Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Avenger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2003

ISBN 954–585–495–2

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2003

История

  1. — Добавяне

11.
Убиецът

По време на управлението на маршал Тито в Югославия почти нямаше престъпност. Туристите бяха спокойни, жените свободно се разхождаха по улиците, рекет не съществуваше.

Това бе странно, като се имаше предвид, че от седемте републики, от които се състоеше страната и които бяха обединени от Антантата през 1918 г., по традиция произхождаха едни от най-свирепите престъпници в Европа.

Това се дължеше на факта, че след 1948-ма югославското правителство сключи споразумение с подземния свят. Сделката беше елементарна: правете каквото искате и ние няма да ви пречим при едно условие — правете го в чужбина. Белград просто изнесе цялата си престъпност.

Главните цели на югославските престъпни босове бяха Италия, Австрия, Германия и Швеция. Причината бе проста. Към края на 60-те години на XX в. турците и югославяните се бяха превърнали в първата вълна от гастарбайтери в по-богатите страни на север. Това означаваше, че ги насърчават да идват, за да вършат мръсната работа, с която разглезените местни вече не искаха да си цапат ръцете.

Всяко голямо етническо придвижване носи със себе си своя престъпен свят. Италианската мафия пристигна в Ню Йорк с италианските емигранти. Турските престъпници скоро се вляха в гастарбайтерските общности в Европа. Същото се отнасяше за югославяните, но тук споразумението беше по-структурирано.

Белград имаше двойна печалба. Хилядите работници в чужбина всяка седмица пращаха валутата си в Югославия. Като комунистическа държава, тя постоянно се намираше в икономическа криза, но редовният приток на твърда валута скриваше този факт.

Стига Тито да не се подчиняваше на Москва, САЩ и НАТО общо взето не се интересуваха какво друго прави. Той дори се водеше един от водачите на необвързаните страни през цялата Студена война. Красивото Далматинско крайбрежие по Адриатика се превърна в туристическа Мека и носеше още повече чужда валута.

Във вътрешен план Тито жестоко потискаше дисидентите и противниците си, ала го правеше тихо и дискретно. Споразумението с престъпниците не се контролираше толкова от обикновената полиция, колкото от Държавна сигурност или ДБ.

Правилата бяха установени от ДБ. Престъпниците, които живееха на гърба на югославските общности в чужбина, можеха безнаказано да се завръщат в родината. Те си строяха вили на морето и къщи в столицата. Правеха дарения за пенсионните фондове на шефовете на ДБ и от време на време извършваха по някоя поръчкова „мокра работа“, без да взимат фактура и да оставят следи. Мозъкът зад тази изгодна сделка беше шефът на разузнаването, дебелият и страшен словенец Стане Доланч.

В Югославия имаше проституция, но тя се намираше под местен полицейски контрол. Доходната контрабанда също попълваше пенсионните фондове на големците. Ала насилието, освен упражняваното от държавата, бе забранено. Младите непрокопсаници достигаха до равнището да ръководят съперничещи си квартални банди, да крадат коли (не на туристите) и да се бият помежду си. Ако искаха да се заемат с нещо по-сериозно, трябваше да напуснат страната. А ония, които не се подчиняваха, можеха да се озоват завинаги в някой далечен затворнически лагер.

Маршал Тито не бе глупак, но беше смъртен. Той умря през 1980 г. и нещата започнаха да се разпадат.

През 1956-та на автомонтьора Жилич от работническия белградски квартал Земун му се роди син и той го нарече Зоран. Отрано стана ясно, че момчето има жесток и изключително агресивен характер. Когато стана на десет години, учителите му вече потръпваха при споменаването на неговото име.

Ала той притежаваше нещо, което по-късно щеше да го отличи от другите белградски бандити като Желко Разнатович — Аркан. Беше умен.

След като на четиринайсетгодишна възраст напусна училище, Зоран стана главатар на тийнейджърска банда, която си доставяше обичайните удоволствия: крадене на коли, побои, пиене и задиряне на местните момичета. След едно особено жестоко сбиване между две банди трима от противниците им бяха толкова жестоко пребити с велосипедни вериги, че в продължение на няколко дни лекарите не бяха сигурни дали ще оживеят. Началникът на кварталната полиция реши, че това е преляло чашата.

Жилич беше арестуван, замъкнат в мазето от двама здравеняци с парчета гумени маркучи и пребит. Не го правеха от зла воля — полицаите просто смятаха, че трябва да го накарат да чуе думите им.

След това началникът на полицията даде на младежа някои съвети. Бе 1972-ра, момчето беше на шестнайсет години и една седмица по-късно напусна страната. Но вече имаше върху какво да стъпи. В Германия влезе в бандата на Люба Земунац — второто му име бе прякор, възприет от родния му квартал. И той произхождаше от Земун.

Земунац беше невероятно жесток бандит. По-късно щяха да го застрелят във фоайето на едно германско съдилище, но Зоран Жилич остана с него в продължение на десет години и си заслужи възхищението на по-възрастния сърбин с ненадминатия си садизъм. При „застрахователния“ рекет най-важна е способността да внушаваш ужас. Жилич я притежаваше и с огромно удоволствие я използваше.

През 1982-ра той напусна и на двайсет и шест годишна възраст създаде своя банда. Това можеше да предизвика война за територии с предишния му шеф, но Земунац отстъпи. През следващите пет години Жилич остана начело на бандата си в Германия и Австрия. Той отдавна бе овладял немски и английски. Ала положението в родината му се променяше.

Нямаше кой да замени маршал Тито, чието партизанско минало на борба срещу немците и самата му силна личност дотогава бяха поддържали целостта на тази неестествена федерация от седем страни.

Осемдесетте години преминаха с няколко коалиционни правителства, които се издигаха и падаха, но духът на независимост обхващаше Словения и Хърватия на север, и Македония на юг.

През 1987 г. Жилич заложи на един бивш дребен комунистически партиен функционер, когото други бяха пренебрегвали или подценявали. Той притежаваше две качества, които бандитът харесваше: абсолютна безпощадност в стремежа си към власт и хитрост, която разоръжаваше противниците му, докато станеше късно. От тази година нататък Жилич пое „грижата“ за съперниците на Слободан Милошевич. Безплатно.

Към 1989-та Милошевич се убеди, че комунизмът е мъртъв и трябва да яхне коня на крайния сръбски национализъм. Всъщност той доведе не един, а четирима конници в страната си — конниците от Апокалипсиса. Жилич му служи почти до края.

Югославия се разпадаше. Милошевич се представяше за човека, който ще спаси федерацията, ала не споменаваше, че възнамерява да го постигне с геноцид, наричан „етническо прочистване“. В района на Белград популярността му произтичаше от убеждението, че той ще спаси от гонения сънародниците си извън самата Сърбия.

За тази цел те първо трябваше да бъдат подложени на гонения. Ако хърватите или босненците не проявяваха такова желание, то трябваше да се разпали. Едно малко клане на местна почва трябваше да предизвика местното мнозинство срещу сърбите. После Милошевич можеше да прати армията в тяхна помощ. Такива провокатори станаха бандитите, превърнали се в паравоенни „патриоти“.

Докато до 1989 г. югославската държава държеше своята престъпност на разстояние в чужбина, Милошевич я прие за пълноправен съдружник у дома.

Подобно на мнозина други посредствени личности, издигнали се до върховете на властта, той се опияни от парите. Самите размери на сумите му действаха като свирка на змиеукротител — на кобра. За него въпросът не беше в нещата, които можеше да си купи с тях. Той си остана пестелив до края. Хипнотизираха го парите като друга форма на власт. Когато падна, новото югославско правителство изчисли, че той и съдружниците му са присвоили и превели на чуждестранните си сметки двайсетина милиарда долара.

Други не бяха толкова скромни. Сред тях бяха противната му съпруга и също толкова отвратителните му син и дъщеря. В сравнение с дома на Милошевич семейство Адамс бяха като „Малка къща в прерията“.

Сред тези „пълноправни съдружници“ беше и Зоран Жилич, който стана личен палач и наемен убиец на диктатора. Милошевич никога не плащаше възнагражденията в брой. Те бяха във формата на право на най-изгоден рекет, плюс гаранции за абсолютна недосегаемост. Приятелчетата на тирана можеха да крадат, измъчват, насилват, убиват и обикновената полиция не можеше да им стори нищо. Той наложи престъпен режим, като се представяше за патриот, и сърбите и западноевропейските политици години наред му вярваха.

Въпреки всички тези жестокости и кръвопролития Милошевич не успя да спаси югославската федерация, нито дори да осъществи мечтата си за Велика Сърбия. Словения се отцепи, последвана от Македония и Хърватия. Дейтънското споразумение от ноември 1995 г. уреди независимостта на Босна и до юли 1999 г. той не само на практика изгуби Косово, но и предизвика опустошаването на самата Сърбия от бомбардировките на НАТО.

Подобно на Аркан, Жилич си създаде малък паравоенен отряд. Имаше и други, като зловещите, потайни и жестоки Момчета на Франки, групата на Франки Стаматович — който дори не бе сърбин, а хърватски изменник от Истрия. За разлика от показния Аркан, очистен във фоайето на белградския „Холидей Ин“, Жилич и неговите хора бяха невидими. Ала на три пъти по време на войната в Босна той отведе отряда си на север и насилваше, измъчваше и убиваше из цялата тази нещастна страна, докато американската намеса не сложи край на престъпленията му.

Третият път бе през април 1995-та. Докато Аркан наричаше отряда си Тигрите и имаше около двеста души, групата на Жилич се казваше Вълците на Зоран и беше много по-малобройна. При третата си акция той водеше не повече от дванайсет. С едно изключение, всичките му главорези бяха ветерани. Но Жилич имаше нужда от радист и негов колега, чийто по-малък брат следваше право, му каза, че един приятел на брат му бил свързочник в казармата.

Свързаха се с младежа и той се съгласи да прекара великденската си ваканция при Вълците.

Жилич попита дали е участвал в сражения. Не, отслужил военната си служба в свързочно поделение, затова бил готов за малко „екшън“.

— Щом по него никога не са стреляли, сигурно никога не е и убивал — заключи Жилич. — Значи тази експедиция ще е с учебна цел.

Групата потегли на север през първата седмица на май, но се забави поради технически проблеми с руските им джипове. Минаха през Пале, някогашен малък ски курорт, столица на самопровъзгласилата се Република Сръбска — онази една трета от Босна, която бе „прочистена“. Заобиколиха Сараево, някогашен горд домакин на олимпийските игри, сега в развалини, и навлязоха в същинска Босна, като установиха базата си в Баня Лука.

Оттам Жилич върлуваше наоколо, като избягваше опасните муджахидини и търсеше по-леки цели сред босненските мюсюлмански общности, които не разполагаха с въоръжена защита.

На 14 май попаднаха на малко селце в планината Власич, превзеха го с изненада, избиха жителите му, пренощуваха в гората и на другата вечер се върнаха в Баня Лука.

Новобранецът ги остави на другия ден, като крещеше, че искал да продължи следването си. Жилич го пусна, след като го предупреди, че ако някога си отвори устата, той лично ще му отреже пишката с парче от счупена бутилка и ще натъпче и двете в гърлото му в същата последователност. Момчето не му харесваше — беше глупаво и гнусливо.

Дейтънското споразумение сложи край на босненските забавления, но наближаваше сезонът на Косово и през 1998-ма той действа и там под претекст, че се сражава срещу Армията за освобождение на Косово, а всъщност се съсредоточаваше върху селата с по-богата плячка.

Ала никога не забравяше истинската причина да се съюзи със Слободан Милошевич. За службата си той получаваше щедри дивиденти. „Деловите“ му сделки се изразяваха в правото да върши мафиотските си дела под закрилата на президентския имунитет.

Главният му бизнес, който даваше дивиденти от неколкостотин процента, бяха цигари, парфюми, алкохол и всевъзможни стоки на лукса. Трябваше да си дели територията с Желко Разнатович, единственият друг бандит от такъв калибър, както и с още неколцина. Въпреки подкупите за осигуряване на полицейска и политическа „закрила“ до средата на 90-те той стана милионер.

Тогава навлезе в бизнеса с проституция, наркотици и трафик на оръжие. Владеенето на немски и английски му помогна да установи по-здрави връзки с международната престъпност.

Дрогата и оръжията бяха особено доходни. Богатството му достигна осемцифрена сума в долари. Освен това Жилич влезе в архива на американското Управление за борба с наркотиците, ЦРУ, Разузнавателното управление на МО и ФБР.

Ояли се с незаконно присвоени пари, власт, корупция, показност, разкош и безкрайното подлизурство, на което бяха подложени, хората от обкръжението на Милошевич станаха лениви и самодоволни. Въобразяваха си, че купонът ще продължава вечно. Жилич не се заблуждаваше.

Той избягваше очевидните банки, в които влагаха състоянието си повечето „съдружници“. Почти всичките му приходи отиваха в чужбина, но чрез банки, за които в Сърбия никой не знаеше. И наблюдаваше за първите пукнатини в мазилката. Рано или късно, трезво разсъждаваше Жилич, дори ужасно слабите политици и дипломати на Великобритания и Европейския съюз щяха да разберат какво представлява Милошевич и да обявят „таймаут“. Това се случи заради Косово.

Предимно селскостопанската провинция Косово заедно с Черна гора бе единственото, останало от сръбските владения в югославската федерация. Населението се състоеше от около милион и осемстотин хиляди души, които бяха мюсюлмани, трудно различими от съседните албанци, и двеста хиляди сърби.

Милошевич от десетилетие подлагаше косоварите на гонения, докато се появи Армията за освобождение на Косово. Прилагаше се старата стратегия. Етническата нетърпимост трябваше да доведе до бунт. Правителството щеше да осъди „терористите“ и да прати войска, за да спаси сърбите и „възстанови реда“. Тогава НАТО заяви, че повече няма да търпи това. Милошевич не им повярва. Този път те говореха сериозно.

Етническото прочистване започна през пролетта на 1999-та. То се извършваше главно от окупационната Трета армия с помощта на тайната полиция и паравоенните: Тигрите на Аркан, Момчетата на Франки и Вълците на Зоран. Както се предвиждаше, над един милион косовари избягаха в ужас в Албания и Македония. Така и трябваше. Очакваше се Западът да приеме всички като бежанци. Ала се случи нещо друго. НАТО бомбардира Сърбия.

Белград издържа седемдесет и осем дни. На повърхността местната реакция заклеймяваше НАТО. Но сърбите започнаха да шушукат, че именно побърканият Милошевич им е донесъл това нещастие. Винаги е поучително да наблюдаваш как угасва военната жар, когато падне покривът над главата ти. Жилич чуваше това шушукане.

На 3 юни 1999 г. Милошевич прие условията на Запада. Така поне беше представено. За Жилич това бе безусловна капитулация. Той реши, че е настъпил моментът да изчезне.

Сраженията започнаха. Без да понесе почти никакви жертви от бомбардировките на НАТО в Косово, Трета армия се оттегли с цялото си въоръжение. Съюзниците от Северноатлантическия пакт окупираха провинцията. Останалите сърби започнаха да бягат в Сърбия, пренасяйки гнева си там. И докато пред очите им родината им се разпадаше, гневът им се насочи от НАТО към Милошевич.

Жилич се зае да прехвърля и последните си капитали в чужбина и да приготвя собственото си заминаване. През есента на 1999-та протестите срещу Милошевич се усилиха.

В личен разговор през ноември Жилич помоли диктатора да приеме действителността, да извърши преврат, докато армията още му е вярна, да приключи с всички преструвки за демократичност и да унищожи опозиционните партии. Ала Милошевич вече живееше в собствения си свят, в който популярността му продължаваше да е все така голяма.

Жилич го остави, като за пореден път се удивляваше на това странно явление: когато хората, някога притежавали неограничена власт, започнеха да я губят, те се разпадаха на съставните си части във всяко едно отношение. Смелост, воля, аналитичност, решителност, дори способност за осъзнаване на действителността — всичко това изчезва като пясъчен замък, залят от вълна. До декември Милошевич вече не упражняваше властта — а се беше вкопчил в нея. Жилич приключи приготовленията си.

Състоянието му се равняваше най-малко на петстотин милиона долара и имаше къде да се скрие. Аркан бе мъртъв, екзекутиран заради отделянето си от Милошевич. Главните извършители на етническото прочистване в Босна, Караджич и генерал Младич, свързвани с клането в Сребреница, бяха преследвани като зверове из Република Сръбска, където се бяха укрили. Други вече бяха изправени пред новия военен трибунал в Хага. С Милошевич беше свършено.

На 27 юли 2000 г. той официално насрочи президентски избори за 24 септември. Въпреки масовите изборни фалшификации и отказа да приеме резултата, диктаторът въпреки всичко изгуби. Тълпите щурмуваха парламента и наложиха неговия приемник. Един от първите актове на новия режим бе да извърши разследване на управлението на Милошевич: убийствата, липсващите двайсет милиарда долара.

Бившият тиран се затвори във вилата си в разкошното предградие Дединие. На 1 април 2001 г. президентът Кощуница най-после даде заповед за неговото арестуване.

Ала Зоран Жилич отдавна го нямаше. През януари 2000 той просто изчезна. Не се сбогува, не носеше багаж. Замина, за да започне нов живот в друг свят, където старите му играчки бяха безполезни. Затова ги остави в родината си.

Не взе със себе си нищо и никого, освен свръхпредания си личен телохранител, исполин на име Кулач. След седмица Жилич вече се бе настанил в новото си скривалище, което беше подготвял в продължение на повече от година.

Никой от разузнавателната общност не обърна внимание на неговото заминаване. Освен един тих, потаен американец. Той наблюдаваше новия дом на бандита с огромен интерес.