Фредерик Форсайт
Отмъстителят (23)

22.
Полуостровът

Между едно охранявано имение на брега на република Сан Марино и офиса на Макбрайд имаше обезопасена компютърна връзка. Също като Уошингтън Лий, тя се основаваше на системата за пълна анонимност (ПА) — разликата беше, че тази връзка се използваше от упълномощени лица.

Девъроу прочете целия текст на съобщението от юг. Явно го бе писал шефът на сигурността на имението, южноафриканецът Ван Ренсберг. Прекалено официалният английски издаваше човек, който го използва като втори език.

Смисълът беше съвсем ясен. Описваше се пайпърът от предишната сутрин — двукратното му преминаване на изток към Френска Гвиана и обратно след двайсет минути. Съобщаваше се за отражението на слънцето в обектив на фотоапарат на десния прозорец и дори се посочваше регистрационният номер.

— Провери този самолет, Кевин. Интересува ме кой е собственикът, кой го използва, кой го е пилотирал вчера и кой е бил пътникът. И по-бързо.

 

 

В анонимния си бруклински апартамент Кал Декстър беше проявил седемдесет и двата заснети кадъра и ги бе увеличил, доколкото е възможно, без да замъгли образа. От същите оригинални негативи той извади диапозитиви, за да може да ги прожектира на голям екран за по-внимателно проучване.

От снимките направи стенна карта, дълга колкото дневната и висока от пода до тавана. Той часове наред се взира в стената, като от време на време сверяваше някой детайл със съответния диапозитив. Всеки диапозитив разкриваше по-добре и по-ясно детайла, ала само на стенната карта се виждаше целият обект. Човекът, който ръководеше проекта, бе хвърлил милиони и беше превърнал този някога пуст полуостров в страховита крепост.

Природата му бе помогнала. Това място напълно се различаваше от влажната джунгла във вътрешността, която покриваше по-голямата част от малката република. Полуостровът се вдаваше в морето като триъгълно острие на кама, защитен откъм сушата с хълмиста верига, преди милиони години издигната от някаква първична сила.

Веригата минаваше по цялата широчина на сушата и в двата края потъваше в синята вода с вертикални скали. Никой не можеше да заобиколи хълмовете и да проникне от джунглата на полуострова.

Откъм сушата хълмовете плавно се издигаха от крайбрежната равнина и покритите им с гъста растителност склонове достигаха височина тристатина метра. Откъм морето склонът се превръщаше в шеметна урва, лишена от всякаква зеленина, или от природата, или от човешка ръка. Всеки от имението лесно щеше да види с бинокъл, ако някой се опиташе да се спусне по забранената страна.

Имаше само един проход. Тесен път, който идваше от континента, лъкатушеше и се спускаше по склона, за да стигне до имението. На пътя бе поставена бариера с къщичка за пазача, която Декстър със закъснение беше видял, докато бе снимал от прозореца на самолета.

Той се зае да направи списък на екипировката, която щеше да му трябва. Нямаше проблем да проникне вътре. Само че щеше да е почти невъзможно да излезе, водейки обекта със себе си, и да преодолее малката армия, охраняваща имението.

 

 

— Регистрацията е на чартърна фирма в Джорджтаун, Гвиана. Има само един самолет — съобщи същата вечер Кевин Макбрайд. — Казва се „Лоурънс Еро Сървисиз“ и е собственост на Джордж Лоурънс, гражданин на Гвиана. Изглежда напълно законна, от ония, дето обслужват чужденците, които искат да разгледат вътрешността… или в този случай крайбрежието.

— Тоя господин Лоурънс има ли номер? — попита Девъроу.

— Естествено. Ето.

— Опита ли се да се свържеш с него?

— Не. Линията нямаше да е обезопасена. Пък и защо да разговаря за клиента си с някакъв непознат по телефона? Можеше просто да съобщи на клиента.

— Прав си. Ще трябва да отидеш там. Вземи пътнически самолет. Кажи на Касандра да ти направи резервация за първия възможен полет. Намери господин Лоурънс. Плати му, ако се наложи. Разбери кой е нашият любопитен приятел с фотоапарата и защо е бил там. Имаме ли бюро в Джорджтаун?

— Не, наблизо. В Каракас.

— Поддържай връзка оттам. Аз ще предупредя шефа на бюрото.

 

 

Погледът на Кал Декстър се плъзна от сипеите към вътрешността на полуострова, известен просто като Ел Пунто. В подножието на хълма минаваше писта, която заемаше две трети от цялата хиляда и петстотинметрова широчина. Откъм имението имаше телена ограда, която обикаляше цялото летище заедно с хангара, работилниците, цистерната, сградата с генератора и така нататък.

С помощта на два компаса и като изчисли, че дължината на хангара е трийсет метра, Декстър се зае да пресмята и да обозначава разстоянията между отделните точки. Нивите обхващаха площ от около хиляда и двеста хектара. Беше ясно, че дългите векове на навяван от вятъра прах и птичият тор са образували богата почва, защото американецът виждаше пасящите стада и обилната реколта. Хората, които бяха създали Ел Пунто, си бяха осигурили пълно самозадоволяване зад веригата от хълмове и океана.

Проблемът с напояването се решаваше от поток, който извираше в подножието на хълмовете, течеше през имението и се изливаше с водопад в морето. Той можеше да идва само от високото плато на континента и да минава по подземен канал под защитната стена. Декстър си отбеляза: „Да проникна в имението с плуване?“ По-късно щеше да задраска тези думи. Щеше да е безумно да се опита да влезе по непознат подземен тунел. Спомняше си ужаса при пропълзяването през водните капани в тунелите на Ку Чи, а те бяха дълги само по няколко метра. Този можеше да е цели километри, а Декстър дори не знаеше къде започва.

Близо до пистата зад телената ограда видя село с около петстотин малки бели колиби. Имаше черни улички, няколко по-големи постройки, навярно трапезарии, и малка черква. Странно, макар че мъжете бяха на нивите, по улиците не се мяркаха жени и деца. Нямаше градини, нито добитък. По-скоро приличаше на затворническа колония. Може би онези, които обслужваха търсения от него човек, нямаха голям избор.

Насочи вниманието си към сърцето на имението. То се състоеше от нивите, плевниците, хамбарите и още едно село с ниски бели къщи. Отпред стоеше униформен мъж, което показваше, че това е казарма за охраната и надзирателите. По вида, броя и големината на постройките можеше да се предположи, че само стражите са стотина. Имаше пет по-големи вили с градини, явно за висшите офицери и пилотите.

Снимките и диапозитивите бяха изпълнили предназначението си, ала му трябваха още две неща. Триизмерност и информация за рутинните процедури. За първото щеше да има нужда от макет на целия полуостров, а за второто — дни на безшумно наблюдение.

 

 

Кевин Макбрайд излетя на другата сутрин от вашингтонското летище „Дълес“ с директен полет за Джорджтаун, Гвиана. Кацна в два следобед. Формалностите на летището не отнеха много време и тъй като носеше само малък сак за едно пренощуване, скоро вече пътуваше с такси.

Лесно намери „Лоурънс Еро Сървисиз“. Малкият офис на фирмата се намираше на задна уличка близо до Уотърлу Стрийт. Американецът почука няколко пъти, ала не получи отговор. От влажния зной ризата му започваше да мокрее. Той се вторачи през прашния прозорец и отново почука.

— Няма никой, приятел — разнесе се услужлив глас зад него. Човекът бе стар и кокалест — той седеше на сянка през няколко врати от там и си вееше с палмови листа.

— Търся Джордж Лоурънс — каза Макбрайд.

— Англичанин ли си?

— Ъхъ. Американец.

Старецът се замисли над отговора му, като че ли чартърният пилот Лоурънс избираше клиентите си строго по националност.

— Приятел ли ти е?

— Не. Искам да наема самолета му.

— Няма го от вчера — осведоми го старецът. — Откакто го отведоха.

— Кой го отведе, приятелю?

Старецът сви рамене, сякаш отвличането на съседи беше нещо обичайно.

— Полицията ли?

— Не. Не бяха от полицията. Бяха бели. Дойдоха с кола под наем.

— Туристи… клиенти?

— Възможно е — отвърна местният. После му хрумна нещо. — Провери на летището. Самолетът му е там.

След петнайсет минути плуващият в пот Кевин Макбрайд пътуваше обратно за летището. Потърси Джордж Лоурънс на гишето за частна авиация. Вместо това пред него се изправи Флойд Еванс. Инспектор Флойд Еванс от джорджтаунската полиция.

После пак го върнаха в центъра, този път с патрулна кола, и го въведоха в офис с работещ климатик, който бе като отдавна очаквана студена баня. Инспектор Еванс запрелиства паспорта му.

— Какво правите в Гвиана, господин Макбрайд? — попита той.

— Идвам на кратко проучвателно посещение с намерението по-късно да дойдем с жена ми на почивка — отвърна агентът.

— През август ли? Тук през август не се живее. Познавате ли господин Лоурънс?

— Ами, не. Имам един приятел във Вашингтон. Той ми даде името му. Каза, че можело да поискам да разгледам вътрешността. Господин Лоурънс бил най-добрият чартърен пилот в страната. Просто се отбих в офиса му, за да видя дали самолетът му е свободен. Нищо повече. Какво лошо съм извършил?

Инспекторът затвори паспорта и му го подаде.

— Пристигнали сте от Вашингтон днес. Това е ясно. Билетите ви и входният ви печат го доказват. От хотел „Меридиен“ потвърждават, че имате резервация за довечера.

— Вижте, инспекторе, все още не разбирам защо ме доведохте тук. Знаете ли къде мога да намеря господин Джордж Лоурънс?

— О, да. Да, той е в моргата на общинската болница. Трима мъже с взет под наем джип вчера го отвели от офиса му. Снощи го върнали и си заминали със самолет. Тия три имена говорят ли ви нещо, господин Макбрайд?

Той плъзна лист хартия по бюрото. Американецът прочете трите имена, за които знаеше, че са фалшиви, тъй като лично ги беше избрал.

— Не, съжалявам, нищо не ми говорят. Защо е в моргата господин Лоурънс?

— Защото призори го е намерил един продавач на зеленчуци, който идвал на пазара. Мъртъв в крайпътна канавка край града. По това време вие, естествено, още сте пътували насам.

— Ужасно. Не го познавам, но съжалявам.

— Така е. Ние изгубихме своя чартърен пилот. Господин Лоурънс изгуби живота си и случайно е изгубил осем нокътя. Офисът му е бил претърсен и всичките документи за клиентите му са взети. Какво според вас са искали похитителите му, господин Макбрайд?

— Нямам представа.

— Естествено, забравих. Вие сте просто търговски пътник, нали? В такъв случай ви съветвам да си заминете за Щатите, господин Макбрайд. Свободен сте.

 

 

— Тия хора са зверове — възрази Макбрайд по телефона от каракаското бюро. Разговаряше с Девъроу в Ленгли.

— Прибирай се, Кевин — нареди началникът му. — Аз ще попитам нашия приятел на юг дали е открил нещо.

Пол Девъроу отдавна си беше осигурил информатор във ФБР, тъй като никой в неговия бранш не можеше да има достатъчно източници на информация, а и Бюрото не изпитваше към него истинска братска любов, за да споделя всичко.

Той помоли своя „довереник“ да провери в архивната база данни за файлове, свалени от заместник-директора (Следствен отдел) Колин Флеминг, откакто бяха разпространили височайшето запитване за убитото в Босна момче. Един от документите се казваше „Отмъстител“.

Умореният и мърляв от пътя Кевин Макбрайд се прибра на другата сутрин. Безупречно облеченият Пол Девъроу бе в кабинета си в обичайния ранен час.

Той подаде на подчинения си някаква папка.

— Ето го — каза Йезуита. — Натрапникът. Разговарях с нашия приятел на юг. Естествено трима негови главорези са очистили чартърния пилот. И си прав. Наистина са зверове. Обаче в момента са важни за нас. Жалко, но неизбежно.

Той посочи папката.

— Кодово име „Отмъстител“. Петдесетинагодишен. Висок, як… всичко е в папката. Има кратко описание. Представя се за американския гражданин Алфред Барнс. Той е наел самолета на злощастния господин Лоурънс, за да прелети над хасиендата на нашия приятел. А в паспортния архив на държавния департамент не фигурира никакъв Алфред Барнс с такова описание. Намери го, Кевин, и го спри. Незабавно.

— Надявам се, че нямаш предвид да го ликвидирам.

— Не, това е забранено. Имам предвид да го откриеш. Ако използва фалшиво име, може да има и други. Намери името, под което ще се опита да влезе в Сан Мартин. После информирай ужасния, но ефикасен полковник Морено. На него може да се разчита, че ще направи каквото трябва, сигурен съм.

Кевин Макбрайд отиде в кабинета си, за да се запознае с папката. Вече познаваше шефа на тайната полиция на република Сан Мартин. Всеки попаднал в ръцете му противник на диктатора умираше, обикновено бавно. Той прочете досието на Отмъстителя с привичната си педантичност.

 

 

В Ню Йорк паспортът на Алфред Барнс беше изгорен. Декстър нямаше абсолютно никакви доказателства, че са го видели, но когато заедно с чартърния пилот Лоурънс бяха прелетели над прохода в хълмистата верига, той смаяно бе видял, че го наблюдава едно вдигнато към него лице, достатъчно отблизо, за да запише номера на пайпъра. Затова за всеки случай Алфред Барнс престана да съществува.

После се зае да строи макета на хасиендата-крепост. В другия край на града, в центъра на Манхатън, госпожа Нгуен Ван Тран късогледо се взираше над три нови паспорта.

Беше 3 август 2001 г.