Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Avenger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2003

ISBN 954–585–495–2

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2003

История

  1. — Добавяне

19.
Срещата

Когато се отнасяше за въпросите на доброто и злото, греха и праведността, заместник-директорът на ФБР Колин Флеминг не правеше компромиси. Капитулантството му беше чуждо — черта, заложена в костите и гените му, пренесена през Атлантика сто години по-рано от калдъръмените улички на Портадаун. Два века преди това предците му бяха пренесли своя презвитериански морал в Ълстър от западния бряг на Шотландия.

Когато прочете обобщението на доклада на Следотърсача и признанието на сърбина и когато научи подробностите за смъртта на Рики Коленсо, той реши, че ако изобщо е възможно, престъпникът трябва да бъде изправен пред съда в най-голямата страна на земята, неговата родина.

Единствено той от всички в различните служби, които бяха чели разпространения доклад и съвместното искане от държавния секретар Пауъл и министъра на правосъдието Ашкрофт, бе приел почти лично това, че неговото Бюро не разполага с нова информация за Зоран Жилич и не е в състояние да помогне.

В последен опит да направи нещо той беше пратил снимка в анфас на сръбския бандит до тридесет и осемте „легати“ на Бюрото в чужбина.

Тази фотография бе далеч по-качествена от материалите в журналистическите архиви, макар и не толкова нова, колкото снимката, която беше дала на Отмъстителя чистачката от блок 23. Тя бе направена с телеобектив в Белград по заповед на ръководителя на местното бюро на ЦРУ пет години по-рано, когато тайнственият Жилич беше играл важна роля в обкръжението на Милошевич.

Фотографът бе снимал Жилич на излизане от колата му с вдигнато нагоре лице и поглед, насочен към обектива, който не можеше да види от близо половин километър разстояние. Легатът на ФБР в белградското посолство бе получил копие от колегата си от ЦРУ и сега и двете служби притежаваха снимката.

По принцип ЦРУ действа извън САЩ, а ФБР — в границите на страната. Въпреки това в борбата срещу шпионажа, тероризма и престъпността Бюрото няма друг избор, освен широко да си сътрудничи с други държави, особено съюзнически, и за тази цел има свои аташета в чужбина.

На пръв поглед аташето по юридическите въпроси е дипломатически пост, отговарящ пред държавния департамент. Това не е така. „Легатът“ е представител на ФБР в американското посолство. Всички легати получиха снимката на Жилич от заместник-директора Флеминг с инструкция да я разпространят с надеждата за случаен успех. Този успех се яви в абсурдната форма на инспектор Бен Зайид.

Ако някой го попиташе, инспектор Муса бен Зайид също щеше да отговори, че е добър човек. Той служеше на своя емир дубайския шейх Мактум, беше му абсолютно предан, не взимаше подкупи, вярваше в своя бог и си плащаше данъците. Ако предаваше полезна информация на своя приятел в американското посолство, това просто беше сътрудничество със съюзническа държава и не биваше да се бърка с нищо друго.

Така се озова в приятната прохлада на фоайето на посолството — докато юлската температура навън надвишаваше четирийсет градуса — в очакване на своя приятел, който щеше да го заведе на обяд. И тогава погледът му случайно попадна върху таблото за обяви.

Той се изправи и се приближи. Там бяха закачени обичайните обяви за предстоящи събития, мероприятия, пристигания, заминавания и покани за членство в различни клубове. Сред тях имаше снимка с надпис: „Виждали ли сте този човек?“

— Е, виждал ли си го? — разнесе се бодър глас иззад него и на рамото му падна приятелска ръка. Беше Бил Брънтън, аташето по правните въпроси. Те се ръкуваха.

— Ами, да — отвърна служителят от специалните служби. — Преди две седмици.

Сърдечното поведение на Брънтън рязко се промени. Рибният ресторант можеше да почака.

— Хайде да се качим в кабинета ми — предложи той.

— Помниш ли къде и кога? — попита легатът, когато се настаниха в офиса му.

— Естествено. Преди около две седмици. Отивах на гости на един роднина в Рас ал Хайма. Пътувах по „Файзал“, нали я знаеш, крайбрежната улица между Стария град и залива.

Брънтън кимна с глава.

— Е, един камион се опитваше да маневрира и препречи тесния път. Трябваше да спра. Отляво имаше кафене с тераса. На една маса седяха трима мъже и единият беше този. — Той посочи снимката на бюрото.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Същият човек.

— С още двама ли беше?

— Да.

— Познаваш ли ги?

— Единия по име. Другия само съм мяркал. Първият беше Боут.

Бил Брънтън ахна. Владимир Боут бе известен на всички в разузнавателните служби на Западния и Източния блок. Бивш майор от КГБ, той беше станал един от най-големите незаконни търговци на оръжие, продавач на смърт от първа величина.

Фактът, че даже не бе руснак, а наполовина таджик от Душанбе, свидетелстваше за неговите способности. Руснаците са най-големите расисти на света и в СССР гражданите от неруските републики бяха наричани „черные“, което не беше комплимент. Само белорусите и украинците бяха приемани за равни на етническите руснаци. Бе напълно необичайно един наполовина таджик да завърши престижния московски Военен институт по чужди езици, всъщност академия на КГБ, и да достигне чин майор.

Разпределиха го във Въздушнотранспортния полк на съветските ВВС, който снабдяваше с оръжие антизападните партизани и режими в Третия свят. Така Боут можеше да използва перфектния си португалски в анголската гражданска война. И си създаде широки контакти във военновъздушните сили.

Когато през 1991-ва СССР се разпадна, за няколко години се възцари хаос и военните командири разпродадоха подопечната им техника почти на безценица. Боут просто купи за жълти стотинки шестнайсетте самолета Ил 76 от собственото си поделение и се зае с чартърен и транспортен бизнес.

През 1992-ра той се завърна в родния си юг — афганистанската гражданска война бе започнала в съседство с Таджикистан и един от основните участници в нея беше таджикът генерал Достум. Единствената стока, която искаше дивакът Достум, бе оръжие и Боут му го осигуряваше.

През 1993-та той се появи в Остенд, Белгия, отправен пункт за Африка през бившата белгийска колония, постоянно разкъсваното от война Конго. Неговият източник на стока бе неизчерпаем — огромният оръжеен арсенал на някогашния СССР. Сред новите му клиенти бяха касапите от Руанда и Бурунди.

Това накрая разсърди дори белгийците и те го прогониха от Остенд, но през 1995-та майорът се появи в Южна Африка, за да снабдява с оръжие както партизаните от УНИТА в Ангола, така и техните врагове от правителството на МПЛА. Но след като Нелсън Мандела стана президент на ЮАР, положението се усложни и таджикът трябваше незабавно да напусне страната.

През 1998 г. той се появи в ОАЕ и се засели в Шарджа. Британците и американците предадоха досието му на емира и три седмици преди Бил Брънтън да разговаря с инспектор Бен Зайид, Боут за пореден път бе изхвърлен.

Само че той просто се премести петнайсет километра на север по крайбрежието в Аджман, където нае апартамент в сградата на Търговско-промишлената камара. Само с четирийсет хиляди души население, Аджман не добиваше петрол и почти нямаше индустрия, поради което нямаше такова значение като Шарджа.

Този случай бе важен за Бил Брънтън. Той не знаеше защо Колин Флеминг се интересува от изчезналия сърбин, но този доклад със сигурност щеше да му донесе няколко червени точки в сградата „Хувър“.

— Ами третия? — попита той. — Нали каза, че си го мяркал? Имаш ли представа къде?

— Естествено. Тук. Той е от вашето посолство.

Ако си мислеше, че изненадите за този ден са се изчерпали, Бил Брънтън се заблуждаваше. Той отвори долното чекмедже на бюрото си и папката с целия персонал на посолството. Инспектор Бен Зайид без колебание посочи културния аташе.

— Този е — заяви той. — Това беше третият мъж на масата. Познаваш ли го?

Да, Брънтън го познаваше. Въпреки че почти нямаше културен обмен, културният аташе бе извънредно зает човек. Защото зад невинната фасада на дейността си той беше тукашният представител на ЦРУ.

 

 

Съобщението от Дубай изпълни Колин Флеминг с гняв. Не защото секретната служба в Ленгли контактува с човек като Владимир Боут. Това може да се налагаше за събиране на информация. Вбесяваше го това, че някой от ръководството на ЦРУ явно беше излъгал държавния секретар, самия Колин Пауъл, и собствения си шеф, министъра на правосъдието. Бяха нарушени много правила и той бе убеден, че знае кой е виновен. Обади се в Ленгли и поиска среща по спешен въпрос.

Двамата се познаваха. Бяха се счепквали пред съветника по националната сигурност Кондолиза Райс и изобщо не се обичаха. Понякога противоположностите се привличат, ала не и в този случай.

Пол Девъроу III беше потомък на стар, почти аристократичен род, кореняк бостънец до мозъка на костите си. Той бе проявил блестящия си интелект още преди училищна възраст и беше възпитаник на прочутия Бостънски колеж, главен източник на кадри за една от най-известните йезуитски академии в Америка. Девъроу завърши колежа с пълно отличие.

Преподавателите му бяха уверени, че някой ден самият той ще стане йезуит и сигурно ще заеме висок пост в академията.

Той получи бакалавърска степен по хуманитарни науки, като специализира философия и теология. Поглъщаше всичко — от Игнациус Лойола до Теяр дьо Шарден. До късно вечер спореше с преподавателя си по теология за доктрината за по-малкото зло и висшата цел — че целта оправдава средствата и не обрича душата на адски мъки, стига да не се нарушават границите на допустимото.

През 1966-та Девъроу беше на шестнайсет години. Това бе кулминацията на Студената война, когато световният комунизъм все още изглеждаше способен да обхване Третия свят и да превърне Запада в обсаден остров. И тогава папа Павел VI призова йезуитите да оглавят борбата с атеизма.

За Пол Девъроу двете бяха синоними: атеизмът невинаги означаваше комунизъм, ала комунизмът винаги означаваше атеизъм. Той нямаше да служи на родината си нито в Църквата, нито в академията, а на онова друго място, за което в кънтриклуба тихо му спомена един мъж с лула, представен му от колега на баща му.

Седмица след като завърши Бостънския колеж, Пол Девъроу положи клетва и постъпи в Централното разузнавателно управление. За него това бе светлото безоблачно начало. Големите скандали щяха да дойдат по-късно.

С патрицианския си произход и връзките си той се издигна в йерархията, като побеждаваше завистта с чаровност и хитрост. Освен това доказа, че притежава най-ценната стока в управлението през онези години: преданост. На предания служител могат да се простят ужасно много неща, може би понякога прекалено много.

Девъроу работи в три основни отдела: Оперативен, Разузнавателен (Анализи) и Контраразузнавателен (вътрешна сигурност). Кариерата му навлезе в застой, когато за директор назначиха Джон Дойч.

Двамата просто не се харесваха. Случва се. Дойч, който нямаше опит в събирането на разузнавателна информация, произхождаше от стар и доста неблагополучен род политически креатури. Струваше му се, че владеещият седем езика Девъроу тайно го смята за нищожество и може би имаше право.

Девъроу смяташе новия директор за политически коректен глупак, назначен от арканзаския президент, когото, макар и също демократ, той презираше, при това още преди Пола Джоунс и Моника Люински.

Това не беше щастлив брак и почти се стигна до развод, когато Девъроу защити един шеф на южноамериканско бюро, обвинен, че използва престъпници за информатори.

Цялото управление бе приело спокойно президентска заповед 12333, освен неколцина динозаври от епохата на Втората световна война. Тази заповед беше издадена от Роналд Рейгън и забраняваше „ликвидациите“.

Девъроу изпитваше сериозни резерви, но бе прекалено нископоставен, за да му искат съвет. Струваше му се, че в напълно несъвършения свят на разузнаването има случаи, при които се налага да „ликвидират“ враговете във формата на предатели. С други думи, трябваше да ликвидират един живот, за да спасят десет.

Колкото до висшата преценка в такива случаи, според Девъроу, ако самият директор не притежаваше достатъчно висок морал, за да взима такива решения, той изобщо не биваше да е директор.

Ала според мнението на вече опитния агент при управлението на Клинтън политическата коректност преля чашата с инструкцията да не използват за информатори дискредитирани източници. Все едно да ограничат източниците си до монаси и момченца от черковен хор.

Затова, когато един агент в Южна Америка бе заплашен с уволнение, задето е използвал бивши терористи като източници на информация за действащи терористи, Девъроу написа толкова саркастичен памфлет, че той обиколи хилещите се служители от Оперативния отдел като нелегален самиздат в някогашния Съветски съюз.

Дойч искаше да уволни Девъроу, но неговият заместник Джордж Тенет го посъветва да се въздържи и накрая напусна самият Дойч, за да бъде заменен от Тенет.

През онова лято на 1998-ма в Африка се случи нещо, в резултат на което новият директор имаше нужда от саркастичния, но действен интелектуалец въпреки неговите възгледи за президента. Бяха взривени две американски посолства.

И за обикновената чистачка не беше тайна, че след края на Студената война през 1991-ва се води нова студена война срещу постоянно надигащата се терористична вълна и че най-активното подразделение в Оперативния отдел е Контратерористичният център.

Пол Девъроу не работеше в КТ център. Тъй като владееше арабски и по време на кариерата си на три пъти бе изпълнявал задачи в арабски държави, по онова време той бе заместник-шеф на отдел „Средна Азия“.

Атентатите в посолствата го измъкнаха оттам и го поставиха начело на малка спецчаст, която изпълняваше само една задача и пряко се подчиняваше на самия директор. Тази задача получи названието Операция „Скитник“ по името на оня сокол, който високо и безшумно лети над плячката си, докато се увери, че ще я улови, и тогава се спуска към нея с ужасяваща скорост и точност.

Сега Девъроу имаше неограничен достъп до информация от всякакъв източник и разполагаше с малък, ала експертен екип. За свой заместник той избра Кевин Макбрайд, не интелектуалец като него, но опитен, работлив и лоялен. Тъкмо Макбрайд вдигна слушалката, когато телефонът иззвъня.

— Обажда се Флеминг, заместник-директорът на Бюрото — съобщи той. — Като че ли не е много доволен. Да изляза ли?

Девъроу му даде знак да остане.

— Колин… Пол Девъроу. С какво мога да съм ти полезен?

Докато слушаше, той сбърчи чело.

— Ами, разбира се, мисля, че е добра идея да се срещнем.

Мястото бе подходящо за скандал. Ежедневно се проверяваше за подслушвателни устройства, всяка дума се записваше с пълното знание на участниците в разговора.

Флеминг пъхна под носа на Девъроу доклада на Бил Брънтън и го остави да го прочете. Лицето на арабиста остана безизразно.

— И? — попита той.

— Само не ми казвай, че дубайският инспектор е сбъркал — заяви Флеминг. — Жилич беше най-големият трафикант на оръжие в Югославия. Той избяга, изчезна. Сега са го видели в компанията на най-големия трафикант на оръжие в Персийския залив и Африка. Напълно логично.

— Не бих си и помислил да оспорвам тази логика — отвърна Девъроу.

— И в компанията на твоя човек, който покрива Персийския залив.

— Човекът на Управлението, който покрива Залива — меко го поправи Девъроу. — Защо да е мой?

— Защото ти ръководеше Средна Азия, въпреки че официално беше заместник. Защото по онова време всичките ви хора в Залива са докладвали на теб. Защото, макар сега да ръководиш някаква спецоперация, положението не се е променило. Защото силно се съмнявам, че преди две седмици Жилич за пръв път е посетил ония затънтени краища. Предполагам, че когато си получил запитването, ти си знаел точно къде е сърбинът или поне че е в Залива и на определена дата може да бъде арестуван. И си премълчал.

— И какво от това? Даже в нашата работа подозренията съвсем не са доказателство.

— Това е по-сериозно, отколкото си мислиш, приятелю. По всичко личи, че ти и твоите агенти поддържате връзка с известни престъпници, при това едни от най-долните. Това е нарушение, явно нарушение.

— Някои глупави правила трябва да се нарушават. Нашата работа не е за придирчиви. Даже Бюрото трябва да разбира, че по-малкото зло помага за постигането на по-голямото добро.

— Не ми чети лекции — изсумтя Колин Флеминг.

— Не се и опитвам — провлачено отвърна бостънецът. — Добре, ядосан си. Какво ще правиш?

Повече нямаше нужда от любзности. Ръкавиците бяха свалени и лежаха на пода.

— Не мога да оставя това така — отвърна заместник-директорът на ФБР. — Тоя Жилич е страшен тип. Трябва да си чел какво е направил с онова момче от Джорджтаун. Обаче ти поддържаш връзка с него. Чрез посредник, но въпреки това поддържаш връзка. Знаеш на какво е способен Жилич, какво е извършил. Всичко е документирано и знам, че си го чел. Има свидетелски показания, че бандитът е обесил за петите един собственик на магазин, който не искал да му плаща, на петнайсет сантиметра над електрически реотан, докато мозъкът му заврял. Той е бесен садист. За какво си го използвал, по дяволите?

— Ако наистина съм го използвал, тази информация е секретна. Даже за заместник-директор на Бюрото.

— Остави тия глупости. Кажи ни къде да го намерим.

— Даже да знаех, което не признавам, нямаше да ти кажа.

Колин се разтрепери от гняв и погнуса.

— Как може да си толкова самодоволен? — извика той. — През четирийсет и пета в окупирана Германия разузнаването сключваше сделки с нацистите, които трябваше да помагат в борбата против комунизма. Изобщо не биваше да го правим. Не трябваше да се докосваме до тая гадост. Не биваше тогава, не бива и сега.

Девъроу въздъхна. Започваше да му писва и отдавна беше безсмислено.

— Спести ми урока по история — каза той. — Пак те питам: какво ще правиш?

— Ще съобщя каквото знам на вашия директор.

Пол Девъроу се изправи. Срещата приключваше.

— Миналия декември щях да отстъпя. Но не и сега. Времената се менят.

Искаше да каже, че през декември 2000 г. президент е бил Бил Клинтън.

След досадното недоразумение с гласуването във Флорида през януари 2001-ва президентска клетва беше положил Джордж У. Буш, чийто най-ентусиазиран привърженик бе не друг, а директорът на ЦРУ Джордж Тенет.

И шефовете около него нямаше да позволят операция „Скитник“ да се провали, защото някой е нарушил правилата на Клинтън. Самите те правеха същото.

— Това не е краят — извика Флеминг към отдалечаващия се гръб на Девъроу. — Ще го открият и ще го докарат тук, каквото и да става.

На връщане в Ленгли Девъроу мислеше над последните му думи. След трийсет години в Управлението имаше изострен нюх за тия неща. Току-що си беше създал враг, може би опасен.

„Ще го открият.“ Кой щеше да го открие? Как? И какво общо имаше с това моралистът от сградата „Хувър“? Той въздъхна. Поредната грижа. Трябваше да наблюдава Колин Флеминг като ястреб… най-малкото като сокол скитник. Шегата го накара да се усмихне, ала не задълго.