Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Avenger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2003

ISBN 954–585–495–2

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2003

История

  1. — Добавяне

13.
Ямата

С Дейтънското споразумение от ноември 1995 г. в Босна се бе възцарил мир, ала повече от пет години по-късно раните от войната още не бяха зараснали.

Тази земя никога не е била богата. Това не бе Далматинското крайбрежие, за да привлича туристи, нямаше полезни изкопаеми, а само примитивно земеделие в чифлиците между планините и горите.

Икономическите щети щяха да се възстановяват с години, ала далеч по-страшни бяха социалните поражения. Никой не си въобразяваше, че след по-малко от едно-две поколения сърби, хървати и босненски мюсюлмани ще приемат отново да живеят заедно или поне на няколко километра едни от други, освен в охранявани с оръжие лагери.

Международните институции бълваха обичайните глупости за обединение и възстановяване на взаимното доверие, с което оправдаваха обречените опити за съшиване на непоправимо разкъсаната тъкан, вместо да приемат необходимостта от разделение.

Тези територии се управляваха от върховен представител на Обединените нации, нещо като проконсул с почти абсолютна власт, която се крепеше на войниците от ЮНПРОФОР. Най-неприятната от задачите, изпълнявани от хората, които нямаха време за политически игри, а действително движеха нещата, се падаше на МКИЛ — Международната комисия за изчезнали личности.

Тя се ръководеше с внушителна и ненатрапчива ефикасност от Гордън Бейкън, бивш британски полицай. МКИЛ трябваше да изслушва десетките хиляди роднини на „изчезналите“, да записва техните показания, да търси и ексхумира стотиците жертви на кланета, извършени след 1992 г. След това трябваше да сравнява показанията с тленните останки и да връща костите на роднините за погребение в съответствие с религиозната им вяра или атеистическите им убеждения.

Сравнението не можеше да се извърши без ДНК анализ, но новата методика позволяваше с малко кръв от роднините и парченце кост от трупа категорично да се докаже самоличността на загиналите. Към 2000 г. най-бързата и ефикасна ДНК лаборатория в Европа не се намираше в някоя богата западна столица, а в Сараево, създадена и ръководена с малко средства от Гордън Бейкън. Два дни след като Милан Раяк се беше подписал под показанията си, Следотърсача пристигна в босненския град, за да се срещне с шефа на МКИЛ.

Нямаше нужда да води сърбина със себе си. Раяк бе разкрил, че преди да го убият, босненецът Фадил Сюлейман е казал на убийците си, че чифликът е принадлежал на рода му. Гордън Бейкън прочете показанията на Раяк с интерес, но без да се изненадва.

Беше чел стотици такива, но винаги от малцината оцелели — никога от извършителите и никога не се бе отнасяло за американец. Той разбираше, че най-после може да излезе наяве истината за „Случая Коленсо“. Бейкън се свърза с представителя на МКИЛ за района на Травник и му нареди да окаже пълно съдействие на господин Грейси. Следотърсача пренощува при свой сънародник и на сутринта продължи на север.

До Травник е над два часа път с кола и той стигна в града по обяд. Беше разговарял със Стивън Едмънд и дядото вече бе пратил кръвна проба от Онтарио.

На 11 април групата за ексхумация напусна Травник и се отправи към планината, водена от местен човек. Бяха попитали в джамията и скоро бяха намерили двама души, които бяха познавали Фадил Сюлейман. Единият от тях им бе казал, че знае къде е чифликът в планинската долина. Той пътуваше в първия джип.

Ексхуматорите носеха защитно облекло, противогази, лопати, меки четки, сита и найлонови торбички за веществени доказателства — всичко необходимо за мрачния им занаят.

Чифликът изглеждаше така, както и преди шест години, само че малко по-обрасъл. Никой не бе идвал оттогава — семейство Сюлейман вече не съществуваше.

Лесно намериха помийната яма. Пролетните дъждове не бяха толкова обилни, колкото през 1995 г., и съдържанието на ямата се бе втвърдило в зловонна кал. Ексхуматорите нахлузиха високи ботуши и якета, но миризмата като че ли не ги смущаваше.

Според показанията на Раяк в деня на убийството ямата била пълна догоре, но щом Рики Коленсо беше стъпил на дъното, дълбочината й трябваше да е малко повече от метър и осемдесет. Поради сушата тя бе намаляла с над половин метър.

След като изринаха около метър кал, представителят на МКИЛ нареди на хората си да оставят лопатите и да продължат с шпакли. Един час по-късно стигнаха до първите кости и след още час работа със стъргалки и меки четки разкриха останките от клането.

До дъното на ямата не беше достигал въздух, затова нямаше червеи. Разлагането бе резултат единствено на ензими и бацили.

Бяха изчезнали всички меки тъкани и когато го избърсаха с мокра кърпа, първият череп се белна под яркото слънце. Имаше парчета кожа от обувките и коланите на двамата мъже, орнаментирана тока от колан, определено американска, плюс метални капси от дънки и копчета от дънково яке.

Единият от мъжете, които бяха застанали на колене в ямата, извика и подаде на колегите си горе часовник. Седемдесетте месеца не бяха изтрили надписа на гърба: „На Рики от мама по случай завършването му. 1994“.

Всички деца бяха потънали едно върху друго. Времето и разложението бяха превърнали шестте трупа в купчина кости, но големината на скелетите показваше кои са.

Сюлейман също бе хвърлен там. Неговият скелет лежеше по гръб с разперени ръце и крака, както беше потънал трупът. Неговият приятел се изправи, погледна в ямата и се помоли на аллах. Той потвърди, че някогашният му съученик е бил висок около метър седемдесет и осем.

Осмият скелет принадлежеше на едър човек, над метър осемдесет и два. Той лежеше настрани, сякаш умиращото момче се е опитало да пропълзи в мрака до стената на ямата. Намериха часовника и токата от колан сред неговите кости. Когато извадиха черепа, предните зъби бяха избити, както предполагаха показанията на Раяк.

По залез слънце прибраха и последната костичка. Двамата възрастни бяха в отделни чували, децата бяха в един общ — шестте малки скелета можеха да се разделят и преподредят в градската морга.

Следотърсача отиде да пренощува във Витез. Британската армия отдавна я нямаше, но той се настани в един пансион, който знаеше отпреди. На сутринта се върна в представителството на МКИЛ в Травник.

От Сараево Гордън Бейкън разреши на местния си човек да предаде останките на Рики Коленсо на майор Грейси, за да ги пренесе до столицата.

Кръвната проба от Онтарио бе пристигнала. ДНК тестовете бяха направени за поразително краткия срок от два дни. Шефът на МКИЛ в Сараево потвърди, че скелетът наистина принадлежи на Ричард Коленсо от Джорджтаун, САЩ. Трябваше му официално разрешение от най-близкия роднина, за да повери останките на грижите на Филип Грейси от Андоувър, Хемпшир, Великобритания. Разрешението се получи след още два дни.

Междувременно по инструкция от Онтарио Следотърсача купи ковчег от най-добрата погребална агенция в Сараево. Агентът попълни скелета с други материали, за да придаде тежест и балансираност на ковчега, сякаш вътре наистина има труп. После го запечатаха завинаги.

На 15 април груманът на канадския магнат докара пълномощно писмо. Следотърсача предаде ковчега и дебелата папка с документи на капитана и се прибра у дома в зелените английски поля.

Вечерта на 16 април Стивън Едмънд посрещна самолета си на вашингтонското летище „Дълес“. Ковчегът бе откаран с катафалка до един траурен дом, докато уредят погребението.

Католическата церемония се проведе на 18-ти на изключително скъпото гробище „Оук Хил“ на Ар Стрийт в северозападен Джорджтаун. Майката на момчето Ани Коленсо, по баща Едмънд, се подпираше на съпруга си и тихо плачеше. Професор Коленсо бършеше очи и час по час се озърташе към тъст си, сякаш не знаеше какво да прави и търсеше напътствия.

Осемдесет и една годишният канадец стоеше от отсрещната страна на гроба и в тъмния си костюм приличаше на колона от собствената си пентландитова руда. Той се взираше, без да мига, в ковчега на внука си. Не бе показал доклада на Следотърсача и показанията на Милан Раяк нито на дъщеря си, нито на зет си.

Те знаеха само, че се е появил закъснял свидетел, който си спомнил, че е видял черния ландкрузър в една долина. В резултат открили двата трупа. Но трябваше да признае, че са били убити и погребани. Нямаше как иначе да обясни шестгодишното закъснение.

Службата свърши и опечалените се оттеглиха, за да оставят гробарите да си свършат работата. Госпожа Коленсо се втурна към баща си, прегърна го и притисна лице към ризата му. Той я погледна и нежно я погали по главата, също като някога, когато беше момиченце и нещо я бе уплашило.

— Татко, искам да заловят човека, който е извършил това с момчето ми. Не да го убият бързо и чисто. Искам всяка сутрин през остатъка от живота си да се буди в затвора и да знае, че е там, че никога няма да излезе. Искам да знае, че е заради хладнокръвното убийство на моето дете.

Старецът вече беше решил.

— Може да се преселя в рая, но може да ида и в ада — изсумтя той. — И ако трябва, ще ида.

Магнатът я пусна, кимна на професора и се запъти към лимузината си. Докато шофьорът се спускаше по склона към портала на Ар Стрийт, Стивън Едмънд вдигна телефона от пулта и набра някакъв номер. Някъде в Капитолия отговори секретарка.

— Свържете ме със сенатор Питър Лукас — каза той.

Когато му съобщиха кой го търси, лицето на сенатора от Ню Хемпшир грейна. Приятелствата, родени в разгара на войната, траят час или цял живот. Бяха изтекли трийсет и шест години, откакто Стивън Едмънд и Питър Лукас бяха седели на една английска морава и бяха плакали за младежите от своите страни, които никога нямаше да се завърнат у дома. Ала приятелството им бе устояло на времето и двамата бяха като братя.

Всеки от тях знаеше, че ако го помолят, ще направи всичко за приятеля си. И сега канадецът щеше да помоли точно за това.

Един от аспектите на гения на Франклин Делано Рузвелт бе това, че макар и убеден демократ, той винаги беше използвал способните хора, независимо от партийната им принадлежност. Точно след Пърл Харбър президентът бе повикал един консервативен републиканец от бейзболен мач и му беше предложил да създаде Служба за стратегически услуги.

Този човек беше генерал Уилям Донован, Дивия Бил, син на ирландски емигранти, командир на Шейсет и девети полк на Западния фронт през Първата световна война. По-късно като опитен правист той бе станал заместник-министър на правосъдието в администрацията на Хърбърт Хувър, после дълги години беше работил като адвокат на Уолстрийт. Рузвелт не се бе интересувал от неговите юридически способности, а беше имал нужда от неговата войнственост, за да създаде първото външно разузнаване на САЩ и първите американски спецчасти.

Старият воин без колебание бе събрал група интелигентни младежи с много връзки. Сред тях бяха Артър Шлезинджър, Дейвид Брус и Хенри Хайд, които щяха да се издигнат и да заемат високи постове.

По онова време Питър Лукас, израснал в богатство между Манхатън и Лонг Айлънд, беше второкурсник в Принстън и в деня на Пърл Харбър реши, че също иска да отиде на война. Баща му категорично му забрани.

През февруари 1942-ра младежът наруши заповедта на баща си и напусна колежа, изгубил всякакво желание за следване. Той започна да търси работа, която да му харесва, и известно време се забавлява с идеята да стане летец изтребител. След като взе няколко частни урока по пилотиране, установи, че постоянно му става лошо.

През юни 1942 г. беше създадена ОСС. Питър Лукас незабавно се кандидатира и го приеха. Във фантазиите си той се виждаше с начернено лице да скача с парашут през нощта в немския тил. Вместо това присъства на много коктейли. Генерал Донован искаше първокласен адютант, ефикасен и изискан.

Отблизо проследи приготовленията за десантите в Сицилия и Салерно, в които участваха много агенти от ОСС. Лукас умоляваше да го включат в действията. Търпение, гласеше отговорът. Все едно да заведеш малко момче в сладкарница и да го затвориш в стъклена витрина. Можеше да гледа, но не и да пипа.

Накрая се изправи пред генерала с директен ултиматум.

— Или ще се бия под ваше командване, или напускам и постъпвам във военновъздушните сили.

Никой не поставяше ултиматуми на Дивия Бил Донован, ала той се втренчи в младия мъж и може би видя в него нещо от себе си преди четвърт век.

— Ще направиш и двете, само че в обратна последователност — отговори генералът.

С подкрепата на Донован всички врати бяха отворени. Питър Лукас захвърли цивилния костюм и отиде във Форт Бенинг, за да привлече вниманието със светкавичното си издигане до лейтенант от военновъздушните сили.

Той пропусна десанта в Нормандия, тъй като още беше в парашутистката школа. Когато завърши, Лукас се върна при генерал Донован.

— Вие ми обещахте — каза той.

И получи своя скок с начернено лице в една студена есенна нощ над планината в немския тил в Северна Италия. Там се натъкна на италиански партизани, които бяха всеотдайни комунисти, и британски спецчасти, които изглеждаха прекалено пасивни, за да са отдадени на каквото и да е.

След две седмици научи, че пасивността е била само театър. В Джедбъргската група, към която се бе присъединил, участваха едни от най-опитните и хладнокръвни убийци през войната.

Той оцеля през ледената зима на 1944-та в планината и остана невредим почти до самия край на войната. През март 1945-та обаче заедно с още петима души се натъкнаха на изостанал отряд есесовци, за чието присъствие в района не подозираха. По време на престрелката го раниха с шмайзер в лявата ръка и рамо.

Намираха се на километри от всякакви населени места, нямаха морфин и изтече цяла мъчителна седмица, докато се доберат до британска бойна част. Оперираха го на място, упоен го качиха на самолет и го дозакърпиха в една лондонска болница.

След като го изписаха, го пратиха в санаториум на съсекския бряг. Там го настаниха в една стая с канадски пилот изтребител с два счупени крака. Играеха шах, за да убият дългите часове.

След завръщането му в родината светът беше негов. Постъпи в бащината си фирма на Уолстрийт, впоследствие я пое, превърна се във финансов магнат и на шейсетгодишна възраст се кандидатира на изборите. През април 2001-ва караше четвърти последен мандат като републикански сенатор от Ню Хемпшир и съвсем наскоро бе доживял да изберат републиканец за президент.

Когато чу кой го търси, Лукас каза на секретарката си да задържа всички други обаждания. Гласът му изкънтя в лимузината на петнайсет километра оттам.

— Радвам се да те чуя, Стив. Къде си?

— Във Вашингтон. Трябва да се срещнем, Питър. Сериозно е.

Усетил настроението му, сенаторът изостави жизнерадостния си тон.

— Разбира се, приятел. Ще ми обясниш ли?

— На обяд. Ще го вместиш ли в програмата си?

— Ще се постарая. В „Хей Адамс“. Питай за обичайната ми ъглова маса. Там е тихо. В един часа.

Срещнаха се, когато сенаторът влезе във фоайето. Канадецът го чакаше там.

— Гласът ти беше сериозен, Стив. Проблем ли има?

— Идвам направо от погребение в Джорджтаун. Погребах единствения си внук.

Санаторът се сепна и лицето му се сбърчи от споделена болка.

— Господи, стари приятелю, много съжалявам. Болест ли? Или злополука?

— Хайде да поговорим на масата. Искам да прочетеш нещо.

Когато се настаниха, канадецът отговори на въпроса на приятеля си.

— Убили са го. Хладнокръвно. Не, не тук, и не сега. Преди шест години. В Босна.

Той накратко разказа за възрастта на момчето, желанието му да помогне на босненците, премеждията му в югославските градове и Травник, пътуването му заедно с преводача до планинския чифлик. После му даде показанията на Раяк.

Донесоха сухото им мартини. Сенаторът си поръча пушена сьомга, черен хляб, ледено морсо. Едмънд кимна с глава: същото.

Лукас бе свикнал да чете бързо, но по средата на доклада тихо подсвирна и забави темпото.

Докато той човъркаше сьомгата и дочиташе последните страници, Стив Едмънд се огледа наоколо. Приятелят му беше направил добър избор: масата се намираше зад рояла, уединена в ъгъл до прозорец, през който се виждаше част от Белия дом. Заведението бе уникално — по-скоро приличаше на къща, разположена сред имение от XVIII в., отколкото ресторант в центъра на оживена столица.

Сенатор Лукас вдигна глава.

— Не знам какво да кажа, Стив. Струва ми се, че не съм чел по-ужасен документ. Какво искаш да направя?

Сервитьорът вдигна чиниите и донесе черно кафе със стар арманяк. Двамата мълчаха, докато младежът се отдалечи.

Стив Едмънд сведе очи към отпуснатите им върху бялата покривка ръце. Ръце на старци с дебели пръсти, покрити с изпъкнали вени и петна. Ръце, които бяха пилотирали изтребител право срещу ято немски бомбардировачи, ръце, които бяха изпразвали карабина в пълна с есесовци кръчма край Болзано, ръце, които бяха водили сражения, бяха милвали жени, бяха държали новородените си деца, бяха подписвали чекове, бяха градили състояния, бяха влияли върху политика, бяха променяли света. Някога.

Питър Лукас проследи погледа на приятеля си и прочете мислите му.

— Да, стари сме. Но още не сме мъртви. Какво искаш да направя?

— Навярно бихме могли да извършим едно последно добро дело. Внукът ми беше американски гражданин. САЩ има право да иска екстрадицията на това чудовище, независимо къде се намира. За да се изправи на съд за предумишлено убийство. Това означава министерството на правосъдието. И държавния департамент. Те трябва да упражнят натиск върху правителството, което е приело оная свиня. Ще се заемеш ли?

— Ако това вашингтонско правителство не може да ти даде справедливост, приятелю, никой няма да може.

Той вдигна чаша.

— Едно последно добро дело.

Ала грешеше.