Л. Дж. Смит
Фантом (18)

18

Ръката на Кейлеб беше гореща и тежка върху устните й и Елена задращи по нея с ноктите си. Той я улови здраво с другата си ръка и я задържа неподвижна, а пръстите му се забиха в рамото й.

Елена се бореше бясно, мяташе ръце и заби с всичка сила юмрук в корема на Кейлеб. Ухапа силно ръката му, затискаща устата й. Кейлеб се дръпна рязко назад, бързо я пусна и притисна ухапаната ръка към гърдите си. Веднага щом устата й се освободи, тя закрещя с пълно гърло.

Кейлеб отстъпи от нея и вдигна ръце нагоре в знак, че се предава.

— Елена! — рече. — Елена, толкова съжалявам. Но нямах намерение да те изплаша. Просто не исках да крещиш.

Елена го гледаше предпазливо, докато дишаше тежко.

— Какво правиш тук? — попита го. — Защо се промъкваш зад гърба ми, след като не си искал да ме изплашиш?

Кейлеб сви рамене. Изглеждаше леко засрамен.

— Тревожех се за теб — призна, пъхна ръце в джобовете си и сведе глава. — По-рано през деня се разходих до Топлите извори и видях теб и приятелите ти. Те тъкмо те измъкваха от водата и ми се стори, че ти не дишаш. — Взря се в нея през дългите си златисти мигли.

— Толкова се тревожиш за мен, че реши да ме сграбчиш и да запушиш устата ми с ръка, за да не крещя? — попита Елена. Кейлеб сведе още по-ниско глава и се почеса засрамено по тила.

— Не разсъждавах разумно — призна си. — Ти изглеждаше толкова бледа. Но отвори очи и седна. Мислех да сляза долу и да видя дали си добре, но твоят приятел хукна нагоре по пътеката към мен, сякаш се канеше да ми се нахвърли и предполагам, че просто се изплаших. — Внезапно се ухили. — Обикновено не съм такъв пъзльо — уточни Кейлеб. — Но той приличаше на откачен.

Елена се почувства внезапно обезоръжена. Рамото още я болеше от хватката на Кейлеб, но й изглеждаше толкова искрен в извинението си, толкова засрамен от постъпката си.

— Както и да е — продължи младежът, приковал в нея искрените си светлосини очи, — пътувах с колата обратно към къщата на леля ми и чичо ми, когато разпознах колата ти на паркинга на гробището. Влязох, защото исках да поговоря с теб и да се уверя, че си добре. И тогава, когато те приближих, ти седеше в тревата и говореше, и предполагам, че съм се засрамил. Не исках да те прекъсвам, не исках да нахлувам в нечий интимен свят, затова просто изчаках. — Отново наведе смутено глава. — А вместо това те изплаших до смърт, което едва ли е най-добрият начин да общуваш с някого. Наистина съжалявам, Елена.

Сърцето на Елена бе възвърнало нормалния си ритъм. Каквито и да бяха намеренията на Кейлеб, очевидно не смяташе да я напада отново.

— Всичко е наред — успокои го тя. — Ударих си главата в подводна скала. Но вече съм добре. Сигурно съм ти се сторила доста странна да седя тук и да си мърморя нещо сама. Понякога идвам тук, за да поговоря с родителите си. Това е всичко. Те са погребани тук.

— Не е странно — рече той тихо. — Понякога аз също говоря с родителите си. Когато се случи нещо и ми се иска да са с мен, започвам да им разказвам за това и така имам чувството, че наистина са с мен. — Преглътна с усилие. — Годините минават, ала те не спират да ти липсват, нали?

В Елена се стопи и последният остатък от гняв, когато видя тъгата, изписана върху лицето му.

— О, Кейлеб — отрони тя и се протегна, за да докосне ръката му.

С периферното си зрение улови някакво движение и Стефан изникна изневиделица. Хвърли се към тях.

— Кейлеб! — изрева той, сграбчи другото момче за ризата и го хвърли на земята. Кейлеб нададе вик на изненада и болка.

— Стефан, не! — извика Елена.

Стефан се извъртя и я погледна. Очите му бяха твърди, а кучешките зъби дълги и остри.

— Той не е такъв, за какъвто се представя, Елена — изрече със зловещо спокоен глас. — Той е опасен.

Кейлеб бавно се изправи на крака, като се подпря на надгробния камък. Взираше се в острите дълги зъби на Стефан.

— Какво става? — попита. — Какво си ти?

Стефан се обърна към него и почти небрежно го събори отново на земята.

— Стефан, престани! — изписка Елена, неспособна повече да сдържа истерията в гласа си. Посегна да улови ръката му, но не успя. — Ще го нараниш!

— Той иска теб, Елена! — изръмжа Стефан. — Разбираш ли? Не можеш да му вярваш.

— Стефан — замоли се Елена, — чуй ме. Той не прави нищо лошо. Ти го знаеш. Той е човек. — В очите й запариха сълзи и девойката ги преглътна. Сега не беше време да плаче и хленчи. Сега трябваше да е хладнокръвна и разумна и да попречи на Стефан да изгуби самообладание.

Кейлеб се олюля, лицето му се сгърчи от болка и този път налетя тромаво към Стефан със зачервено лице. Обви едната си ръка около врата му и го дръпна настрани, но Стефан с лекота го запрати отново на земята.

Вампирът се надвеси заплашително над поваленото момче, което се взираше в него от тревата.

— Не можеш да се биеш с мен — изсъска Стефан. — Аз съм по-силен от теб. Мога да те изгоня от този град или със същата лекота да те убия. И ще го сторя, ако ме накараш да мисля, че е необходимо. Няма да се поколебая.

Елена сграбчи Стефан за ръката.

— Престани! Престани! — изкрещя тя. Дръпна го към себе си и го извърна, за да може да го погледне в очите, да стигне до него през пелената на гнева му.

Дишай, помисли си отчаяно. Трябваше да успокои страстите тук и се опита да овладее гласа си, да го накара да прозвучи разумно и убедително.

— Стефан, не зная какво мислиш, че става с Кейлеб, но само се спри за минута и помисли.

— Елена, погледни ме — рече Стефан. Очите му бяха потъмнели от напиращите емоции. — Зная, абсолютно съм сигурен, че Кейлеб е зло. Той е опасен за нас. Трябва да се отървем от него, преди той да има шанс да ни унищожи. Не бива да му даваме възможност да се добере до нас като го чакаме пръв да направи своя ход.

— Стефан… — заговори Елена. Гласът й трепереше и една странно разумна, безпристрастна част от нея отбеляза, че сигурно така се чувстваш, когато най-любимият ти човек полудее.

Не знаеше какви ще са следващите й думи, но още преди да си отвори устата, Кейлеб отново се изправи. Отстрани върху лицето му имаше дълга резка, а русата му коса бе сплъстена и прашна.

— Махай се — промърмори мрачно Кейлеб, докато пристъпваше към Стефан. Накуцваше леко, но стискаше в дясната си ръка камък колкото човешки юмрук. — Ти не можеш просто… — Вдигна заплашително камъка.

— Престанете и двамата! — изкрещя Елена, опитвайки се да прозвучи заповеднически като разлютен генерал, за да ги накара да й се подчинят.

Но Кейлеб вдигна камъка и го хвърли право в лицето на Стефан.

Стефан го избегна с лекота, движейки се прекалено бързо, за да го види Елена, сграбчи Кейлеб за китката и с едно грациозно движение го метна във въздуха. За миг сякаш се задържа във въздуха, лек и безтегловен като бостанско плашило, захвърлено от задната част на някой пикап, после се удари със зловещо изхрущяване в мраморния монумент в памет на загиналите през гражданската война. Последва глухо тупване, когато се стовари върху земята в подножието на статуята, и застина.

— Кейлеб! — изкрещя Елена ужасено. Изтича към него, проправяйки си път между храстите и туфите трева, заобикалящи паметника.

Очите на момчето бяха затворени, а лицето му бе смъртно бледо. Елена видя фините сини вени върху клепачите му. Върху земята под главата му бързо се образуваше локва кръв. Върху лицето му се виждаше широка ивица прахоляк и тази прах, заедно с дългата червена резка върху бузата му внезапно й се сториха едно от най-сърцераздирателните неща, които бе виждала. Той не помръдваше. Девойката не бе сигурна дали диша.

Тя се свлече на колене и затърси непохватно пулса на шията му. Отдъхна си от облекчение, когато усети под пръстите си равномерното туптене на сърцето му.

— Елена. — Стефан я бе последвал до Кейлеб. Отпусна ръка върху рамото й. — Моля те, Елена.

Елена поклати глава, отказвайки да го погледне и отблъсна ръката му. Бръкна в джоба си за телефона.

— Мили Боже, Стефан — заговори тя със скован и насечен тон, — можеше да го убиеш. Трябва да се махнеш оттук. Ще кажа на полицаите, че съм го намерила така, но ако те видят, ще разберат, че двамата сте се били. — Преглътна мъчително, когато осъзна, че прашната ивица върху ризата на Кейлеб бе отпечатък от ръката на Стефан.

— Елена — замоли се Стефан. Страданието в гласа му я накара най-после да се обърне към него. — Елена, ти не разбираш. Трябваше да го спра. Той беше заплаха за теб. — Зелените му очи я умоляваха и Елена трябваше да напрегне цялата си воля, за да не се разплаче.

— Трябва да си тръгнеш — настоя тя. — Върви си у дома. По-късно ще говоря с теб. — Не наранявай никой друг, помисли си и прехапа устни.

Стефан прикова поглед в нея за един дълъг момент и накрая се предаде.

— Обичам те, Елена. — Извърна се и изчезна сред дърветата, през най-старата и дива част на гробището.

Елена пое дълбоко дъх, изтри очите си и набра 911.

— Станал е инцидент — съобщи тя с паникьосан глас, когато се обади операторката. — Намирам се в гробището на Фелс Чърч край Двайсет и трето шосе, до мемориалния паметник на загиналите в Гражданската война, близо до новите гробища. Намерих някой… изглежда са го ударили и е изгубил съзнание…