Л. Дж. Смит
Фантом (7)

7

— Коя е Селия? — попита негодуващо Бони, веднага щом избърсаха кръвта. Бе оставила внимателно розата в средата на предната седалка между нея и Мат, като всички много внимаваха да не я докоснат. Колкото и да бе красива, сега им се струваше по-скоро зловеща, помисли си мрачно Стефан.

— Селия Конър — рече Мередит остро. — Доктор Селия Конър. Веднъж я зърна в едно от виденията си, Бони. Тя е съдебен антрополог.

— Тази, която работи с Аларик? — сети се Бони. — Но защо името и ще се изписва с кръв върху ръката ми? С кръв?

— И аз бих искала да зная — намръщи се Елена.

— Може да е някакво предупреждение — предположи Елена. — Все още не знаем достатъчно. Ще отидем на гарата, ще посрещнем Аларик и Селия, а после…

— После? — подкани я Мередит, като срещна студените сини очи на приятелката си.

— После ще направим това, което трябва — отвърна Елена. — Както обикновено.

Когато пристигнаха на гарата, Бони все още се оплакваше.

Търпение, напомни си Стефан. Обикновено се радваше на компанията на Бони, но точно в момента тялото му жадуваше за човешка кръв, към която бе привикнал, и се чувстваше… разлюлян. Разтри изтръпналата си от болка челюст.

— Наистина се надявах, че ще имаме поне няколко нормални дни — изхленчи Бони за хиляден път.

— Животът не е честен, Бони — обяви Мат унило. Стефан го погледна изненадано — Мат обикновено не се отчайваше и пръв се опитваше всячески да развесели момичетата — но сега високият блондин се бе облегнал на затвореното гише за билети, с отпуснати рамене и ръце, пъхнати в джобовете.

Мат срещна погледа на Стефан.

— Всичко започва отново, нали?

Стефан поклати глава и огледа гарата.

— Не зная какво става — рече, — но трябва да сме бдителни, докато разберем.

— О, прозвуча много успокояващо — измърмори Мередит, докато тъмносивите й очи се стрелкаха зорко по перона.

Стефан скръсти ръце пред гърдите си и пристъпи по-близо до Елена и Бони. Всичките му сетива, нормални и паранормални, бяха нащрек. Разпростря Силата си, опитвайки се да долови свръхестествено присъствие около тях, но не почувства нищо ново или тревожно, само спокойната суетня на обикновени хора, заети с делата си.

При все това не можеше да спре да се притеснява. Стефан бе видял много неща в своето петстотин годишно съществуване: вампири, върколаци, духове, ангели, вещици и всякакви създания, които дебнеха или влияеха върху човешките същества по начини, които повечето хора никога дори не биха могли да си представят. А като вампир знаеше много за кръвта. Повече, отколкото искаше да признае.

Видя как Мередит го стрелна подозрително с поглед, когато Бони започна да кърви. Беше права да се съмнява в него: как можеха да му вярват, когато в природата му бе заложено да ги убива?

Кръвта бе есенцията на живота; тя поддържаше вампирите живи векове след като нормално отреденото им време за живот би трябвало да свърши. Кръвта бе основна съставка на много магии — и добри, и лоши. Кръвта притежаваше собствени Сили, Сили, които беше трудно и опасно да се обуздаят. Но Стефан никога не бе виждал кръвта да прави такива неща, както днес върху ръката на Бони.

Изведнъж му хрумна една мисъл.

— Елена — обърна се той към нея.

— Хмм? — отвърна тя разсеяно, зареяла поглед към железопътните релси.

— Ти каза, че розата лежала върху стъпалата на верандата, когато тази сутрин си отворила вратата.

Елена отметна кичур коса от лицето си.

— Всъщност не. Кейлеб Смолуд я е намерил там и ми я подаде, когато му отворих.

— Кейлеб Смолуд? — Стефан присви очи. Елена бе споменала по-рано, че леля й го наела, за да свърши някаква работа в къщата, но бе пропуснала да му каже за връзката на Кейлеб с розата. — Братовчедът на Смолуд? Типът, който се появи отникъде, за да се навърта около дома ти? Този, който навярно е върколак също като останалата част от семейството?

— Ти не го познаваш. Изглежда съвсем наред. Очевидно е бил в града през цялото лято, без да се случи нищо странно. Ние просто не го помним. — Тонът й бе нехаен, ала усмивката й не достигаше очите.

Стефан машинално разпростря съзнанието си, за да говори насаме с нейното, да разбере какво наистина чувства. Ала не можа. Толкова бе свикнал да се осланя на връзката помежду им, че постоянно забравяше, че вече я нямаше; все още усещаше емоциите на Елена, аурата й, но повече не можеха да общуват телепатично. Двамата с Елена отново бяха разделени. Стефан сви нещастно рамене, за да се предпази от вятъра.

Бони се намръщи, когато летният полъх разпиля ягодовите й къдрици около лицето й.

— Дали Тайлър е върколак сега? Защото щом Сю е жива, той не я е убил, за да се превърне във върколак, нали?

Елена вдигна длани към небето.

— Не зная. Както и да е, него го няма и аз не съжалявам. Дори преди да стане върколак, си беше истински гадняр. Забрави ли какъв грубиян беше в училище? И как винаги пиеше от онази плоска манерка и все ни преследваше и се задяваше с нас? Но аз съм напълно сигурна, че Кейлеб е обикновен младеж. Щях да усетя, ако има нещо нередно в него.

Стефан я погледна.

— Ти притежаваш невероятни инстинкти за хората — заговори внимателно. — Обаче сигурна ли си, че не се уповаваш на сетива, които вече не притежаваш, за да ти дадат информация какъв е Кейлеб? — Стефан си припомни как пазителите безмилостно отрязаха Крилете на Елена и унищожиха Силите й, които тя и приятелите й дори не разбираха напълно.

Въпросът му изненада Елена и тя тъкмо отвори уста, за да отговори, когато влакът навлезе в гарата, слагайки край на по-нататъшните дискусии.

Малко хора слязоха на гарата във Фелс Чърч и Стефан много скоро зърна познатата фигура на Аларик. След като слезе на перона, Аларик се извърна назад, за да подаде ръка на слабата афроамериканка, която се появи зад него.

Доктор Селия Конър със сигурност беше красавица — Стефан не можеше да го отрече. Беше слаба, дребна като Бони, с тъмна кожа и късо подстригана коса. Усмивката, с която дари Аларик, докато поемаше ръката му, бе едновременно чаровна и леко пакостлива. Младата жена имаше големи кафяви очи и дълга, грациозна шия. Дрехите й бяха стилни, но практични. Обута бе с меки кожени ботуши, прилепнали джинси и сапфиреносиня копринена риза. Около врата й бе увит дълъг прозрачен шал, който й придаваше допълнителна изисканост.

Когато Аларик, с разрешената си пясъчноруса коса и момчешката си усмивка, прошепна нещо фамилиарно в ухото й, Стефан усети как Мередит се напрегна. Видът й издаваше, че в този момент изпитва горещо желание да изпробва някои нови бойни техники върху прекрасната съдебна антроположка.

Но когато Аларик зърна Мередит, той мигом хукна към нея, грабна я в прегръдките си и я завъртя буйно във въздуха. Тя видимо се отпусна. След миг двамата вече бъбреха оживено и се смееха. Не можеха да спрат да се докосват, като че ли искаха да се уверят, че най-после наистина са заедно.

Беше ясно, каза си Стефан, че тревогите на Мередит за отношенията между Аларик и доктор Конър са лишени от основание, поне що се отнасяше до Аларик. Стефан насочи отново вниманието си към Селия Конър.

Първите предпазливи лъчи на Силата му, разпрострени като фини пипала, доловиха леко трептене на надигащо се негодувание откъм антроположката. Напълно разбираемо: тя беше човек, беше доста млада, въпреки самоувереното й държание и многото професионални постижения и бе прекарала доста дълго време в съвместна работа с привлекателния Аларик, по време на която несъмнено се бяха сближили. Нямаше да е изненадващо, ако изпитва донякъде собственически чувства към него. И ето че изведнъж една тийнейджърка й го отнемаше, притегляйки го в своята орбита.

Но по-важно беше, че Силата му не откри никаква свръхестествена сянка около нея, нито ответна Сила. Каквото и да бе значението на изписаното с кръв име на Селия, изглежда доктор Конър нямаше нищо общо с появата му.

— Някой да направи снимки! — подвикна смеещата се Бони. — Не сме виждали Аларик от месеци. Трябва да документираме завръщането му!

Мат извади мобилния си телефон и направи няколко снимки на прегърнатите Аларик и Мередит.

— Снимай и всички нас! — настоя Бони. — И вие, също, доктор Конър. Да застанем пред влака — страхотен фон е. Ти направи тази, Мат, а след това аз ще те снимам с тях.

Направиха различни пози: как се блъскат развълнувано един в друг, как се извиняват, как се представят на Селия Конър, как се прегръщат възторжено. Стефан се озова избутан в края на групата, ръката на Елена бе сплетена с неговата, а той дискретно вдъхваше сладкия мирис на косата й.

— Всички да се качват! — извика кондукторът и вратите на влака се затвориха.

Изведнъж Стефан осъзна, че Мат бе спрял да снима и се взираше в тях, а сините му очи бяха разширени от безкраен ужас.

— Спрете влака! — изкрещя той. — Спрете влака!

— Мат? Какво има, за Бога! — промълви Елена слисано. И тогава Мередит погледна зад тях към влака с изражение на нарастваща тревога и разбиране.

— Селия! — рече настойчиво и се протегна към жената.

Стефан гледаше объркано как Селия се отдръпна рязко от тях, сякаш някаква невидима ръка я бе сграбчила. Когато влакът бавно потегли, Селия тръгна редом, после се затича с неестествени, обезумели движения, докато ръцете й се мятаха диво около гърлото.

Внезапно полезрението на Стефан се измести и той разбра какво ставаше. Прозрачният шал на Селия някак си се бе защипал от затворената врата на влака и сега с всяка минута все повече се пристягаше около шията й. Тя тичаше, за да не се удуши, а шалът я държеше като с каишка. И тогава влакът започна да увеличава скоростта си. Ръцете й теглеха отчаяно шала, но и двата му края бяха затиснати от вратата и дърпането само още повече го затягаше около врата й.

Селия наближаваше края на перона, а влакът се движеше все по-бързо. Краят на перона се издигаше на няколко метра над твърдата, покрита с едър чакъл земя. След няколко минути Селия щеше да падне, да си счупи врата, а влакът щеше да продължи да я влачи с километри.

Стефан осъзна всичко това за по-малко време, отколкото му бе нужно, за да си поеме дъх, и мигом се задейства. Усети как кучешките му зъби се удължават, когато Силата се надигна в него. И той се затича към Селия, по-бърз от всеки човек, по-бърз от влака.

С едно светкавично движение я взе в прегръдките си, освободи натиска около шията й и разкъса шала.

Спря и пусна Селия на перона, докато влакът ускори и излезе от гарата. Останките от шала се плъзнаха от врата й, а вятърът ги поде и заплете в краката й. Двамата със Стефан бяха приковали погледи един в друг, задъхани и омаломощени. Зад тях се чуваха виковете на останалите, тропота на краката им, докато тичаха към тях.

Тъмнокафявите очи на Селия бяха разширени от сълзи и болка. Тя облиза нервно устните си и пое няколко пъти въздух, притиснала ръце към гърдите си. Докато се концентрираше да прибере обратно зъбите си и да възстанови човешкия си облик, Стефан чуваше забързаните удари на сърцето й, кръвта пулсираща във вените. Младата жена се олюля внезапно и Стефан обви ръце около нея.

— Всичко е наред — увери я. — Вече си добре.

Селия нададе кратък, истеричен кикот и изтри очите си. После се изправи, изпъна рамене и пое дълбоко дъх. Стефан разбра, че се опитва да се овладее и въпреки че пулсът й продължаваше да препуска бясно, той се възхити на силата й.

— И така — заговори тя и протегна ръка, — ти трябва да си вампирът, за който Аларик ми разказа.

Останалите вече приближаваха и Стефан стрелна тревожно Аларик.

— Това е нещо, което предпочитам да не се разгласява — каза на Селия. Изпита яд към Аларик, задето бе издал тайната му. Но думите му бяха почти заглушени от ахването на Мередит. Тъмносивите й очи, обикновено толкова спокойни и ведри, сега бяха станали почти черни от ужас.

— Виж — изрече тя и посочи. — Виж какво е изписано. — Стефан насочи вниманието си към парчетата прозрачен плат в краката им.

Бони изхълца леко, а веждите на Мат се смръщиха. Красивото лице на Елена пребледня от шока, а Аларик и Селия изглеждаха напълно шашнати.

В първия миг Стефан не видя нищо. Сетне картината дойде на фокус, зрението му се избистри и той съзря това, което останалите гледаха. Разкъсаният шал бе паднал, образувайки сложна плетеница, като отделните гънки на плата съвсем ясно бяха оформили букви, които гласяха:

Мередит.