на един южнокорейски товарен кораб да ги спаси от ада, в който се била превърнала родината им.

Не го интересувало, нито знаел закъде пътува „Звездата на Инчхон“. Оказало се, че плава за Ню Йорк с товар от тиково дърво. При пристигането си не се опитал да се укрие от властите, а незабавно се явил пред тях и поискал разрешение да остане.

Декстър прекара нощта преди изслушването приведен над кухненската маса, докато жена му и дъщеря му спяха на няколко метра от него в съседната стая. Това беше първото му явяване в апелативния съд и искаше непременно да помогне на бежанците. След изложението той продължи с отговора на СЕГ, който беше доста рязък.

Местният господар във всеки американски град е областният управител и неговата служба е първото препятствие. Съответният служител от областната управа бе отхвърлил искането за убежище на странното основание, че семейство Моунг е трябвало да се обърне към местното посолство или консулство на Съединените щати и да чака реда си според американската традиция.

Декстър реши, че това не е сериозен проблем — целият състав на американското посолство беше избягал от камбоджанската столица още преди години, когато я бяха щурмували Червените кхмери.

Отказът на първата инстанция бе довел до откриването на процедура по депортирането на двамата камбоджанци. Тогава от организацията „Бежански наблюдател“ бяха научили за техния случай и се бяха обявили в тяхна защита.

Според процедурата семейство, на което областната управа е отказала достъп в страната, можеше да обжалва на следваща инстанция, административно изслушване за даване на убежище.

Второто основание за отказа на СЕГ бе това, че бежанците не отговаряли на петте задължителни критерия за доказване на преследване: раса, националност, религия, политически убеждения и социален произход. Декстър можеше да докаже, че като яростен антикомунист — а той определено възнамеряваше да посъветва господин Моунг веднага да стане такъв — и като директор на училище, камбоджанецът отговаря поне на последните два критерия.

На утрешното изслушване той имаше за задача да апелира за отстъпка, наречена „Прекратяване на депортиране“, според член 243, буква „з“ от Закона за емиграцията и националността.

С дребен шрифт в края на един от документите имаше бележка от някого в „Бежански наблюдател“, че изслушването за даване на убежище ще се води от някой си Норман Рос. Следваха някои извънредно интересни сведения.

Декстър пристигна в сградата на СЕГ на Федерал Плаза 26 повече от час преди изслушването, за да се срещне с клиентите си. Самият той не бе едър мъж, ала камбоджанците бяха още по-дребни, а госпожа Моунг приличаше на кукличка. Тя гледаше света през очила, чиито стъкла сякаш бяха изрязани от дъно на дебела халба. В документите пишеше, че те са съответно на четирийсет и осем и четирийсет и пет години.

Господин Моунг изглеждаше спокоен и примирен. Тъй като Кал Декстър не знаеше френски, от „Бежански наблюдател“ им бяха осигурили преводачка.

През този един час Декстър прегледа изложението, но нямаше какво да прибавят или изключат.

Делото нямаше да се гледа в истинска съдебна зала, а в голям офис със столове, специално донесени за случая. Въведоха ги вътре пет минути преди началото.

Както предполагаше, представителят на областната управа повтори аргументите за отказ от първото изслушване. Нямаше нищо прибавено или изключено. Господин Рос седеше зад бюрото си и слушаше основанията, които вече бяха изложени в папката пред него, после въпросително погледна новака от „Хъниман Флайшър“.

Зад себе си Кал Декстър чу господин Моунг да прошепва на жена си: „Трябва да се надяваме, че този младеж ще успее, иначе ще ни върнат обратно на смърт“. Само че камбоджанецът говореше на родния си език.

Декстър започна с първото основание на областната управа: в Пном Пен нямаше нито дипломатическо, нито консулско представителство на САЩ от началото на геноцида. Най-близките бяха в тайландската столица Банкок, абсолютно недостижима цел за бежанците. Той зърна едва забележимата усмивка на устата на Рос, докато представителят на СЕГ се изчерви.

Главната му задача бе да докаже, че изправен пред гибелния фанатизъм на Червените кхмери, всеки антикомунист като неговия клиент е обречен на арест, мъчения и смърт. Дори само фактът, че е бил училищен директор с висше образование, му гарантираше екзекуция.

Предишната нощ той беше научил, че Норман Рос невинаги е носил тази фамилия. Когато пристигнал в началото на века от едно полско гето, баща му се казвал Самуел Росен и бягал от погромите на руския цар, по онова време извършвани от казаците.

— Много е лесно да прогонваме хората, които идват без нищо и не искат много, а само шанс за живот. Много е лесно да им откажем и да се извърнем на другата страна. Нищо не ни струва да заявим, че тези двама азиатци нямат място тук и трябва да бъдат върнати, за да ги арестуват, измъчват и екзекутират. Но аз ви питам: ако нашите бащи бяха постъпвали така и техните бащи преди тях, колцина в превърнатата си в кланица родина щяха да кажат: „Аз отидох в земята на свободата, помолих да ми дадат шанс за живот, но те ми затръшнаха вратата и ме пратиха на сигурна смърт“? Колцина, господин Рос? Един милион? По-скоро десет. Моля ви, не въз основа на някой закон, не като триумф на ораторските способности на един адвокат, а като победа на милосърдието да постановите, че в тази наша огромна страна има място за едно семейство, което е изгубило всичко друго освен живота си и иска само едничък шанс.

Известно време Норман Рос замислено го гледа. После удари с молив по бюрото като със съдийски чук и заяви:

— Депортирането се прекратява. Следващото дело.

Преводачката от „Бежански наблюдател“ развълнувано съобщи на френски на камбоджанците какво се е случило. Оттук нататък нейната организация можеше да поеме административните процедури. Повече нямаше нужда от адвокати. Семейство Моунг можеха да останат в Съединените щати под закрилата на държавата и да получат разрешение за работа, убежище, а след време и гражданство.

Декстър й се усмихна и й каза, че може да си върви. После се обърна към камбоджанците.

— А сега да идем в кафенето, за да ми разкажете какви сте всъщност и какво правите тук.

Говореше на родния език на господин Моунг. Виетнамски.

На една ъглова маса в подземното кафене той разгледа камбоджанските паспорти и документите за самоличност.

— Вече са ги проверявали някои от най-големите специалисти на Запад и са ги обявили за оригинални. Как се сдобихте с тях?

Бежанецът погледна дребничката си жена.

— Тя ги направи. Тя е Нги.

Повечето учени в района на Хюе векове наред бяха произхождали от клана Нги. Те притежаваха изключителни калиграфски способности, които се предаваха от поколение на поколение. Кланът Нги бе писал документите на своите императори.

С настъпването на модерната епоха и особено след началото на войната срещу французите през 1945 г. тяхното невероятно търпение, педантичност и поразително калиграфско майсторство им позволяваха да станат едни от най-добрите фалшификатори в света.

Дребничката женица с дебели очила си беше съсипала зрението, защото през Виетнамската война бе клечала в подземна работилница, фалшифицирайки толкова качествени пропуски и документи, че агентите на Виетконг с лекота бяха минавали през всеки южновиетнамски град и никога не бяха залавяни.

Кал Декстър им върна паспортите.

— Е, кои сте всъщност вие и защо сте тук?

Жената тихо заплака и мъжът покри дланите й със своите.

— Казвам се Нгуен Ван Тран — отвърна той. — Тук съм, защото избягах след три години във виетнамски концлагер. Поне това е вярно.

— Тогава защо се преструвате на камбоджанци? Америка прие много южновиетнамци, които са се сражавали на наша страна във войната.

— Защото бях майор от Виетконг.

Декстър бавно кимна.

— Това навярно променя нещата — призна той. — Е, разказвайте. Всичко.

— Роден съм през хиляда деветстотин и трийсета в крайния Юг, близо до камбоджанската граница. Затова знам малко кхмерски. Семейството ми не беше комунистическо, но баща ми беше искрен националист. Искаше да види родината ни свободна от колониалното господство на французите. И ме възпита в същия дух.

— Не виждам никакъв проблем. Защо да ставате комунист?

— Точно това е проблемът. Затова бях в лагер. Не съм бил комунист. Преструвах се.

— Продължавайте.

— Преди Втората световна война учих във френски лицей, въпреки че копнеех да порасна и да се включа в борбата за независимост. През четирийсет и втора дойдоха японците и прогониха французите, въпреки че формално Виши[1] беше на тяхна страна. Затова се сражавахме срещу японците.

Борбата се ръководеше от комунистите начело с Хо Ши Мин. Те бяха по-действени, по-опитни, по-безпощадни от националистите. Мнозина преминаха на тяхна страна, но не и баща ми. Когато през четирийсет и пета японците си отидоха победени, Хо Ши Мин стана национален герой. Тогава бях на петнайсет и вече участвах в борбата. И после французите се върнаха.

Последваха още девет години война. Хо Ши Мин и комунистическото съпротивително движение просто погълнаха всички други течения. Бяха ликвидирани всички опозиционери. И аз участвах в тази война. Бях една от човешките мравки, които пренасяха оръдията до планинските върхове около Диен Биен Фу, където през петдесет и четвърта бяха разбити французите. След това дойдоха Женевските споразумения и настъпи нова катастрофа. Родината ми беше разделена. На северна и южна част.

— И вие продължихте войната, така ли?

— Не веднага. Имаше краткотраен период на мир. Чакахме провеждането на референдум, както се изискваше по Споразуменията. След като получихме отказ, защото династията на Дием, която управляваше Юга, знаеше, че ще изгуби, отново поведохме война. Трябваше да избираме между отвратителните Дием и тяхната корупция на Юг и Хо и генерал Джиап на Север. Аз се бях сражавал под командването на Джиап и го боготворях. Избрах комунистите.

— Ерген ли бяхте по онова време?

— Не, бях се оженил за първата си съпруга. Имахме три деца.

— Още ли са там?

— Не, всички са мъртви.

— От болест ли са починали?

— От американските бомбардировачи.

— Продължавайте.

— После дойдоха първите американци. При Кенеди. Формално като съветници. Но за нас режимът на Дием просто се беше превърнал в поредното марионетно правителство като предишните, които ни налагаха японците и французите. И половината от родината ми пак беше окупирана от чужденци. Върнах се в джунглата.

— Кога?

— През шейсет и трета.

— За още десет години, така ли?

— За още десет години. Когато войната свърши, аз бях на четирийсет и две и през половината от това време бях живял като животно, бяха ме мъчили глад, болести, страх и постоянна заплаха от смърт.

— Но след седемдесет и втора трябва да сте триумфирали — отбеляза Декстър.

Виетнамецът поклати глава.

— Вие не разбирате какво се случи след смъртта на Хо през шейсет и осма. Партията и правителството попаднаха в други ръце. Мнозина от нас все още се сражавахме с надеждата да изградим родина, която да се основава на търпимост. Наследниците на Хо нямаха такива намерения. Те арестуваха и екзекутираха един след друг безброй патриоти. Начело бяха Ле Дуан и Ле Дук То. Те не притежаваха вътрешната сила на Хо, който се отнасяше с човешка търпимост. Те трябваше да унищожават, за да господстват. Рязко се увеличиха правомощията на тайната полиция. Спомняте ли си офанзивата „Тет“?

— Как бих могъл да я забравя?

— Вие американците си мислехте, че ние сме победили. Не е вярно. Тя беше замислена в Ханой и грешно се приписваше на генерал Джиап, който всъщност беше безсилен под командването на Ле Дуан. Офанзивата беше наложена с пряка заповед на Виетконг. Това ни съсипа. Точно такава беше и целта й. Четирийсет хиляди от най-добрите ни кадри загинаха в самоубийствени операции. Сред тях бяха всички ръководители на Юга. След тяхната смърт Ханой окончателно се възцари. След „Тет“ северновиетнамската армия взе нещата в свои ръце, тъкмо навреме за победата. Аз бях един от последните националисти на Юга. Мечтаех за свободна и обединена родина, да, но също за културна свобода, частен сектор, частни фермери. Всичко това се оказа грешка.

— Какво се случи?

— След окончателното завоюване на Юга през седемдесет и пета започнаха истинските погроми. Китайците. Два милиона бяха лишени от всичко, каквото имаха, и или бяха принудени да робуват, или бяха изхвърлени от страната. Аз възразих. Тогава създадоха лагерите, в които затваряха непокорните виетнамци. В момента там има двеста хиляди души, главно южняци. В края на седемдесет и пета ме арестува Конг Анг, тайната полиция. Бях писал прекалено много възражения и в тях заявявах, че е предадено всичко, за което съм се борил. Това не им хареса.

— Колко ви дадоха?

— Три години, обичайната присъда за „превъзпитание“. После три години ежедневно наблюдение. Пратиха ме в лагер в провинция Хатай, на шейсетина километра от Ханой. Винаги пращат хората далеч от дома, за да не бягат.

— Но вие сте успели.

— Жена ми успя. Тя наистина е медицинска сестра, освен че е фалшификаторка. И аз наистина бях училищен директор през няколкото мирни години. Запознахме се в лагера. Тя беше в клиниката. Аз имах абсцеси на двата крака. Заговорихме се. Влюбихме се. Представете си, на нашата възраст. Тя ме измъкна оттам — беше успяла да скрие от конфискация някои златни бижута. С тях си купихме билет за един товарен кораб. Вече знаете всичко.

— И смятате, че ще ви повярвам, така ли? — попита Декстър.

— Вие знаете нашия език. Били ли сте там?

— Да.

— Като войник ли?

— Да.

— Тогава ще ви го кажа като войник на войник: когато е победен, човек трябва да го признае. Вие сте изправен пред пълно и окончателно поражение. Е, ще вървим ли?

— Къде?

— В емиграционната служба. Ще трябва да съобщите за нас.

Кал Декстър допи кафето си и се изправи. Майор Нгуен Ван Тран се опита също да стане, но американецът го задържа с ръка на рамото.

— Ще ви отговоря две неща. Войната свърши. Тя се води далеч и отдавна. Опитайте се да изживеете остатъка от живота си по-приятно.

Виетнамецът сякаш бе изпаднал в шок. Той тъпо кимна с глава. Декстър се обърна и се отдалечи.

Докато се качваше по стълбището, нещо го смущаваше. Нещо в офицера от Виетконг, в лицето му, в изражението на вцепенено смайване.

В края на улицата минувачите се обърнаха, за да погледнат младия адвокат, който отметна глава и се засмя на безумието на съдбата. Той разсеяно поглади лявата си ръка, където някога го бе опарило разплисканото от врага горещо масло.

Беше 21 ноември 1978 г.

Бележки

[1] Столицата на неокупирана Франция през периода 1940–1944 г. — Б.пр.