Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Avenger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2003

ISBN 954–585–495–2

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2003

История

  1. — Добавяне

26.
Трикът

Макбрайд пристигна във Вашингтон на 29 август. Същия ден господин Хенри Наш отиде в консулството на република Сан Мартин в Парамарибо и поиска виза с паспорта си, издаден от главния секретар на Нейно Величество по външните работи и Британската общност.

Нямаше проблем. Консулът в малкия кабинет знаеше, че няколко дни по-рано са преследвали беглец от правосъдието, който се опитал да влезе в родината му, но тревогата бе свалена. Човекът беше мъртъв. Той издаде входна виза на англичанина.

 

 

Това му бе лошото на август. Нищо не можеш да свършиш бързо, даже във Вашингтон, даже да се казваш Пол Девъроу. Оправданието винаги беше едно и също: „Съжалявам, господине, но той е в отпуска. Ще се върне следващата седмица“. И така месец август постепенно свърши и започна септември.

На 3-ти Девъроу получи първия от двата отговора, които му трябваха.

— Това може би е най-сполучливият фалшификат, който сме виждали — каза му служителят от паспортния отдел на държавния департамент. — Той е оригинален и е издаден от нас. Само че двете най-важни страници майсторски са били извадени и заменени с нови. Това са страниците със снимката и името на Медвърс Уотсън. Доколкото ни е известно, не съществува такъв човек. Паспорт с такъв номер никога не е издаван.

— Притежателят на този паспорт можел ли е да влиза и излиза от Щатите? — попита Пол Девъроу. — Достатъчно добър ли е фалшификатът?

— Да излиза, да — отвърна експертът. — При напускане на страната паспортът се проверява само от хората от авиокомпанията. Не се използва компютърна база данни. Да влиза… това може да се окаже проблем. Ако служителят от паспортен контрол провери номера в базата данни, компютърът ще отговори, че няма такъв номер.

— Може ли да получа паспорта обратно?

— Съжалявам, господин Девъроу. Опитваме се винаги да ви помагаме, но този шедьовър ще отиде в нашия Черен музей. Цели курсове от стажанти ще се запознаят с тази прелест.

И все още нямаше отговор от патологията в „Бетесда“ — болницата, където Девъроу имаше неколцина полезни познати.

 

 

На 4-ти, седнал зад волана на скромен, взет под наем автомобил, с малко летни дрехи и тоалетни принадлежности в сака и британски паспорт със санмартинска виза в ръка, господин Хенри Наш се качи на ферибота на река Комини.

Английският му акцент едва ли щеше да заблуди някой възпитаник на Оксфорд или Кембридж, ала нидерландскоговорящите суринамци и испаноезичните жители на Сан Мартин нямаше да му създадат проблем.

Отмъстителя отново впери поглед в кафявата вода, която течеше под краката му, и си помисли, че ще е истински щастливец, ако никога повече не види проклетата река.

Бариерата на санмартинския бряг бе изчезнала, нямаше ги тайната полиция и войниците. Границата се беше върнала към сънливото си ежедневие. Той слезе, подаде паспорта си през прозорчето на кабинката, безумно се усмихна и започна да си вее с ръка, докато чакаше.

Тичането по потник при всякакво време му бе придало постоянен слаб загар, а двете седмици в тропиците го бяха направили махагоновокафяв. Светлата му коса беше боядисана от един бръснар в Парамарибо и сега бе толкова тъмнокестенява, че почти можеше да мине за черна, което просто отговаряше на описанието на господин Наш от Лондон.

След като провериха надве-натри багажника на колата му и сака, той прибра паспорта си в горния джоб на ризата и продължи по пътя за столицата.

На третата отбивка пътникът се огледа, за да се увери, че никой не го наблюдава, и отново зави към джунглата. По средата на пътя до фермата спря и обърна колата. Лесно откри гигантския баобаб и дебелият черен ремък продължаваше да е завързан за дънера.

Отвърза го и камуфлажната раница се спусна от клоните, където бе висяла през цялото това време. Тя съдържаше всичко, което Отмъстителя се надяваше, че ще му трябва за неколкодневно наблюдение от хребета на хълмовете над хасиендата на избягалия сърбин и за проникването му в самата крепост.

Митничарят на границата не беше обърнал внимание на десетлитровия пластмасов бидон в багажника. Когато англичанинът му каза „Aqua“, онзи само кимна с глава и затвори капака. Заедно с водата товарът му щеше да изтощи дори спортист като него, ала той щеше да има нужда от двата литра дневно, за да издържи.

Декстър спокойно прекоси столицата, подмина палмовата гора, сред която се намираше офисът на полковник Морено, и продължи на изток. Стигна в курортното селище Ла Бая точно след обяд, в часа на сиестата, когато нищо не помръдваше.

Колата вече беше със санмартински регистрационни номера. Спомни си поговорката: къде можеш да скриеш дърво? В гората. Къде можеш да скриеш камък? В каменоломната. Остави автомобила на обществения паркинг, нарами раницата и се запъти на изток извън града.

Спусна се здрач. Пред себе си видя хребета на хълмовете, които разделяха хасиендата от околната джунгла. Там, където шосето завиваше към континента, за да заобиколи хълмовете и да продължи към Марони и границата на Френска Гвиана, той напусна пътя и започна да се катери.

Видя тясната пътека, която се спускаше от прохода и се виеше към върха, избран от него по направените от самолета снимки. Когато стана прекалено тъмно, за да върви, Отмъстителя спря, изяде един от сухите си порциони, изпи чаша от безценната вода, отпусна се върху раницата и заспа.

В туристическите магазини в Ню Йорк той се бе отказал от военните порциони, защото си спомняше, че по време на Войната в Залива войниците просто бяха отказвали да ги ядат. Сам си приготви концентрати, съдържащи телешко, стафиди, ядки и декстроза. Можеха да минат за заешки изпражнения, но щеше да запази силите си.

Събуди се преди изгрев слънце, отново похапна, пи вода и продължи да се катери. По някое време през една просека в дърветата зърна покрива на къщичката на пазачите.

Стигна до хребета, преди да се развидели. Той излезе от гората на двеста метра от определеното място, затова запълзя настрани, докато го открие.

Усетът му за терен не го бе подвел. На хребета имаше малка вдлъбнатина, скрита в последните оскъдни храсти. С камуфлажната си риза и шапка, намазано с боя лице и масленозелен бинокъл, неподвижен под листата, щеше да е незабележим за хората в имението.

Когато се нуждаеше от почивка, щеше да изпълзи заднешком и да се изправи. Устрои си малък лагер, който щеше да е негов дом за около четири дни, намаза лицето си с боя и се вмъкна в скривалището си. Слънцето позлати джунглите на север от Кайен, първите му лъчи стигнаха до Ел Пунто. Полуостровът се ширна пред него като макета, украсявал дневната на бруклинския му апартамент — акулски зъб, щръкнал в искрящото море. Отдолу се разнесе глух звън — някой удряше с железен лост по парче релса. Беше време работниците да стават от сън.

 

 

Приятелят на Пол Девъроу от патологията в „Бетесда“ се обади едва на 4-ти.

— Какви ги вършите, Пол?

— Не знам. Какви ги върша?

— Както изглежда, обирате гробове.

— Разказвай всичко, Гари.

— Ами, фемур е, да. Бедрена кост от десния крак. Чисто счупване по средата. Не е сложна фрактура, няма отчупени фрагменти.

— При падане ли е получена?

— Не. Причината е остър предмет и чук.

— Потвърждаваш най-ужасните ми страхове, Гари. Продължавай.

— Ами, костта очевидно е от анатомичен скелет, какъвто може да се купи във всеки медицински магазин и се използва от студенти още от Средновековието. Петдесетинагодишен. Костта е счупена наскоро с остър удар. Зарадвах ли те?

— Не, напротив. Въпреки това съм ти длъжник.

Както всичките си други телефонни разговори, Девъроу беше записал и този. Когато Кевин Макбрайд изслуша записа, ченето му увисна.

— Мили Боже.

— Заради безсмъртната ти душа, Кевин, надявам се Господ наистина да се смили над теб. Измамил те е. Това е номер. Той изобщо не е мъртъв. Инсценирал е цялата тая проклета история, заблудил е Морено и Морено убеди теб. Той е жив. Което значи, че ще се върне или че вече се е върнал. Кевин, положението е много сериозно. Искам служебният самолет да излети до час и ти да си на борда.

Аз ще осведомя полковник Морено, докато ти си на път. Когато стигнеш там, Морено ще проверява по всички възможни канали дали оня проклет Отмъстител не се е върнал. Хайде, върви.

На 5-ти Кевин Макбрайд отново се срещна с полковник Морено. Само че този път я нямаше предишната дружелюбност на полковника. Жабешкото му лице беше покрито с гневни петна.

— Тоя човек е много хитър, mi amigo. Вие не ми го бяхте казали. Добре, той ме заблуди веднъж. Повече няма да успее. Само гледайте.

Шефът на тайната полиция бе проверил всички, влезли в република Сан Мартин от момента, в който професор Медвърс Уотсън бе разбил бариерата на границата.

Двигателят на трима риболовци от Сен Лорен дю Марони откъм френската страна се беше повредил и ги бяха изтеглили в пристанището на Сан Мартин. Те бяха в ареста и изобщо не бяха доволни. Други четирима чужденци бяха влезли от Суринам. Група френски специалисти от космодрума „Куру“ във Френска Гвиана бяха минали оттатък Марони в търсене на евтин секс и сега бяха още по-евтино настанени в затвора.

От четиримата, които бяха влезли от Суринам, един бе испанец и двама — холандци. Всичките им паспорти бяха конфискувани. Полковник Морено ги хвърли на бюрото си.

— Кой от тези е фалшив? — попита той.

Осем френски, два холандски, един испански. Един липсваше.

— Кой е другият посетител от Суринам?

— Англичанин, не успяхме да го намерим.

— Данни?

Полковникът погледна в списъка от консулството на Сан Мартин в Парбо и граничния пункт на Комини.

— Наш. Сеньор Хенри Наш. Паспортът му бил в ред, визата също. Нямал багаж, освен малко летни дрехи. Малка кола, взета под наем. Неподходяща за джунглата. С тия неща не може да излезе от шосето или столицата. Влязъл преди два дни, на четвърти.

— Хотел?

— Казал в консулството в Парбо, че ще се настани в хотел „Камино Реал“. Имал резервация, пратена по факс от „Краснополски“ в Парбо. Не се е настанил в хотела.

— Изглежда подозрително.

— Колата също я няма. Чужда кола не може да изчезне в Сан Мартин. Обаче не успяхме да я открием. И все пак не може да отбие от шосето. Затова според мен е в гараж някъде из страната. Следователно има съучастник — приятел, колега, подчинен. В момента претърсваме навсякъде.

Макбрайд погледна купчината чужди паспорти.

— Само техните посолства могат да удостоверят дали са фалшификати. А посолствата са в Суринам. Това означава да пратите някого от хората си.

Полковник Морено мрачно кимна с глава. Гордееше се с абсолютната си власт над малката диктатура. Нещо обаче се бе объркало.

— Съобщихте ли на нашия сръбски гост?

— Не — отвърна Макбрайд. — А вие?

— Още не.

И двамата имаха основателни причини. Беглецът беше изключително доходен за президента Муньос. Морено не желаеше да го прогони.

От друга страна, Макбрайд имаше строга заповед. Макар той да не го знаеше, Девъроу се боеше, че Зоран Жилич може да се паникьоса и да откаже да замине за Пешавар на срещата с главатарите на Ал Кайда. Рано или късно някой или трябваше да намери ловеца на глави, или да съобщи на Жилич.

— Моля, дръжте ме в течение, господин полковник — каза той и се обърна да си върви. — Аз ще отседна в „Камино Реал“. Струва ми се, че имат свободна стая.

— Все си блъскам главата за нещо, сеньор — спря го Морено, преди Макбрайд да стигне до вратата. Американецът се обърна.

— Да?

— Тоя човек, Медвърс Уотсън. Той се опита да влезе в страната без виза.

— И какво от това?

— За да влезе в страната, е нужна виза. Той е трябвало да го знае. Но изобщо не си е направил труда.

— Прав сте — съгласи се Макбрайд. — Странно.

— Затова като полицай се питам защо. И знаете ли какво си отговарям, сеньор?

— Какво?

— Защото не е имал намерение да влезе законно, защото изобщо не се е паникьосал. Защото е възнамерявал да направи точно това: да инсценира собствената си смърт и да се завърне в Суринам. И после тайно да влезе в страната.

— Логично е — призна Макбрайд.

— И после си казвам: значи той е знаел, че сме го очаквали. Но откъде?

Стомахът на Макбрайд се сви, когато осъзна смисъла на думите на Морено.

 

 

В това време, невидим сред шубрака на планинския склон, ловецът наблюдаваше, записваше и чакаше. Чакаше часа, който още не бе настъпил.