Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Avenger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2003

ISBN 954–585–495–2

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2003

История

  1. — Добавяне

29.
Обиколката

Това беше вторият залез, откакто Декстър бе заел невидимата си позиция на хребета, и щеше да е последен.

Все още неподвижен, той изчака и последните прозорци на полуострова да угаснат и се приготви за път. Там долу ставаха рано и си лягаха рано. За него сънят отново щеше да е недостъпен лукс.

Изяде последните си порциони и се зареди с двудневна доза витамини и минерали, фибри и захар. Доизпи и водата си — сега телесните му запаси щяха да му стигнат за следващото денонощие. Наложи се да остави голямата раница, здравата мрежа и дъждобрана. Всичко, което щеше да му трябва, донесено от континента или откраднато предишната нощ, се побра в по-малката му раница. Трябваше да скрие само въжето някъде, където нямаше да го намерят.

След полунощ, доколкото можеше, заличи следите от наблюдателния си пост и го напусна.

Като триеше с клон стъпките си, той бавно се придвижи надясно над селото на работниците. Това му отне един час. Но Декстър прецени времето точно. Лунният полумесец изгря. Дрехите му отново започнаха да подгизват от пот.

Предпазливо заслиза по склона, от опора на опора, от пън на пън, от корен на корен, докато стигна до мястото, където щеше да има нужда от въжето. Този път трябваше да го прехвърли през един гладък корен, за да не се заклещи, когато го дръпнеше отдолу. За да не събори някой камък, той се спусна заднешком стъпка по стъпка и накрая стигна до пространството между скалите и задната стена на черквата. Надяваше се, че свещеникът спи дълбоко — намираше се само на няколко метра от дома му.

Внимателно задърпа единия край на въжето. Другият се изхлузи от пъна и падна долу. Декстър го уви на рамото си и се измъкна от сенките на черквата.

Тоалетните бяха общи. В трудовия лагер нямаше жени. Беше наблюдавал мъжете отгоре. Дългата канавка бе покрита с дъски, в които бяха пробити кръгли дупки с кръгли капаци. Той дълбоко си пое дъх, вдигна един от капаците и хвърли въжето в черната дупка. С малко късмет то просто завинаги щеше да изчезне, даже да го търсеха, което му се струваше крайно невероятно.

Колибите, в които живееха и спяха мъжете, бяха малки и квадратни — колкото затворнически килии, само че единични. Бяха в редици по петдесет, разделени с уличка от другата редица. Всяка група от по сто бе разположена перпендикулярно на шосето.

Самото шосе водеше до площада, заобиколен от умивалните, кухните и масите със сламените навеси. Декстър заобиколи огрения от луната площад и като се движеше в сенките на сградите, се върна при черквата. Ключалката на вратата му отне не повече от няколко минути.

Черквата не беше нищо особено, но създателите на трудовия лагер бяха постъпили много разумно, осигурявайки отдушник в тази силно католическа страна. Декстър разсеяно се зачуди как тукашният свещеник примирява работата си с вярата.

Намери каквото му трябваше в дъното, в ризницата зад олтара. Остави вратата отключена и се върна при редиците от колиби, където работниците хъркаха през няколкото си часа почивка.

От хребета беше запаметил местоположението на нужната му колиба. Бе видял мъжа да излиза от нея за закуска. Петата отляво на третата уличка от шосето след площада.

Нямаше ключалка — само просто дървено резе. Декстър влезе вътре и стоя неподвижно, докато очите му привикнат с почти пълния мрак след бледата лунна светлина навън.

Гърбавата фигура на кревата хъркаше. След три минути Отмъстителя вече виждаше ниската гърбица под грубото одеяло. Той приклекна, бръкна в раницата си, после се приближи до леглото. От мократа кърпа в ръката му се надигна сладникав мирис на хлороформ.

Пеонът изсумтя, опита се да се претърколи настрани, после потъна в още по-дълбок сън. Декстър продължи да държи кърпата — за по-сигурно. Мъжът нямаше да помръдне още няколко часа. После го преметна през рамо и безшумно се върна по обратния път до черквата.

На прага на каменната сграда отново спря и се ослуша. Селото продължаваше да спи. Когато повторно влезе в ризницата, той уви ходилата и глезените на пеона с изолирбанд и запуши устата му. Носът остана отпушен.

Докато заключваше вратата, Отмъстителя погледна бележката на таблото за обяви. Тази обява бе неочакван „плюс“.

Върна се в празната колиба и рискува да включи тънкото си фенерче, за да разгледа вещите на работника. Не бяха много. На стената висеше портрет на Богородица, в чиято рамка беше подпъхната избеляла снимка на усмихната млада жена. Годеница, сестра, дъщеря? През мощния бинокъл мъжът бе изглеждал на възрастта на Декстър, ала можеше да е по-млад. Хората, които попадаха в наказателната система на полковник Морено и биваха пращани на Ел Пунто, бързо остаряваха. Определено отговаряше по ръст и телосложение, поради което Декстър го бе избрал.

Нямаше други украси, само закачалки, на които висяха два еднакви чифта работни дрехи — груби памучни панталони и риза от същия плат. На пода — чифт еспадрили с въжени подметки, лекьосани и захабени. Сламеното сомбреро изчерпваше облеклото на работника. Имаше и брезентова торба с ремък за стягане, в която мъжът бе носил обяда си на плантацията. Декстър изключи фенерчето и си погледна часовника. Четири и пет.

Съблече се по боксерки, избра нещата, които искаше да вземе със себе си, уви ги в потната си тениска и ги напъха в брезентовата торба. Налагаше се да се откаже от останалото. Уви го в раницата и се избави от него по време на второто си отиване до нужника. После зачака ударите на железния лост по релсата.

Както обикновено, сигналът се разнесе в шест и половина. Навън все още беше тъмно, но небето на изток розовееше. По желязната релса удряше дежурният, който стоеше зад двукрилия портал на фермата. Селото около Декстър започна да оживява.

Той прескочи ходенето до нужниците и умивалните, като се надяваше, че никой няма да забележи отсъствието му. След двайсет минути надникна през една цепнатина между дъските на вратата и видя, че неговата уличка отново е опустяла. Забил поглед в земята и с килнато напред сомбреро, Отмъстителя забърза към нужниците — една от хилядата фигури по сандали, панталони и риза.

Докато другите закусваха, той остана клекнал над една от дупките. Едва когато третият звън призова работниците на портала, Декстър се нареди на опашката.

Петимата проверяващи седяха на масите си, поглеждаха номерата, проверяваха ги в списъците си, отмятаха ги и записваха в коя група е разпределен работникът, после му даваха знак да отиде при ръководителя. Оттам групите взимаха инструментите си и се захващаха с определените им задачи.

Декстър стигна до масата, хвана номера си с палец и показалец като другите, наведе се напред и се закашля. Проверяващият рязко извърна лице настрани, записа номера и му махна да влиза. Отвращаваше го вонята на чили. Новият се затътри да вземе мотиката си — щеше да плеви авокадо.

 

 

В седем и половина Кевин Макбрайд закусва сам на терасата. Грейпфрутът, яйцата, препечените филийки и сливовият конфитюр щяха да са чест за всеки петзвезден хотел. В осем и петнайсет се появи сърбинът.

— Струва ми се, че е най-добре да си приготвите багажа — каза той. — Когато майор Ван Ренсберг ви покаже имението, надявам се, ще се съгласите, че този наемник има един процент шанс да проникне тук, още по-малко да се добере до мен и абсолютно никакъв — да се измъкне навън. Няма смисъл да оставате. Можете да предадете на господин Девъроу, че в края на месеца ще изпълня своята част от сделката, както сме се уговорили.

В осем и половина Макбрайд хвърли ръчната си чанта отзад в открития джип на южноафриканеца и се настани до майора.

— Е, какво искате да видите? — попита шефът на охраната.

— Казаха ми, че е абсолютно невъзможно в имението да влезе нежелан посетител. Ще ми обясните ли защо?

— Вижте, господин Макбрайд, когато проектирах това място, аз постигнах две цели. Първо, това е почти напълно самозадоволяващ се селскостопански рай. Има всичко. Второ, това е крепост, убежище, скривалище, защитено от почти всякакви външни опасности. Естествено, ако се говори за цялостна военна операция, парашутисти, бронирани машини… да, имението може да бъде превзето. Обаче само един наемник?… Категорично не.

— Ами ако дойде по море?

— Добре, ще ви покажа.

Ван Ренсберг превключи на скорост и вдигна облак прах след себе си. Южноафриканецът спря до недалечния край на скалите.

— Оттук можете да видите — каза той, когато слязоха, — че цялото имение е заобиколено от морето. Скалите никъде не са по-ниски от шест метра, а на повечето места достигат петдесет. Имаме радарна система, замаскирана като телевизионни сателитни антени, която ни предупреждава за приближаващи се обекти.

— Патрули?

— Две патрулни лодки, които се редуват. Около целия полуостров има километър и половина забранена зона. Допускат се само товарни кораби с доставки.

— Ами ако се приближи под вода?

Ван Ренсберг презрително изсумтя.

— Ще ви покажа какво ще се случи.

Той взе радиостанцията си, обади се в радиозалата и оттам го свързаха с кланицата. Уговориха среща в другия край на имението, при крановете. Пред погледа на Макбрайд изсипаха кофа с месо в морето.

В продължение на няколко секунди не се случи нищо. После първата перка разсече морската повърхност като ятаган. След минута водата вече кипеше. Ван Ренсберг се засмя.

— Тук се храним добре. С много пържоли. Моят шеф не яде пържоли, обаче охраната ги обожава. Повечето от тях са като мен от Южна Африка.

— И?

— Когато колят животно — овца, коза, свиня, говедо, — приблизително веднъж седмично, карантията се изхвърля в океана. И кръвта. Морето оживява от акули. Бели, тигрови, риба-чук, каквито поискате. Миналия месец един от хората ми падна през борда. Патрулната лодка се върна да го вземе след трийсет секунди. Беше късно.

— Не го ли извадиха от водата?

— Почти цял. Само без крака. Умря след два дни.

— Погребахте ли го?

— Там долу.

— Значи в края на краищата акулите са го изяли.

— Тук никой не допуска грешки. Не и когато командва Адриаан ван Ренсберг.

— Ами ако натрапникът влезе през хълмовете? Откъдето вчера минах аз?

В отговор южноафриканецът му подаде полеви бинокъл.

— Погледнете. Не можете да заобиколите хълмовете отстрани. Склоновете се спускат към водата. А ако слезете от хълма през деня, веднага ще ви видят.

— Ами нощем?

— Добре, слизате долу. Вашият човек е извън телената мрежа, на повече от три километра от къщата и извън стената. Той не е пеон, не е страж, скоро ще го забележат и… ще се погрижат за него.

— Ами потока, който видях? Не може ли някой да влезе в имението оттам?

— Логично разсъждавате, господин Макбрайд. Елате да ви покажа потока.

Майорът потегли към пистата, отвори портала със собственото си дистанционно устройство и спря при мястото, където потокът изчезваше под земята. Двамата слязоха. Между пистата и оградата имаше дълъг участък открит канал. Бистрата вода бавно течеше по водораслите на дъното.

— Виждате ли нещо?

— Не — отвърна американецът.

— Те са на хладно, под пистата.

Това очевидно бе гвоздеят на програмата. Южноафриканецът носеше говежда пастърма в джипа. Когато я хвърли в канала, водата закипя. Макбрайд видя пираните да изплуват от сянката и голямото колкото цигарена кутия парче месо беше разкъсано от безброй тънки като игли зъби.

— Това стига ли ви? Ще ви покажа как използваме водата, без да отслабваме охраната. Елате.

Ван Ренсберг обърна към фермата и проследи лъкатушния път на потока през имението. На десетина места от него се отклоняваха канали, които напояваха различни насаждения или пълнеха няколкото водохранилища. Самият поток накрая се връщаше до ръба на скалите при пистата, но извън телената мрежа. Там увеличаваше скоростта си и се изливаше в морето.

— Точно до ръба съм поставил плоча с остри шипове — поясни Ван Ренсберг. — Всеки, който се опита да избяга през потока, ще бъде понесен от течението между гладките бетонни стени. След като мине над шиповете, безпомощният окървавен плувец ще падне в морето. После ли? Акулите, естествено.

— Ами нощем?

— А, не видяхте ли кучетата? Глутница от дванайсет звяра. Добермани. Дресирани са да не докосват човек в униформата на охраната и десетината висши служители, независимо как са облечени. Надушват миризмата им. Пускат ги по залез слънце. След този час всички пеони трябва да стоят извън мрежата, иначе кучетата ще ги открият за няколко минути. И тогава нямат никакъв шанс. Е, как ще постъпи тоя ваш наемник?

— Нямам ни най-малка представа. Ако има капка здрав разум, предполагам, че вече си е плюл на петите.

Ван Ренсберг отново се засмя.

— Много благоразумно. Знаете ли, в зоната Каприви в старата родина имахме лагер за чернилки, които създаваха много проблеми в градовете. Аз го командвах. И знаете ли, господин агент от ЦРУ, никога не ми е бягало нито едно негро. Никога.

— Впечатлен съм.

— Знаете ли какво използвах? Сухопътни мини? Не. Прожектори? Не. Два концентрични кръга телена мрежа, заровена на дълбочина метър и осемдесет в земята, с бодлива тел отгоре, а между двата кръга — диви зверове. Крокодили в езерцата, лъвове на сушата. Един покрит тунел, през който се влизаше и излизаше. Обичам майката природа.

Той си погледна часовника.

— Единайсет. Ще ви закарам до прохода. От санмартинската полиция ще пратят джип да ви вземе оттам и да ви върне в хотела.

Прекосяваха имението от брега към портала, който водеше към селото и пътя за прохода, когато радиостанцията на майора изпращя. Той изслуша съобщението на дежурния радист в мазето на господарската къща и остана видимо доволен. Накрая посочи хребета на хълмовете.

— Хората на полковник Морено претърсват джунглата от пътя до хребета. Открили са бивака на американеца. Изоставен. Може би имате право. Сигурно е видял достатъчно и се е изпарил.

В далечината Макбрайд забеляза големия двукрил портал и белите сгради на селото зад него.

— Разкажете ми за работниците, господин майор.

— Какво ви интересува?

— Колко са? Откъде ги намирате?

— Около хиляда и двеста. Всички са престъпници, осъдени на каторга. Хайде сега, не се правете на по-голям светец от папата, господин Макбрайд. И вие американците имате затворнически ферми. Та и това е затворническа ферма. Общо взето, те живеят тук доста добре.

— А след като излежат присъдата си?

— Това просто не се случва — отсече Ван Ренсберг.

Еднопосочен билет, помисли си американецът, благодарение на полковник Морено и майор Ван Ренсберг. Доживотна присъда. За какви престъпления? Неправилно пресичане на улицата? Разсипване на боклук? Морено трябваше да поддържа броя им. По поръчка.

— Ами пазачите и персонала в господарската къща?

— Това е друг въпрос. Ние сме служители. Всички работници в господарската къща живеят зад стената. Никой не излиза, когато нашият работодател е там. Само униформените стражи и неколцина висши служители като мен могат да излизат извън стената. Никога пеони. Чистачите на басейна, градинарите, сервитьорите, камериерките — всички живеят зад стената. Пеоните, които работят в имението, живеят в селището. Всички са ергени.

— И няма жени и деца, така ли?

— Няма. Те не са тук, за да се размножават. Обаче има черква. Свещеникът проповядва само един текст — абсолютно покорство.

Майорът забрави да спомене, че наказва непокорството с бича си от кожа на носорог като едно време.

— Възможно ли е външен човек да влезе в имението, като се представи за работник, господин майор?

— Не. Всяка вечер управителят на имението избира работниците за следващия ден. След закуска избраните се явяват на главния портал, където ги проверяват един по един. Допускат се само толкова, от колкото има нужда. Нито човек повече.

— Колко влизат във фермата?

— Около хиляда души дневно. Двеста с определени умения за работа в работилниците, мелницата, фурната, кланицата и автосервиза, осемстотин на нивите. Двестатина остават в селото. Истински болните, боклукчиите, готвачите.

— Струва ми се, че ви вярвам — отвърна Макбрайд. — Този самотник няма голям шанс, а?

— Казах ви, американецо. Уплашил се е.

Още не бе изрекъл тези думи, когато радиостанцията му отново изпращя. Докато слушаше, той сбърчи чело.

— Какво се е случило? Добре, кажи му да се успокои. Идвам след пет минути.

Той затвори.

— Отец Висенте, от черквата. Бил се паникьосал. Трябва да се отбия там на път за прохода. Ще ви забавя само няколко минути.

Подминаха група пеони, които бяха превили гръб над мотиките си и копаеха под прежурящото слънце. Неколцина вдигнаха глави за миг, за да погледнат колата с човека, който имаше власт над живота и смъртта им. Изпити, брадясали лица, кафяви очи под перифериите на сламените шапки. Ала две от тях бяха сини.