Фредерик Форсайт
Отмъстителят (13)

12.
Монахът

Този сън, все този сън. Не можеше да се избави от него. Нощ след нощ се будеше с викове, мокър от пот, и майка му дотичваше, за да го прегърне и да се опита да го успокои. Той бе загадка и тревога за родителите си, тъй като отказваше да им разкаже кошмара си, ала майка му беше убедена, че до завръщането си от Босна синът й никога не е бил измъчван от такива сънища.

Сънят винаги бе един и същ. Лицето в помията, светъл диск, заобиколен от изпражнения, някои кравешки, други човешки. Крещеше за милост, умоляваше да го оставят жив. Той разбираше английски, както и Жилич, пък и думите „не, не, моля ви, недейте“ бяха напълно ясни.

Ала мъжете с прътовете се смееха и отново го натискаха. И лицето изплуваше, докато Жилич напъха своя прът в отворената му уста и го натисна надолу. Той се будеше, викаше и плачеше, докато майка му го вземеше в прегръдките си, казваше му, че всичко е наред, че си е у дома в Сеняк.

Но той не можеше да признае какво е извършил, в какво е участвал, мислейки си, че е изпълнявал патриотичния си дълг към Сърбия.

Баща му не му съчувстваше толкова и мърмореше, че работел много и имал нужда от сън. През есента на 1995 г. Милан Раяк вече се бе подложил на първия си сеанс при опитен психиатър.

Ходеше два пъти седмично в сивата пететажна психиатрия на улица „Палмотичева“, най-добрата в Белград. Но и лекарите в „Лаза Лазаревич“ не му помогнаха, тъй като не смееше да си признае.

Облекчението, казаха му те, идвало с пречистването, ала до пречистване се стигало с изповед. Милошевич още беше на власт, но далеч по-страшни бяха зверските очи на Зоран Жилич оная сутрин в Баня Лука, когато младежът му каза, че иска да се прибере в Белград. Много по-ужасяващи бяха прошепнатите думи за осакатяване и смърт, ако си отвореше устата.

Баща му беше пълен атеист, израсъл по време на Титовия режим, доживотен слуга на Партията. Ала майка му бе запазила вярата си в Сръбската православна църква. Въпреки подигравките на съпруга и сина й тя всяка сутрин беше ходила на служба. В края на 1995-та Милан започна да я придружава.

И установи, че намира утеха в ритуалите и молитвите, песнопенията и тамяна. Ужасът изчезваше в черквата до футболното игрище, само на три преки от дома им.

През 1996-та той пропадна на сесията в университета и разяреният му, отчаян баща два дни вилня из къщата. Ако новината за следването на сина му не му бе по вкуса, думите на Милан направо го накараха да ахне.

— Не искам да ставам адвокат, татко. Искам да вляза в Църквата.

На Раяк старши му трябваше известно време да се успокои и да се опита да се разбере с променения си син. Духовното поприще поне беше някаква професия. Не носеше богатство, но поне бе уважавана. Човек можеше с вдигната глава да каже: „Синът ми е духовник“.

За да стане свещеник, синът му трябваше години наред да учи, главно в семинария, но Милан имаше други идеи. Той искаше да живее в уединение, при това веднага. Искаше да се замонаши и да се откаже от всичко материално в полза на простичкия живот.

На петнайсет километра югоизточно от Белград откри каквото търсеше: малкия манастир „Свети Стефан“ в селцето Сланци. В него живееха не повече от дванайсет братя под ръководството на игумена. Те работеха на нивите и в плевните на своя чифлик, сами си отглеждаха храна, приемаха дарения от малцината туристи и поклонници, медитираха и се молеха. Имаше дълъг списък с желаещи да постъпят в манастира, който по никакъв начин не можеше да се прескочи.

При срещата с отец Василие се намеси самата съдба. Двамата с Раяк старши смаяно се втренчиха един в друг. Въпреки гъстата черна брада, прошарена със сиви кичури, Раяк позна Горан Томич, с когото преди четирийсет години заедно бяха ходили на училище. Игуменът се съгласи да се срещне със сина му и да обсъди евентуалната му кариера в Църквата.

Надареният с остър интелект игумен усети, че синът на някогашния му съученик е младеж, разкъсван от вътрешни противоречия, които не му дават мира във външния свят. И по-рано бе виждал същото. В момента нямало свободни места за монаси, отбеляза той, ала понякога от града идвали хора на „молитвено уединение“.

През лятото на 1996-та след края на войната в Босна Милан Раяк отиде в Сланци на дълго уединение, за да отглежда домати и краставици, да медитира и да се моли. Сънят престана да го измъчва.

След месец отец Василие ненатрапчиво му предложи да се изповяда и младежът го послуша. На светлината на свещта при олтара, под погледа на Назаретянина той тихо разказа на монаха какво е извършил.

Игуменът трескаво се прекръсти и се помоли: за душата на момчето в помийната яма и за покаяника до него. Той настоя Милан да отиде в полицията и да съобщи за виновниците.

Ала властта на Милошевич бе абсолютна, както и внушеният му от Зоран Жилич ужас. Не можеше да става и дума полицията да вдигне пръст срещу Жилич. От друга страна, изпълнението на обещаното от убиеца отмъщение нямаше да бъде наказано. Затова Милан запази мълчание.

Болката се появи през зимата на 2000-та. Той забеляза, че се усилва с всяко движение на тялото. След два месеца се посъветва с баща си, който предположи, че е някакъв вирус. Въпреки това го прати на изследвания в белградската Обща болница, „Клинички център“.

Белград винаги бе поддържал едни от най-високите медицински стандарти в Европа и Общата болница беше от най-добрите. Проведоха му три серии изследвания и го прегледаха проктолог, уролог и онколог. Накрая професорът, който оглавяваше последното отделение, повика Милан Раяк в кабинета си.

— Струва ми се, че сте послушник, нали? — попита той.

— Да.

— Значи вярвате в Бога?

— Да.

— Понякога ми се ще да вярвах и аз. Уви, не мога. Но сега вие трябва да изпитате волята си. Положението е лошо.

— Моля ви, кажете ми какво ми е.

— Ние го наричаме „колоректален рак“.

— Може ли да се оперира?

— Съжалявам. Не.

— Процесът обратим ли е? Химиотерапия?

— Късно е. Съжалявам, много съжалявам.

Младежът погледна през прозореца. Бе осъден на смърт.

— Колко ми остава, господин професоре?

— Винаги ми задават този въпрос и никога не мога да отговоря. С някои предпазни мерки, грижи, специална диета, радиотерапия… около година. Може би повече, може би по-малко. Не много повече.

Беше март 2001-ва. Милан Раяк се върна в Сланци и поговори с игумена. Той заплака за него като за син, какъвто никога не бе имал.

На 1 април белградската полиция арестува Слободан Милошевич. Зоран Жилич беше изчезнал. По молба на сина си озадаченият баща на Милан използва връзките си в ръководството на полицията, за да потвърди, че най-преуспелият и влиятелен бандит в Югославия просто се е изпарил преди година и живее някъде в чужбина. Влиянието му се бе изпарило заедно с него.

На 2 април 2001 г. Милан Раяк изрови от вещите си една стара визитка. Взе лист хартия и написа писмо, което адресира до Лондон. Всичко бе казано само в един ред.

„Реших да кажа всичко. Готов съм да дам показания.“

Едно денонощие след получаването на писмото три дни по-късно и след незабавен разговор със Стивън Едмънд в Уиндзор, Онтарио, Следотърсача за втори път пристигна в Белград.

Показанията бяха взети на английски в присъствието на заклет преводач и нотариус. Те бяха подписани и заверени от свидетели:

През 1995 г. сръбските младежи бяха свикнали да вярват на онова, което им казват, и аз не правех изключение. Днес може да е ясно, че в Хърватия и Босна, а по-късно и в Косово са извършени ужасни неща, но на нас ни казваха, че жертвите са откъснати сръбски общности в тези някогашни републики, и аз го вярвах. Изобщо не можех да си помисля, че нашите въоръжени сили извършват масови убийства на старци, жени и деца. Само хърватите и босненците вършели такива неща, така ни убеждаваха. Сръбските сили защитавали и спасявали сръбските малцинства.

Когато през април 1995 г. един колега в университета ми каза, че брат му и други заминавали за Босна, за да защитават тамошните сърби, и имали нужда от радист, аз не заподозрях нищо лошо.

Бях служил като радист, но на километри от каквито и да било бойни действия. Съгласих се да се лиша от пролетната си ваканция, за да помогна на своите братя сърби в Босна.

Когато се присъединих към останалите дванайсет, разбрах, че са сурови мъже, обаче го отдадох на факта, че са корави бойци и се укорих, че съм бил толкова глезен и мекушав.

В колоната от четири джипа пътувахме дванайсет души, включително командирът, който дойде при нас в последния момент. Едва тогава научих, че това е Зоран Жилич, за когото бях чувал като опасен, но потаен човек. Пътувахме два дни на север през Република Сръбска и навлязохме в Централна Босна. Стигнахме в Баня Лука и там установихме базата си. Настанихме се в хотел „Босна“, където спяхме, хранехме се и пиехме.

Направихме три патрула на север, изток и запад от Баня Лука, но не открихме нито противници, нито застрашени сръбски села. На 14 май потеглихме на юг по склоновете на Власич. Знаехме, че зад планината се намират Травник и Витез, вражеска територия за нас сърбите.

Привечер пътувахме по една горска пътека, когато се натъкнахме на две момиченца. Жилич слезе и ги заговори. Усмихваше се. Мислех, че се държи мило с тях. Едното му каза името си, Лайла. Не го разбрах. Беше мюсюлманско. Детето бе подписало смъртната си присъда. И смъртната присъда на селото си.

Жилич качи момиченцата на първия джип и те ни заведоха в селото. То се намираше в една горска долина: съвсем малко, двайсетина възрастни и дванайсетина деца, седем къщи, няколко плевника и обори. Когато видях полумесеца на схлупената джамия, разбрах, че са мюсюлмани, но очевидно не представляваха заплаха.

Другите наизскачаха от джиповете и събраха всички жители на селцето. Не подозирах нищо, когато започнаха да претърсват къщите. Бях чувал за мюсюлмански фанатици, муджахидини, от Средна Азия, Иран и Саудитска Арабия, които също вилнееха из Босна и убиваха всеки срещнат сърбин. Може и там да се криеха муджахидини, помислих си.

Когато приключиха с претърсването, Жилич се върна при първия джип и седна на картечницата, монтирана зад предните седалки. Той извика на хората си да се пръснат и откри огън по скупчилите се до обора селяни.

Не вярвах на очите си. Селяните затанцуваха под тежките куршуми. Другите войници откриха огън с автоматите си. Неколцина местни се опитаха да спасят децата си, като се хвърлиха отгоре им. Няколко по-малки деца се измъкнаха между възрастните и се скриха в гората, преди куршумите да ги настигнат. По-късно научих, че са избягали шест.

Призля ми. Вонеше на кръв и вътрешности — в холивудските филми никога не усещаш вонята. Дотогава не бях виждал да умират хора, но това дори не бяха войници или партизани. Беше намерена само една стара пушка, може би за зайци или гарги.

Когато всичко свърши, повечето убийци бяха разочаровани. Не бяха открили алкохол, нищо ценно. Затова подпалиха къщите и плевните. После си тръгнахме и ги оставихме да горят.

Пренощувахме в гората. Мъжете си носеха сливовица и повечето се напиха. И аз се опитах да се напия, обаче повърнах всичко. Легнал в спалния си чувал, аз осъзнах, че съм допуснал ужасна грешка. Хората около мен не бяха патриоти, а бандити, които убиваха за удоволствие.

На другата сутрин продължихме по планинските пътеки, назад към прохода, който щеше да ни изведе при Ваня Лука. По пътя се натъкнахме на чифлика. Той бе сгушен в малка долина в гората. Видях, че в първия джип Жилич се надига от мястото си и вдига ръка, за да спрем. После с жестове ни нареди да угасим двигателите. Шофьорите се подчиниха и настана тишина. Тогава чухме гласовете.

Тихо слязохме от колите, взехме оръжието си и се промъкнахме към края на откритото пространство. На стотина метра оттам двама мъже извеждаха шест деца от един плевник. Мъжете не бяха въоръжени и не носеха униформа. Зад тях чернееше опожарена къща, а отстрани беше спряла нова черна тойота „Ландкрузър“ с надпис „Хлябовете и рибите“ на вратата. Когато ни видяха, двамата зяпнаха. Най-голямото дете, десетинагодишно момиченце, се разплака. Познах го по забрадката. Беше Лайла.

Жилич се приближи към групата с вдигнат пистолет, но никой не се опита да се съпротивлява. Ние се разгърнахме в подкова около пленниците. По-високият мъж заговори на английски и аз познах, че е американец. Жилич също. Другите не знаеха нито дума английски. „Кои сте вие?“ — попита американецът.

Командирът не отговори. Той отиде и разгледа чисто новия ландкрузър. В този момент Лайла се опита да избяга. Един от мъжете понечи да я хване, ала не успя. Жилич се завъртя, извади пистолета си, прицели се, стреля и я улучи в тила. Той се гордееше с точната си стрелба.

Американецът беше на три метра от него. Той направи две крачки, замахна с юмрук и с всички сили удари Жилич отстрани по устата. Даже да бе имал някакъв шанс да се спаси, това беше смъртната му присъда. Жилич бе изненадан, защото никой в Югославия не би посмял да стори такова нещо.

Последваха две абсолютно невероятни секунди. Жилич се строполи на земята със сцепена устна. После шестима от хората му връхлетяха американеца с кубинки, юмруци и приклади. Превърнаха го в кървава каша. Мисля, че щяха да го довършат, ако не се беше намесил командирът. Той се изправи и след като избърса кръвта от устата си, им нареди да престанат.

Американецът беше жив, с разкъсана риза, почервеняло от ритниците тяло, подуто и разранено лице. Под ризата се подаваше закопчаният на кръста му банан. Жилич посочи с ръка и един от войниците го откъсна. Бананът беше пълен със стодоларови банкноти, най-малко десет. Командирът се вторачи в мъжа, който бе дръзнал да го удари.

„Божичко, колко много кръв — каза той. — Имаш нужда от студена баня, приятелю, за да се освежиш.“ И се обърна към хората си. Те се озадачиха от тази привидна загриженост за американеца. Само че Жилич беше забелязал нещо друго наблизо. Помийната яма беше пълна догоре, и с животинска тор, и с човешки изпражнения. Ако годините бяха втвърдили съдържанието й, дъждовете отново го бяха втечнили. По заповед на Жилич хвърлиха американеца в нея.

Навярно шокът от студа го накара да дойде на себе си. Той стъпи върху дъното на ямата и започна да се съпротивлява. Наблизо имаше обор. Оградата беше стара и съборена, но някои дълги пръти още бяха здрави. Мъжете изтръгнаха няколко от тях и започнаха да натискат американеца под повърхността на помията.

Той крещеше за милост всеки път щом лицето му изплуваше. Умоляваше да го пощадят. На шестия-седмия път Жилич също грабна прът и го пъхна в зейналата му уста, избивайки повечето му зъби. После натисна надолу и го държа, докато младежът се удави.

Отдалечих се към дърветата и повърнах наденицата и черния хляб, с които бях закусвал. Искаше ми се да избия всичките, но бяха прекалено много и ме беше страх. Докато повръщах, чух няколко изстрела. Бяха убили другите пет деца и босненския доброволец, който беше завел американеца там. Всички трупове бяха хвърлени в помийната яма. Един от мъжете откри, че надписите „Хлябовете и рибите“ на предните врати на ландкрузъра са лепенки, и лесно ги отлепи.

Когато си тръгнахме, не оставихме никакви следи, освен яркочервените петна от детската кръв по тревата и блясъка на няколко месингови гилзи. Вечерта Зоран Жилич раздели доларите. Даде по сто долара на всеки от нас. Аз отказах да ги взема, но той заяви, че иначе нямало да съм „от неговите момчета“.

Опитах се да се избавя от тях в бара, но той ме видя и изпусна нервите си. На другия ден му казах, че си заминавам за Белград. Той ме заплаши, че ако кажа дори само една дума за онова, на което съм станал свидетел, ще ме намери, ще ме кастрира и после ще ме убие.

Отдавна знаех, че не съм храбрец, и страхът от него ме караше да мълча през всички тези години, дори когато англичанинът дойде да ме разпитва през лятото на 1995 г. Но сега намерих покой и съм готов да свидетелствам пред всеки съд в Холандия или Америка, стига Всемогъщият да ми даде сили да остана жив.

Заклевам се в Него, че казвам истината.

Подписано собственоръчно, Белград, 7 април 2001 г.

Милан Раяк.

Същата вечер Следотърсача прати дълго писмо на Стивън Едмънд в Уиндзор, Онтарио, и получи недвусмислени инструкции:

„Идете където трябва и направете каквото трябва, но намерете внука ми или неговите останки и ги върнете у дома в Джорджтаун, САЩ.“