Л. Дж. Смит
Фантом (1)

1

Елена Гилбърт пристъпи в гладката трева, меките стръкове се огънаха под нозете й. Наоколо бе осеяно с храсти с червени рози и виолетови делфиниуми, а над главата й висеше гигантски балдахин, по който блещукаха светлините на запалените фенери. Върху терасата пред нея се издигаха два извити мраморни фонтана, пръскащи водни струи високо във въздуха. Всичко беше красиво, елегантно и някак си познато.

Това е дворецът на Блудуед, изрече един глас в главата й. Но когато беше тук за последен път, поляните бяха пълни със смеещи се и танцуващи гости. Сега ги нямаше, макар че следите от присъствието им се виждаха навсякъде: масите покрай моравата бяха отрупани с празни чаши; върху един стол бе метнат копринен шал; самотна обувка с висок ток бе кацнала на ръба на фонтана.

И още нещо беше странно. Преди всичко бе потънало в онази противна червена светлина, която грееше в Тъмното измерение, превръщайки синьото в пурпурно, бялото в розово, а розовото в кадифения цвят на кръвта. Сега наоколо струеше чиста светлина, а кръгла бяла луна плуваше кротко над главата й.

Нещо прошумоля зад гърба й и девойката мигом разбра, че не е сама. Една тъмна фигура изплува внезапно там, приближаваше към нея.

Деймън.

Разбира се, че беше Деймън, помисли си с усмивка Елена. Ако някой щеше да се появи изневиделица пред нея, в час, вещаещ края на света — или поне след края на вихрен купон — щеше да е Деймън. Господи, толкова беше красив. Черно върху черно: мека черна коса, очи, черни като нощта, черни джинси и гладко кожено яке.

Когато погледите им се преплетоха, радостта да го види я връхлетя с такава сила, че едва можеше да диша. Хвърли се в прегръдката му, обви ръце около врата му, почувства гъвкавите и твърди мускули на ръцете и гърдите му.

— Деймън — промълви с глас, тръпнещ от емоции. Тялото й също трепереше, а Деймън погали ръцете и раменете й, за да я успокои.

— Какво има, принцесо? Не ми казвай, че се страхуваш. — Озари я с ленивата си, доволна усмивка, докато силните му ръце я обгръщаха в здрава прегръдка.

— Страхувам се — отвърна тя.

— Но от какво се страхуваш?

Въпросът му я озадачи за миг. Сетне притисна бавно буза о неговата и промълви:

— Страхувам се, че това е само сън.

— Ще ти разкрия една тайна, принцесо — прошепна той в ухото й. — Ти и аз сме единствените истински същества тук. Останалото е сън.

— Само ти и аз? — повтори Елена, а една тревожна мисъл я загложди, сякаш забравяше нещо — или някого. Върху роклята й падна прашинка пепел и тя разсеяно я изтръска.

— Само ние двамата, Елена — рече Деймън остро. — Ти си моя. Аз съм твой. Ние се обичаме откакто свят светува.

Разбира се. Сигурно затова трепереше — от радост. Той беше неин. Тя — негова. Двамата си принадлежаха.

— Да — пророни простичко девойката.

Тогава той я целуна.

Устните му бяха меки като коприна, а когато целувката се задълбочи, тя наведе глава назад, разкривайки шията си, предвкусвайки двойното ужилване, което толкова много пъти бе изпитвала.

Когато нищо не се случи, тя отвори учудено очи. Луната бе ярка, както винаги, а въздухът бе напоен с уханието на рози. Но изваяните черти на Деймън бяха бледи под тъмната коса, а върху раменете и якето му продължаваше да се сипе пепел. Изведнъж, вкупом я връхлетяха дразнещи малки съмнения.

О, не. О, не.

— Деймън — ахна тя и се вгледа отчаяно в очите му, докато нейните се напълниха със сълзи. — Ти не може да си тук, Деймън. Ти си… мъртъв.

— Вече повече от петстотин години, принцесо — заслепи я той с усмивката си. Около тях продължаваше да пада пепел, като фин сив дъжд, същата сива пепел, под която бе погребано тялото на Деймън, отвъд светове и измерения.

— Деймън, ти си… мъртъв. Не само нежив, а… завинаги мъртъв.

— Не, Елена… — Той започна да трепка и избледнява като гаснеща крушка.

— Да. Да! Аз те държах, докато умираше… — Елена ридаеше безутешно. Вече не усещаше ръцете на Деймън. Той чезнеше и се стопяваше в блещукащата светлина.

— Чуй ме, Елена…

Тя държеше лунна светлина. Мъчителна болка стисна сърцето й.

— Трябва само да ме повикаш — мълвеше гласът на Деймън. — Трябва само…

Гласът заглъхна и се стопи сред полъха на вятъра, танцуващ в листата на дърветата.

Елена отвори рязко очи. През мъглата установи, че се намира в стая, обляна в слънчева светлина, а един огромен гарван бе кацнал на перваза на отворения прозорец. Птицата наклони глава настрани и изграчи, докато я гледаше със светлите си очи.

По гърба й се спуснаха ледени тръпки.

— Деймън? — прошепна момичето.

Ала гарванът разпери криле и отлетя.