Л. Дж. Смит
Фантом (11)

11

Елена затвори телефона. Двете с Бони обсъдиха всичко, което ставаше — от мистериозното изписване на имената на Селия и Мередит до предстоящия танцов рецитал на Маргарет. Ала не посмя да заговори за това, заради което всъщност се бе обадила.

Въздъхна. След миг девойката затърси пипнешком под матрака и измъкна дневника си в кадифена подвързия.

Мило дневниче,

Този следобед разговарях с Кейлеб Смолуд на предната морава пред вкъщи. Почти не го познавам, но въпреки това усещам някаква интуитивна връзка с него. Много обичам Бони и Мередит, ала те нямат представа какво е да изгубиш родителите си, а това отваря известна пропаст помежду ни.

А в Кейлеб сякаш виждам себе си. Той е толкова красив и изглежда така безгрижен. Сигурна съм, че повечето хора смятат, че животът му е идеален. Зная какво е да се преструваш, че всичко ти е наред, дори когато се разпадаш. Това може да е най-самотното занимание на земята. Надявам се, че той има своите Бони или Мередит, приятел, на който да може да разчита.

Докато разговаряхме с Кейлеб, се случи най-странното нещо. Един гарван полетя право към нас. Беше голям, един от най-големите, които някога съм виждала, с черни пера, които на светлината на слънцето се преливаха в цветовете на дъгата, и огромни извити нокти и клюн. Може да е същият, който бе кацнал вчера сутринта на перваза на прозореца ми, но не съм сигурна. Кой може да различава гарваните?

И, разбира се, двата гарвана ми напомниха за Деймън, който ме наблюдаваше, приел формата на гарван, преди да се срещнем.

Това, което е необикновено — всъщност абсурдно — е тази безумна надежда, която избуя дълбоко в мен. Ами ако, не спирам да си мисля, ами ако някак си Деймън в крайна сметка не е мъртъв?

Ала в следващия миг надеждата повехна, защото той е мъртъв и аз трябва да го приема. Ако искам да съм силна, не бива да се самозалъгвам. Не мога да си измислям красиви вълшебни приказки, в които благородните вампири не умират, където правилата са променени, защото това е някой, на когото държа.

Но онази надежда отново пропълзя в мен: ами ако?

Би било твърде жестоко да разкажа на Стефан за гарвана. Понякога, когато се е умълчал, улавям едно особено изражение в зелените му очи, като че ли там се е спотаил някой, когото не познавам. Зная, че е потънал в мисли за Деймън и тези мисли са го отнесли някъде, където аз вече не мога да го последвам.

Помислих, че бих могла да разкажа на Бони за гарвана. Тя беше привързана към Деймън и го харесваше и няма да ми се изсмее, задето продължавам да се питам дали има някакъв начин все още да е жив, макар и в някаква друга форма. Не и след като днес самата тя предположи същото. Обаче в последната минута не можах да говоря с нея за това.

Зная защо и причината е долна, егоистична и глупава: аз ревнувам от Бони. Защото Деймън спаси живота й.

Ужасно, нали?

Ето за какво става дума: от много дълго време, от всички милиони същества на тази земя, имаше само една личност, от която Деймън се интересуваше. Само една. И тази една-единствена личност бях аз. Що се отнасяше до него, всички останали можеха да вървят по дяволите. Той едва си спомняше имената на приятелите ми.

Но нещо се случи между Деймън и Бони, може би докато бяха сами в Тъмното измерение, може би по-рано. Тя винаги си е падала по него, когато не беше жесток, но постепенно той започна да забелязва своето малко червено птиченце. Той я наблюдаваше. Беше нежен с нея.

И когато тя се озова в опасност, той се хвърли да я спасява, без да се замисли нито за секунда какво може да му струва това.

И така аз съм ревнива. Защото Деймън спаси живота на Бони.

Аз съм ужасен човек. Но, защото съм толкова ужасна, не искам да споделя нищо повече за Деймън с Бони, нито дори мислите ми за гарвана. Искам да запазя тази част от него само за себе си.

Елена прочете написаното, устните й бяха здраво стиснати. Не се гордееше с чувствата си, ала не може да отрече съществуването им.

Облегна се назад на възглавницата. Денят беше дълъг и изтощителен, а вече беше един след полунощ. Преди няколко часа бе пожелала „лека нощ“ на леля Джудит и Робърт, но все не й се лягаше. След като си облече нощницата, просто се размотаваше из стаята: разчеса косата си, пренареди някои от вещите си, прелисти някакво списание, разгледа със задоволство модния си гардероб, до който от месеци нямаше достъп. Обади се на Бони.

Бони звучеше странно. Може би разсеяна. Или просто уморена. Все пак беше късно.

Елена също беше уморена, ала не искаше да спи. Най-накрая си го призна: малко се боеше да заспи. Миналата нощ Деймън беше толкова истински в съня й. Докато го държеше, усещаше тялото му твърдо и солидно; копринената му черна коса беше мека до бузата й. Мелодичният му глас звучеше ту саркастично, ту съблазнително, а понякога и властно, точно както при живия Деймън. И когато с болезнен ужас си припомни, че той се бе отишъл, имаше чувството, че все едно отново е умрял.

Но не можеше да остане будна до безкрайност. Беше толкова уморена. Елена угаси лампата и затвори очи.

 

 

Елена седеше на скърцаща стара скамейка в гимнастическия салон. Въздухът миришеше на потни маратонки и препарата за полиране, с който лъскаха дървения под.

— Тук се срещнахме за пръв път — каза Деймън, който Елена чак сега осъзна, че седи до нея, толкова близо, че ръкавът на коженото му яке докосваше ръката й.

— Колко романтично — отвърна Елена, повдигна вежди и огледа празната зала и баскетболните кошове, висящи от двата срещуположни края.

— Старая се — рече Деймън с развеселена нотка в иначе сухия си глас. — Но ти избра къде да сме. Това е твоят сън.

— Това сън ли е? — попита Елена внезапно и се извърна, за да огледа лицето му. — Не ми прилича на сън.

— Е — сви рамене той, — нека го кажа така. Ние всъщност не сме тук. — Лицето му беше сериозно и напрегнато, докато се взираше на свой ред в нея, но сетне я озари с една от неочакваните си, ослепителни усмивки и погледът му се отмести. — Радвам се, че докато бях ученик, не сме имали такива гимнастически салони — подметна небрежно и протегна крака. — Изглежда ми толкова непристойно, с всички тези шорти и гумени топки.

— Стефан каза, че тогава също сте спортували — възрази Елена, донякъде разсеяно. Деймън се намръщи при споменаването на името на брат му.

— Няма значение — изрече тя припряно. — Може би не разполагаме с много време. Моля те, Деймън, моля те, ти каза, че не си тук, но изобщо някъде ли си? Добре ли си? Дори ако си мъртъв… имам предвид наистина мъртъв, мъртъв завинаги, пак ли си някъде?

Той я погледна остро.

— Това толкова ли е важно за теб, принцесо? — попита и устните му се извиха леко.

— Разбира се, че е важно! — възкликна шокирано Елена. Очите й бяха пълни със сълзи.

Когато заговори, тонът му беше нехаен, но очите му бяха толкова черни, че тя не можеше да различи къде свършваха ирисите и започваха зениците.

— Всички останали — всичките ти приятели — целият този град — всички те са добре, нали? Ти си върна обратно своя свят. Има такива неща като непреднамерени, вторични щети, които трябва да очакваш, ако искаш да постигнеш желаното.

По изражението на Деймън Елена разбираше, че следващите й думи щяха да бъдат от огромно значение. И в най-съкровеното кътче на сърцето си не бе ли признала тя онзи ден, че колкото и много да обичаше Деймън, нещата бяха по-добре сега, че всичко можеше отново да бъде наред, след като градът бе спасен, а тя се бе върнала към стария си живот? И че тя искаше всичко да е по този начин, дори с цената на смъртта на Деймън? Че Деймън беше това, което… как го бе нарекъл? Непреднамерена, вторична щета?

— О, Деймън — пророни девойката безсилно накрая. — Просто толкова много ми липсваш.

Лицето му омекна и той се протегна към нея.

— Елена…

— Да? — откликна тя.

— Елена? — Ръката му нежно разтърсваше нейната. — Елена? — Някой погали косата й и тя се сгуши сънливо до невидимата ръка.

— Деймън? — отрони, все още в плен на съня.

Ръката спря да я гали, а после се отдръпна. Тя отвори очи.

— Боя се, че съм само аз — промълви Стефан. Седеше на леглото до нея, устните му бяха стиснати в права линия, а очите му извърнати настрани.

— О, Стефан. — Елена се изправи и го обви с ръце. — Нямах предвид…

— Всичко е наред — прекъсна я Стефан с глух глас и се отдръпна. — Зная какво означаваше той за теб.

Тя го притегли към себе си и се гледа в лицето му.

— Стефан. Стефан. — Зелените му очи имаха отнесено, далечно изражение. — Съжалявам — отрони умоляващо.

— Няма за какво да се извиняваш, Елена.

— Стефан, сънувах Деймън — призна девойката. — Ти си прав, Деймън беше важен за мен и аз… той ми липсва. — Един мускул заигра отстрани върху лицето на Стефан и тя погали брадичката му. — Никога няма да обичам някого повече, отколкото обичам теб, Стефан. Това би било невъзможно. Стефан — повтори, имайки чувството, че ще заплаче, — ти си моята истинска любов и го знаеш. — Само ако можеше да го докосне мислено и да му покаже със съзнанието си, да го накара да разбере какво изпитва към него. Тя никога не бе изследвала докрай другите си Сили, всъщност никога не ги бе искала, но загубата на телепатичната им връзка направо я убиваше.

Изражението на Стефан омекна.

— О, Елена — промълви той бавно и я прегърна. — И на мен Деймън ми липсва. — Зарови лице в косата й и следващите му думи бяха приглушени. — Прекарах стотици години в битки с единствения си брат, двамата изгаряхме от взаимна омраза. Ние се убихме, когато бяхме човешки същества и аз не мисля, че някой от нас някога успя да надмогне вината и шока, ужаса на онзи миг. — Тя усети как тялото му се разтърси от силна тръпка.

Той въздъхна, тих и тъжен звук.

— И когато най-после започнахме отново да намираме път един към друг и да изпитваме братски чувства, това беше заради теб. — Челото му все още почиваше на рамото й. Стефан взе ръката на любимата си, задържа я между дланите си, обърна и я погали, унесен в мисли. — Той умря толкова внезапно. Предполагам, че никога не съм очаквал… никога не съм очаквал Деймън да умре преди мен. Той винаги е бил силният, този, който истински обичаше живота. Чувствам се… — Усмихна се леко, по-скоро едно тъжно свиване на устните. — Чувствам се… изненадващо самотен без него.

Елена преплете пръсти с неговите и стисна здраво ръката му. Той извърна лице към нейното, срещна погледа й, а тя се отдръпна леко, за да го вижда по-ясно. В очите му имаше болка и мъка, но също и твърдост, каквато тя никога досега не бе виждала.

Целуна го, опитвайки се да я изтрие. За част от секундата той се възпротиви, но после отвърна на целувката.

— О, Елена — промърмори хрипкаво и отново я целуна.

Когато целувката им се задълбочи, девойката почувства в нея да се разпростира сладостното, доволно усещане, че всичко е наред. Винаги беше така: ако се почувстваше отдалечена от Стефан, докосването на устните им възстановяваше връзката. Заля я вълна на любов и благоговение и тя й се отдаде. От нея заструиха същите емоции към него, нежността помежду им нарастваше. След като Силите й бяха изчезнали, повече от всякога се нуждаеше от това.

Съзнанието и емоциите й преминаха отвъд нежността, отвъд непоклатимата като скала любов, която винаги я очакваше в целувката на Стефан, и проникна дълбоко в неговото съзнание. Там я посрещна бурния огън на страстта му и тя откликна, емоциите им се преплетоха, докато ръцете им се стискаха здраво.

Под страстта имаше мъка, безкрайна горест, а още по-надълбоко, в самите дебри на чувствата му се бе спотаила болезнена самота, самотата на мъж, преживял векове без сродна душа.

И в тази самота имаше нещо познато. Нещо… твърдо и студено, с едва доловим метален привкус, все едно бе захапала фолио.

Имаше нещо, което Стефан криеше от нея. Елена беше сигурна в това, докато дълбаеше все по-навътре в съзнанието му, а целувките им се разпалваха. Искаше го целия… понечи да отметне косата си, да му предложи кръвта си. Това винаги ги бе сближавало почти до пълно единение.

Но преди той да приеме нейния дар, на вратата се почука.

Отвори се почти веднага и леля Джудит надникна. Елена примигна, озовала се сама. Дланите все още я пареха от бързината, с която Стефан се бе отдръпнал от нея. Огледа се припряно, но той беше изчезнал.

— Закуската е на масата — заяви леля Джудит весело.

— Ъхъ — избъбри Елена разсеяно, докато се взираше в дрешника, питайки се къде се е скрил Стефан.

— Добре ли си, скъпа? — попита леля Джудит и челото й се сбърчи загрижено. Елена сякаш се видя отстрани: с разширени очи, зачервена, с разрешена коса, седи в разхвърляното легло и се озърта диво из стаята. Стефан отдавна не бе използвал вампирските си способности за нещо толкова обикновено като да не го заловят в спалнята й.

Усмихна се успокояващо на леля Джудит.

— Извинявай, още не съм се разсънила. Ей сега ще сляза. По-добре да побързам, Стефан скоро ще дойде да ме вземе.

Когато леля й излизаше от стаята, тя най-сетне видя Стефан да й маха от поляната под отворения й прозорец, а тя се засмя и му махна в отговор. Реши засега да не мисли за странните чувства, спотаени в глъбините на съзнанието на Стефан. Той посочи, че отива към входната врата, и че ще я види след минута.

Тя отново се засмя и скочи от леглото, за да се приготви за пикника при Топлите извори. Толкова беше хубаво отново да е обикновено момиче, което се бои да не го накажат за неприлично държание. Усещането беше толкова… приятно нормално.

Няколко минути по-късно, когато Елена, облечена в шорти и светлосиня тениска, с коса, прибрана на конска опашка, се запъти надолу по стълбите, входният звънец иззвъня.

— Това е Стефан — извика тя на леля Джудит, която се появи на вратата на кухнята.

— Елена! — скара й се по-възрастната жена. — Трябва да хапнеш нещо, преди да излезеш!

— Няма време — отвърна племенницата и се усмихна при познатия спор. — По пътя ще хапна кифла или нещо друго. — Двете с леля Джудит си разменяха същите думи, или подобни, почти всяка сутрин, когато Елена тръгваше за училище.

— О, Елена. — Леля Джудит завъртя очи. — Не мърдай, млада госпожице. Веднага се връщам.

Елена отвори вратата и се усмихна на Стефан.

— Здравей, страннико — поздрави го нежно. Той я целуна, сладостно докосване на устните му до нейните.

Леля Джудит прекоси преддверието и пъхна в ръката й десертно блокче с ядки.

— Ето — рече, — поне ще залъжеш с нещо стомаха си.

Елена бързо я прегърна.

— Благодаря ти, лельо Джудит. Ще се видим по-късно.

— Забавлявайте се, но не забравяй, че довечера е танцовият рецитал на Маргарет — напомни й леля Джудит. — Тя е много развълнувана. — Махна им от вратата, докато двамата се отдалечаваха към колата на Стефан.

— Ще се срещнем с останалите в пансиона и оттам ще потеглим към Топлите извори — осведоми я Стефан. — И Мат и Мередит ще бъдат с колите си.

— О, добре, значи няма да сме толкова натъпкани както вчера. Не че имам нещо против да седя в скута ти, но по едно време ме беше страх да не смачкам Селия — рече Елена. Вдигна лице нагоре и се протегна като котка на слънце. Лекият бриз разроши косата й и тя затвори очи, наслаждавайки се на усещането. — Идеален ден за пикник — въздъхна доволно. Светът се огласяше от песните на птиците, а дърветата шумоляха от полъха на вятъра. Ефирни облачета се гонеха по ясното синьо небе. — Дали няма да ни урочасам, ако кажа, че нищо лошо не би могло да се случи в такъв ден? — попита тя.

— Да, определено ще ни урочасаш — отвърна сериозно Стефан, докато й отваряше вратата.

— Тогава няма да го казвам — съгласи се момичето. — Дори няма да го мисля. Но се чувствам добре. От векове не съм ходила до Топлите извори.

Усмихна се доволно и Стефан й се усмихна в отговор, но Елена отново остана поразена от онова ново нещо — нещо тревожно — надничащо в очите му.