Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Avenger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2003

ISBN 954–585–495–2

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2003

История

  1. — Добавяне

Част първа

1.
Работникът

Мъжът, който тичаше сам, се наведе срещу склона и отново посрещна пристъпа на стария си враг, болката. Това бе и мъчение, и лечение. Затова го правеше.

Познавачите често казват, че триатлонът е най-жесток от всички спортни дисциплини. Декатлетът има да усъвършенства повече умения и трябва да е по-силен, но малко други изпитания могат да се сравняват с невероятната издръжливост и способността да побеждаваш болката, присъщи на триатлона.

Както винаги в дните за тренировка, подранилият бегач стана много преди зазоряване. Той се качи на пикапа си, отправи се към далечното езеро в Ню Джърси и по пътя остави състезателния си велосипед, като го заключи с верига за едно дърво. В пет и две минути постави хронометъра на китката си, спусна ръкава на неопрена, за да го покрие, и влезе в ледената вода.

Тренираше олимпийски триатлон и измерваше разстоянията в метри. Плуваше хиляда и петстотин метра, после излизаше от водата, бързо се събличаше по фланелка и шорти и яхваше колелото. Следваха четирийсет километра наведен над кормилото, отначало докрай спринт. Отдавна беше измерил разстоянието и знаеше точно при кое дърво на отсрещния бряг на езерото е оставил велосипеда. Изминаваше своите четирийсет километра по извънградските пътища, винаги в този безлюден час, и знаеше при кое дърво трябва да остави колелото и да започне да тича. Разстоянието бе десет километра и портата на една ферма бележеше мястото, откъдето оставаха два километра. Тази сутрин току-що я беше подминал. Двата километра бяха по наклонен терен, последното изпитание, безмилостната отсечка.

Причината да боли толкова много е фактът, че са нужни различни мускули. Здравите плещи, гърди и ръце на плувеца обикновено не са необходими за велосипедиста или маратонеца. Те са просто излишен товар, който трябва да носи.

Издръжливите крака и хълбоци на велосипедиста са различни от мускулите, които дават на бегача ритъма, необходим за изминаване на дългите километри. Еднообразният ритъм на едно от упражненията не съответства на другите. Триатлетът се нуждае от всички и се опитва последователно да покрие постиженията на три различни вида спортисти.

На двайсет и пет годишна възраст това е жестоко изпитание. На петдесет и една би трябвало да е подсъдно според Женевската конвенция. Бегачът беше навършил петдесет и една миналия януари. Той си позволи да хвърли поглед към китката си и се намръщи. Лошо — няколко минути по-зле от най-добрия му резултат. Наложи си да се затича по-бързо въпреки атаките на врага му.

Олимпийците постигат малко под два часа. Бегачът от Ню Джърси бе постигнал точно два и половина часа. Сега беше минало почти толкова време, а му оставаха още два километра.

Иззад завоя на шосе 30 се появиха първите къщи на родния му град. Пътят прекосява стария колониален Пенингтън. Той се намира близо до междущатска магистрала 95, която идва от Ню Йорк, пресича щата и продължава за Делауеър, Пенсилвания и Вашингтон. В рамките на града наричат шосето Мейн Стрийт.

В Пенингтън няма почти нищо, едно от безбройните уютни, чисти, подредени градчета, от които се състои пренебрегваното и подценявано сърце на САЩ. Само едно голямо кръстовище в центъра, където Делауеър Авеню пресича Мейн Стрийт, няколко често посещавани черкви от трите изповедания, клон на Фърст Нешънъл Банк, няколко магазина и къщи, пръснати по тънещите в сянката на дърветата странични улички.

Бегачът се запъти към кръстовището, до което оставаше половин километър. Още бе прекалено рано за кафе в „Чаша от кафето на Джо“ или за закуска в „Пицата на Вито“, ала дори да бяха отворени, той нямаше да се отбие.

На юг от кръстовището мина покрай бяла дървена сграда от времето на Гражданската война с фирмата на г-н Калвин Декстър, адвокат. Там се намираше офисът му, освен в случаите, когато се занимаваше с другата си практика. Клиентите и съседите му смятаха, че от време на време ходи на риба, и не знаеха нищо за апартаментчето в Ню Йорк, което държеше под друго име.

Измъчените му крака изминаха последните петстотин метра до завоя на Чесапийк Драйв в южния край на града. Той живееше там и ъгълът бележеше края на самоналоженото му наказание. Бегачът намали скоростта, спря и опря главата си в едно дърво, задъхано поемайки кислород в гърдите си. Два часа и трийсет и шест минути. Далеч от най-доброто му постижение. Какво от това, че наоколо сигурно нямаше друг петдесет и една годишен, който да е способен на такова нещо? За него беше важно нещо, което не можеше да обясни на съседите, които му се усмихваха и му ръкопляскаха — да използва болката, за да се бори с другата болка, вечната болка, болката, която никога не изчезваше, болката от изгубеното дете, изгубената любов, изгубения живот.

Бегачът зави по своята улица и извървя последните двеста метра. Пред себе си видя вестникарчето да хвърля тежък пакет на верандата му. Момчето му махна с ръка, преди да се отдалечи с колелото си, и Кал Декстър отвърна на поздрава.

По-късно щеше да вземе мотоскутера си и да отиде за пикапа. Щеше да качи скутера в каросерията и да се прибере вкъщи, като по пътя щеше да прибере велосипеда. Първо обаче имаше нужда от душ, няколко подсилващи блокчета и портокалов сок.

На верандата той вдигна пакета с вестници, разкъса го и разгледа съдържанието му. Както очакваше, там бяха местният вестник, един вашингтонски, големият нюйоркски неделен „Таймс“ и едно специализирано списание.

Калвин Декстър, жилестият, русокос, дружелюбен, усмихнат адвокат от Пенингтън, Ню Джърси, не беше по рождение нито едно от тези неща, макар наистина да бе роден в щата.

Той беше заченат в една нюаркска съборетина, гъмжаща от хлебарки и плъхове, и се появи на бял свят през януари 1950 г., син на строителен работник и сервитьорка в местния ресторант. Според морала на епохата родителите му нямаха друг избор, освен да се оженят, след като в резултат на една среща на кварталния дансинг и няколко чашки евтин алкохол в повече нещата бяха излезли от контрол и се бе стигнало до неговото зачеване. Отначало той не знаеше нищо за това. Бебетата никога не знаят как и от кого са родени. Налага се да открият, понякога по трудния начин.

Баща му не се смяташе за лош човек. След Пърл Харбър се беше записал доброволец във войската, но като опитен строител бяха решили, че е по-нужен в родината, където поради войната се строяха хиляди нови фабрики, докове и административни сгради в района на Ню Джърси.

Той бе суров човек, майстор на юмручния бой, единствения закон в много работнически професии. Но се опитваше да живее честно и почтено, носеше неразпечатан плика със заплатата си вкъщи, мъчеше се да възпита невръстния си син да обича националното знаме, конституцията и Джо Димаджио[1].

Ала по-късно, след Корейската война, работните места започнаха да намаляват. Профсъюзите попаднаха в пипалата на мафията.

Когато майка му ги напусна, Калвин бе петгодишен. Прекалено малък, за да разбере причините. Не знаеше нищо за лишения от любов брак на родителите си, с философския стоицизъм на малчуганите приемаше, че хората винаги си крещят и се карат така. Не знаеше нищо за търговския пътник, който й беше обещал светло бъдеще и по-хубави рокли. Просто му казаха, че е „заминала“.

Той бе приел, че баща му вече всяка вечер си е вкъщи и се грижи за него, вместо да изпие някоя и друга бира след работа, мрачно вторачен в мътния телевизионен екран. Едва когато навлезе в пубертета, научи, че майка му, на свой ред зарязана от търговския пътник, се е опитала да се върне, но гневният му озлобен баща я е отблъснал.

Когато Калвин навърши седем, баща му беше осенен от идеята да реши проблема с необходимостта да търси работа далеч от вкъщи. Изнесоха се от блока в Нюарк и купиха на старо каравана, която стана дом на момчето за десет години.

Баща и син се местеха от работа на работа, живееха в караваната, мърлявото хлапе ходеше в местните училища, които го приемаха. Това бе епохата на Елвис Пресли, Дел Шанън, Рой Орбисън и Бийтълс от една страна, за която Кал никога не беше чувал. Това бе епохата на Кенеди, Студената война и Виетнам.

Строежите започваха и приключваха. Двамата се местеха из северните градове Ийст Ориндж, Юниън и Елизабет, после бащата се хвана на работа край Ню Брунзуик и Трентън. Известно време живяха в Пайн Барънс, докато Декстър старши беше надзирател на един малък строеж. След това се отправиха на юг към Атлантик Сити. От осем до шестнайсетгодишна възраст Кал учи в девет училища и не можеше да се каже, че е научил много.

Затова пък момчето се образова в други отношения: опозна улицата и стана майстор на боя. Също като избягалата си майка, Кал не порасна много висок — нямаше метър и осемдесет. Нито беше набит и мускулест като баща си, ала стройното му тяло притежаваше яростна жилавост и юмруците му — убийствена сила. Веднъж предизвика един панаирджийски борец, повали го и взе двайсетдоларовата награда.

Един производител на евтин брилянтин предложи на баща му момчето да постъпи в неговия клуб и евентуално да стане боксьор, но двамата се преместиха на нов строеж в друг град.

Изобщо не ставаше въпрос за пари за ваканции. След края на учебната година Кал просто тръгваше на строежа с баща си. Правеше кафе, изпълняваше всевъзможни поръчки, вършеше различни работи. Една от „поръчките“ му възложи мъж със зелени очила, който му каза, че през ваканцията може да разнася пратки из Атлантик Сити, без обаче да казва на никого. Така през лятната ваканция на 1965 г. той стана букмейкърски куриер.

Макар и от дъното на социалната пирамида, едно умно хлапе пак може да наблюдава. Кал Декстър се вмъкваше без пари в местния киносалон и се дивеше на холивудската магия, безкрайните гледки от Дивия Запад, блясъка на мюзикълите, шантавите лудории в комедиите на Мартин и Люис.

По телевизионните реклами виждаше красиви апартаменти с кухни, обзаведени с неръждаема стомана, усмихнати семейства с родители, които, изглежда, се обичаха. Виждаше лъскавите лимузини и спортните коли по билбордовете край магистралата.

Нямаше нищо против работниците по строежите. Те бяха резки и груби, но бяха добри с него или поне повечето. На строежа и той носеше каска и баща му смяташе, че след като момчето завърши училище, ще го наследи в строителния занаят. Кал обаче имаше други намерения. Беше се заклел, че какъвто и да е животът му, ще е далеч от трясъка на пневматичния чук и задушаващия прах на бетонобъркачките.

После разбра, че няма какво да предложи в замяна на този по-хубав, по-добре платен, по-приятен живот. Помисли си за киното, но реши, че всички кинозвезди са високи мъже, без да подозира, че повечето са доста под метър и осемдесет. Това му хрумна само защото една барманка му каза, че според нея малко приличал на Джеймс Дийн, обаче строителните работници се запревиваха от смях и той изостави тази идея.

Спортът можеше да спаси едно момче от улицата и да го прати по пътя на славата и богатството, ала Кал толкова за кратко бе ходил в различните училища, че не беше имал възможност да се включи в нито един от техните отбори.

Не можеше и да става въпрос да продължи образованието си, камо ли да придобие някаква специалност. Оставаха другите работнически професии: сервитьор, пиколо, автомонтьор, шофьор на бус за доставки. Списъкът беше безкраен, но при перспективите, които предлагаха повечето, спокойно можеше да си остане в строителството. Тежестта и опасността на тази работа я правеха по-добре платена от повечето други.

Престъпността също бе възможност. Всички, които бяха отраснали по кейовете и строителните обекти в Ню Джърси, знаеха, че организираната престъпност може да осигури големи апартаменти, бързи коли и леки жени. Говореше се, че гангстерите рядко попадат в затвора. Той не беше итало-американец, което нямаше да му позволи да стане истински представител на мафиотската аристокрация, но и англосаксонците печелеха добре.

Напусна училище на седемнайсет и още на другия ден започна работа на строежа при баща си, общински жилища край Камден. След месец шофьорът на багера се разболя. Нямаше заместник. Работата изискваше специални умения. Кал разгледа контролния пулт в кабината.

— Мога да се справя — заяви той.

Надзирателят се колебаеше. Това бе против правилата. Ако случайно се появеше инспектор, можеше да забрави за поста си. От друга страна, всички работници стояха със скръстени ръце, докато чакаха изнасянето на купища пръст.

— Тук има адски много лостове.

— Довери ми се — отвърна хлапакът.

Трябваха му двайсетина минути, за да разбере кой лост за какво служи. Започна да изнася пръстта. Това означаваше премия, ала все още не беше професия.

През януари 1968 г. Кал навърши осемнайсет и Виетконг започна офанзивата „Тет“. Той гледаше телевизия в един камденски бар. След предаването пуснаха реклами и кратък филм на военната киностудия. В него се споменаваше, че ако човек се представи добре, армията му осигурява образование. На другия ден Кал влезе в наборната служба в Камден и каза:

— Искам да постъпя в армията.

По онова време всеки американски младеж, освен при извънредно необичайни обстоятелства или доброволно изгнание от страната, подлежеше на задължителна военна служба след осемнайсетия си рожден ден. Почти всички юноши и техните родители мечтаеха да се измъкнат от армията. Старши сержантът зад бюрото протегна ръка за наборното известие.

— Нямам — отвърна Кал Декстър. — Аз съм доброволец.

Това привлече вниманието им.

Сержантът му подаде формуляр и продължи да го наблюдава като плъх, който не иска заекът да избяга.

— Хм, чудесно, малкия. Много умно постъпваш. Ще приемеш ли съвет от една стара пушка?

— Разбира се.

— Постъпи за три години вместо задължителните две. Така има голяма вероятност да получиш по-висок чин и подобри професионални възможности. — Той се наведе напред, сякаш споделяше държавна тайна. — Ако постъпиш за три години, даже може да не те пратят във Виетнам.

— Но аз искам да отида във Виетнам — заяви хлапакът с лекьосани дънки. Сержантът се замисли.

— Ясно — бавно въздъхна той. Спокойно можеше да каже: „Вкусове разни…“. Вместо това той му нареди: — Вдигни дясната си ръка…

 

 

Трийсет и три години по-късно бившият строителен работник изстиска четири портокала, пак избърса мократа си глава с пешкира и занесе вестниците заедно със сока в дневната.

Първо отвори специализираното списание. „Винтидж Еърплейн“ не е издание с голям тираж и в Пенингтън се получава само с абонамент. То е насочено към читателите, които се интересуват от класически аероплани или самолети от Втората световна война. Бегачът го отвори на обявите и прегледа графата „Търси се“. После замръзна с чаша, вдигната към устата си, остави я и препрочете обявата. Тя гласеше:

„Търси се «ОТМЪСТИТЕЛ». Сериозна оферта. Без таван за цената. Моля, обадете се“.

На пазара не се предлагаха торпедни бомбардировачи „Отмъстител“. Те бяха в музеите. Някой беше открил шифъра за връзка. Имаше номер. Трябваше да е мобилен телефон. Датата беше 13 май 2001.

Бележки

[1] Джоузеф Пол Димаджио (р. 1914) — американски бейзболист. — Б.пр.