Л. Дж. Смит
Фантом (34)

34

— Не сме отслабили силата му, поне не достатъчно! — изкрещя Мередит, надвиквайки виковете на Ревността. Жената фантом дори изглеждаше по-силна, когато прекоси гаража с един голям скок и зашлеви с опакото на ръката си Мередит през лицето. Тя изпита пронизваща болка, видя ярък проблясък на светлина и се удари в стената. Замаяна, се изправи със залитане на крака.

Фантомът отново приближи към нея. Този път по-бавно, с усмивка на злорадо предусещане.

Значи магията трябва да въздейства по някакъв начин, помисли си Мередит, иначе тя нямаше да се интересува дали съм приключила своята част, или не.

Мередит стисна бойната тояга. Нямаше да се предаде лесно, не и ако можеше да го предотврати. Аларик я бе нарекъл супергероиня. Супергероините продължават борбата, дори когато шансовете им за победа са минимални.

Тя замахна свирепо, ловко с края на бойната тояга. Всички онези часове на усилени тренировки си казаха думата, защото фантомът явно не очакваше удара и вместо тоягата да премине през мъгла, без да причини вреда, Мередит уцели твърдата форма на съществото, точно над розата в гърдите му. Острието в края отвори дълбока рана в гърдите на жената фантом и когато Мередит го издърпа, за да нанесе втори удар, от края на оръжието покапа отвратителна зелена течност.

Обаче, когато замахна отново, късметът й изневери. Фантомът се протегна към нея, ръката й се движеше толкова бързо, че девойката не я видя, докато не сграбчи края на тоягата. Въпреки острия връх и отровата, покриваща всички онези шипове от сребро, дърво и желязо, фантомът го държеше леко и свободно и дръпна.

Мередит се плъзна през пода на гаража към фантома, бързо и безводно, а създанието протегна лениво другата си ръка, за да я хване. Презрение и гняв изкривиха стъкленото му лице. О, не, простена вътрешният глас на Мередит, не по този начин. Това не може да свърши така.

Ала секунда преди да я докосне, лицето на фантома се промени и внезапно доби смутено изражение. Пусна тоягата, а Мередит се отдръпна рязко назад, залюля се, но възстанови равновесието си, докато се бореше за глътка въздух.

Фантомът се взираше покрай нея, Мередит бе забравена, поне за момента. Стъклените зъби на фантома бяха оголени, а зеленикавото й лице бе изкривено от гняв. Докато Мередит я наблюдаваше, мускулите в солидните ледени ръце се обтегнаха, сетне се разтвориха във вихреща се мъгла във формата на ръка, после отново се уплътниха, но с все същата напрегната неподвижност. Тя не може да се движи, осъзна Мередит. Извърна се и погледна зад себе си.

Госпожа Флауърс се извисяваше висока и силна, пламтящите й сини очи бяха впити във фантома. Беше протегнала ръце пред себе си, а върху лицето и се четеше непоколебима решителност. Няколко кичура от сивата й коса бяха изскочили от кока и стърчаха в различни посоки сякаш под въздействието на статично електричество.

Устните на госпожа Флауърс се движеха беззвучно. Всеки път щом фантомът се напрягаше, за да помръдне, госпожа Флауърс също се напрягаше. Отстрани изглеждаше все едно се бори да задържи някаква огромна тежест. Очите им — напрегнатите и съсредоточени сини и ледено прозирните зелени — се бяха сключили в мълчалива схватка.

 

 

Погледът на госпожа Флауърс бе твърд, ала ръцете й трепереха силно. Елена не бе сигурна още колко дълго възрастната жена ще може да удържа фантома. Подозираше, че няма да е много дълго. Битката с китсуне бе отнела голяма част от силите на госпожа Флауърс и тя все още не се бе възстановила изцяло. Не беше готова за нова борба.

Сърцето на Елена препускаше лудо. Не можеше да погледне към окървавените фигури на Деймън и Стефан в другия край на гаража, защото това, което знаеше със сигурност, бе, че точно в този миг не биваше да се поддава на паника. Трябваше да се овладее и да мисли.

— Мередит — заговори Елена рязко, с авторитетен тон, който накара приятелите й да зарежат схватката между госпожа Флауърс и фантома и да се извърнат към нея. — Довърши своята част от церемонията.

Мередит погледна за миг с празен поглед към Елена, после се задейства. Това бе едно от многото прекрасни неща у Мередит: на нея винаги можеше да се разчита, без значение за какво, да се овладее и да си свърши работата.

— Аз подхранвах фантома на ревността — изрече Мередит, вперила поглед в пода, където кафявата й свещ все още гореше, — но сега се освобождавам от ревността си.

Думите отекнаха с искреност и свещта угасна.

Жената фантом трепна, намръщи се и сгърчи гневно пръсти. Тъмночервената роза в гърдите й избледня до тъмнорозово за миг, преди отново да стане пурпурна. Но… не приличаше на победена; изглеждаше просто раздразнена. Очите й не се откъсваха от тези на госпожа Флауърс, а изваяните от лед мускули продължаваха да се опъват напред.

Почти всички свещи бяха угаснали. Само два пламъка блещукаха, от синята и червена свещи, единствените две жертви, подхранващи фантома с ревността си.

И така, след като почти всичките й жертви се бяха изтръгнали от оковите й, не трябваше ли жената фантом да е по-слаба? Не трябваше ли да е болна, да се гърчи в последно издихание?

Елена се извърна към Аларик.

— Аларик — прошепна. — Какво пише в книгата? Не трябваше ли магията вече да е започнала да убива фантома?

Аларик отново наблюдаваше безмълвния двубой между госпожа Флауърс и фантома, ръцете му бяха стиснати в юмруци, а тялото му се бе напрегнало, сякаш по някакъв начин искаше да предаде силата си на госпожа Флауърс и му бе нужно известно време — време, с което не разполагаме, помисли си ядно Елена — за да насочи вниманието си към Елена. Когато го направи, тя повтори въпроса си, а той се съсредоточи с по-аналитичен поглед във фантома. В очите му се появи сянка на нова тревога.

— Не съм съвсем сигурен — промълви младият мъж, — но в книгата пише… казва се нещо подобно: „Всяка дума, изречена с искреност от жертвите му, всяка мрачна емоция, доброволно отхвърлена, ще им върне обратно живота, който фантомът е откраднал от мислите и делата им. Създанието ще се разпада с всяка честна дума, изречена срещу него.“ Може да е само риторично или може би този, който го е написал, да е чувал за ритуала, без да го е извършвал, но изглежда… — Той се поколеба.

— Изглежда, магията досега да е убила фантома — довърши Елена категорично. — Изглежда този ритуал не действа както трябва.

— Не зная какво не е наред — рече Аларик нещастно.

Светът се размести и всичко си дойде на фокус.

— Аз зная — заяви Елена. — Може би е защото си имаме работа с Истински фантом, а не с обикновен. Ние не сме го създали с нашите емоции, следователно не можем да го унищожим само като ги отнемем. Мисля, че трябва да опитаме нещо друго.

Стефан и Деймън все още бяха сплетени в яростен двубой. И двамата бяха окървавени и изнемощели. С ранена ръка, която го болеше и висеше под неестествен ъгъл, Стефан се движеше сякаш нещо в него бе повредено, но и двамата продължаваха да се нападат еднакво ожесточено.

Елена реши, че братята вече се бият, водени от собствените си страсти. Жената фантом бе твърде погълната от битката с госпожа Флауърс и вече не им нареждаше отровни насърчения. Щом Деймън и Стефан вече не бяха подвластни на съблазнителния глас на Ревността, навярно биха могли да бъдат убедени да се вслушат в някой друг. Елена, като се опитваше да не привлече вниманието на фантома, се промъкна към съперниците.

Деймън кървеше от раната на врата си и дългия прорез на главата, а под двете му очи имаше големи синини. Куцаше, но беше очевидно, че има надмощие в битката. Стефан кръжеше уморено само на една ръка разстояние и се бе свил, за да предпази това, което бе останало здраво в него. Като капак на всичко от едната му буза висеше дълга ивица одрана кожа.

Деймън се хилеше дивашки насреща му. Очите му горяха с бдителността на хищник, с радостта от лова и убийството. Отдаден на удоволствието от битката, Деймън е забравил срещу кого се бие, каза си Елена. Той никога няма да си прости, когато отново дойде на себе си, ако нарани сериозно Стефан или го убие. При все това нещо в нея нашепваше: „Част от него винаги е искала това“.

Девойката изтласка мисълта. Част от Деймън може и да искаше да нарани Стефан, но истинският, цялостен Деймън — не. Ако имаше нещо, което бе разбрала от битката с фантома, то беше, че мрачните чувства, които всички таим в най-съкровените глъбини на душите си, не характеризират истинската ни човешка същност. Това в действителност не сме ние.

— Деймън! — извика тя. — Деймън, мисли! Фантомът ти въздейства! Тя те кара да се биеш. — Гласът й се извиси умолително. — Не й позволявай да те победи. Не й позволявай да те унищожи.

Ала Деймън изглежда не я чу. Устните му продължаваха да са изкривени от злодейската, хищническа усмивка и той се промъкна малко по-близо до Стефан, изтласквайки го все повече към ъгъла на гаража. Много скоро Стефан щеше да бъде притиснат в капан, без възможност да се измъкне.

И, зървайки сянката на поражение, преминала по бедното, изранено лице на Стефан, със свито от ужас сърце Елена осъзна, че Стефан няма да побегне, дори и Деймън да му даде този шанс. Сега бе изцяло подвластен на онази част от Стефан, която мразеше Деймън.

Стефан оголи зъби и изръмжа свирепо. Деймън замахна назад с юмрук, за да го стовари върху противника си. Кучешките му зъби се бяха удължили, предвкусвайки насладата от изсмукването на кръвта на брат му.

Много по-бързо, отколкото някога се бе движила, поне като човешко същество, Елена се хвърли между тях точно, когато юмрукът на Деймън се стрелна напред. Със стиснати очи, девойката разпери широко ръце, за да защити Стефан и зачака удара.

Деймън се движеше толкова бързо в момента, когато тя изскочи пред него, че цялото му тяло летеше напред. Движен от нечовешката му сила, юмрукът му щеше да строши костите й и да смачка лицето й.

Но Деймън се спря точно навреме, както само един вампир може. Тя усети силния полъх на въздуха, раздвижен от замаха му, дори усети леко докосване на кокалчетата му, ала нямаше болка.

Елена отвори предпазливо очи. Деймън стоеше присвит в бойна поза, с вдигната ръка, готов да нанесе съкрушителното си кроше. Дишаше тежко, а очите му горяха с необикновен блясък. Елена отвърна на погледа му.

Дали в тъмните им глъбини не се мярна облекчение? Елена бе сигурна в това. Въпросът беше дали това е облекчение, задето е спрял преди да я убие, или че го е възпряла да убие брат си? Със сигурност Деймън щеше досега да я е изтласкал от пътя си и отново да нападне Стефан, ако наистина го искаше.

Елена се възползва от шанса си, протегна се към юмрука на Деймън и обхвана изранените му кокалчета с малката си ръка. Той не се възпротиви, когато тя свали юмрука му покрай тялото му.

— Деймън — промълви тя нежно. — Деймън, можеш да спреш сега. — Очите му се присвиха и тя знаеше, че той я чува, но устата му остана стисната в ожесточена гримаса и той не отговори.

Без да пуска ръката на Деймън, Елена се извърна към Стефан. Той беше близо до нея, а погледът му бе прикован в Деймън. Дишаше бързо и накъсано, когато прокара несъзнателно опакото на ръката си върху устните си, размазвайки кръв по лицето си. Елена се протегна и хвана лепкавата му от кръв ръка.

Ръката на Деймън се напрегна в нейната и тя го погледна. Видя го да се взира в другата й ръка, тази, която държеше ръката на Стефан. Стефан проследи погледа на Деймън и ъгълчетата на подутата му уста се извиха в горчива усмивка.

Зад тях жената фантом изръмжа, докато се бореше със силата на госпожа Флауърс. Звукът бе по-висок, по-свиреп.

— Чуйте ме — заговори Елена настоятелно, местейки поглед от единия към другия брат. — В момента фантомът не е насочил вниманието си към вас, така че можете да мислите без чуждо влияние. Но госпожа Флауърс няма да може да се държи още дълго. Така че вие трябва да го направите; трябва да започнете да мислите сега, а не сляпо да действате. Трябва да ви кажа… хм. — Прокашля се смутено. — Никога не съм ви го казвала, но когато Клаус ме бе затворил след смъртта на Катрин, той ми показваше… образи. Спомени, предполагам спомените на Катрин. Как двамата сте били с нея още докато сте били човешки същества. Когато сте били млади, живи и влюбени в нея. Колко много сте я обичали. Мразех това, да видя колко истинска е била любовта ви. Знаех, че първоначално ми обърнахте внимание само заради любовта, която сте изпитвали към нея. Това винаги ме е глождило малко, макар да зная, че сега любовта ви към мен е по-дълбока.

Сега двамата братя гледаха към Елена, а устните на Стефан се разтвориха, за да заговори. Елена поклати бързо глава и продължи:

— Не, остави ме да довърша. Това малко ме глождеше. Не ме погуби и не промени това, което изпитвам… към всеки един от вас. Защото знаех, че вие може и да сте ме забелязали заради външната ми прилика с Катрин, но след като веднъж сте се отърсили от това, и двамата сте видели мен, Елена. Повече не сте откривали Катрин в мен.

Трябваше да навлезе в опасна територия, затова действаше предпазливо, опитвайки се да изложи аргументите си логично и точно.

— И така аз знаех това, разбирате, нали? Но когато фантомът ми заговори, извади наяве онази стара ревност и я накара да се разгори отново в мен. А останалите неща, които фантомът ми каза, също бяха верни. Да, аз понякога ревнувам момичетата заради… — усмихна се неволно — нормалния им живот. Но в най-съкровените си, искрени мигове, зная, че не бих искала да бъда като тях. Животът ми е невероятен, макар и труден. — Елена преглътна. — Така че аз зная, че това, което ви каза фантомът, е отчасти истина. Вие се ревнувате един друг. Вие изпитвате гняв заради нещата в миналото и сте разстроени, задето обичам и двама ви. Но също така съм сигурна, че това не е всичко. Нито пък е най-важното. Вече не. Нещата се промениха от дните, когато ревността и гневът са били единствените емоции помежду ви. Вие работихте заедно, защитавахте се взаимно. Вие отново станахте братя.

Тя се вгледа в очите на Деймън, търсейки отклик.

— Деймън, Стефан беше съсипан, когато мислеше, че си мъртъв. Ти си негов брат и той те обича. Не знаеше какво да прави, след като ти си отиде. Ти си голяма част от живота му — в миналото и настоящето. Ти си единственият, който е бил с него през цялото му съществуване.

Извърна се, за да погледне Стефан.

— Стефан, Деймън не е скрил от теб факта, че е жив, защото е искал да те накара да страдаш или да се освободи от теб, или поради каквато и да е причина, в която те е убедила жената фантом. Той искаше да се завърне по подходящ начин и в подходящ момент, за да ти покаже, че нещата могат да бъдат различни. Че е способен да се промени. А ти си единственият, заради когото той искаше да се промени. Не заради мен. Ти си негов брат, той те обича и искаше нещата помежду ви да са по-добре.

Елена спря, за да си поеме дъх и да прецени ефекта — ако изобщо имаше такъв — който бе оказала речта й върху двамата братя. Поне в момента не се опитваха да се избият. Това сигурно беше добър знак. Взираха се един в друг с неразгадаеми изражения на лицата. Деймън облиза кръвта от устните си. Стефан вдигна свободната си ръка и я прокара по разкъсаната кожа на лицето и гърдите си. Нито един от двамата не промълви дума. Дали бе останала някаква връзка между тях? Деймън гледаше разрезите върху врата на Стефан с почти нежно изражение в тъмните си очи.

Елена ги пусна и вдигна ръце.

— Добре — рече решително. — Ако не можете да си простите един друг, тогава само си помислете за това. Фантомът иска вие да се биете. Тя иска да се убиете взаимно, да се мразите. Вашата ревност й дава сили. Ако съм разбрала едно нещо — и за двама ви — то е, че вие никога не давате на враговете си нищо, което желаят, дори и когато това би ви спасило. Нима сега ще дадете на този фантом, на това манипулативно чудовище, това, което иска? То ли ще ви контролира или вие сами ще се контролирате? Наистина ли някой от вас иска да убие брат си заради някой друг?

Деймън и Стефан примигваха едновременно.

След няколко секунди Стефан се прокашля смутено.

— В крайна сметка радвам се, че не си мъртъв — пророни.

Ъгълчето на устата на Деймън леко се изви.

— Облекчен съм, че днес не успях да те убия, малки братко — присъедини се той.

Очевидно това бе всичко, което имаха да кажат. Погледите им останаха сплетени още за миг, сетне се извърнаха към Елена.

— И така — рече Деймън и на устните му бавно разцъфтя усмивката му, онази дива, дръзка усмивка, която Елена познаваше. Деймън непобедимия, Деймън антигероя, се бе завърнал. — Как ще убием тази кучка?

 

 

Госпожа Флауърс и жената фантом все още бяха сключени в безмълвната си, почти неподвижна битка. Но госпожа Флауърс започваше да отстъпва. Фантомът стоеше много по-стабилно, с широко разперени ръце. Постепенно събираше все повече сила, а ръцете на госпожа Флауърс трепереха от напрежението. Лицето й бе бледо, а бръчките около устата й изглеждаха по-дълбоки.

— Трябва да побързаме — заяви Елена на Деймън и Стефан. Те заобиколиха госпожа Флауърс и фантома и запристъпяха към останалите, които с побелели лица и предпазливи изражения наблюдаваха приближаването им. Пред тях горяха само още две свещи.

— Стефан — подкани го Елена. — Действай.

Стефан се втренчи в тъмносинята свещ, чийто пламък проблясваше на пода на гаража.

— Както изглежда, напоследък съм изпитвал ревност към всички — започна той с явна нотка на срам в гласа. — Ревнувах от Мат, чийто живот изглеждаше толкова прост и хубав, който, бях сигурен, можеше да измъкне Елена от сенките и да й даде спокойния и безметежен живот, без никакви усложнения, какъвто заслужаваше. Ревнувах от Кейлеб, който приличаше на типа „златни момчета“ и който също би бил подходящ за Елена, при това толкова много, че изпитвах недоверие към него дори преди да имам основателна причина, защото си мислех, че я преследва. А най-много ревнувах от Деймън.

Отмести поглед от пламъка на свещта и го насочи към брат си. Деймън му отвърна с неразгадаемо изражение.

— Предполагам, че винаги съм ревнувал от него. Фантомът казваше истината, когато го заяви. Докато бяхме живи, той беше по-големият, по-силният, по-изисканият от мен. Когато умряхме — при спомена устните на Стефан се извиха в горчива усмивка, — нещата само станаха по-лоши. И дори напоследък, когато двамата с Деймън открихме, че можем да действаме с обединени усилия, негодувах вътрешно заради близостта му с Елена. Той беше част от нея, в която нямаше място за мен, и ми е много трудно да не изпитвам ревност от това.

Стефан въздъхна и потърка горната част на носа си с палеца и показалеца си.

— Работата е там, че аз наистина обичам брат си. Обичам го. — Погледна към Деймън. — Обичам те. Винаги съм те обичал, дори когато сме били в най-лоши отношения. Дори когато искахме единствено да се унищожим взаимно. Но сега се освобождавам от ревността си.

Синята свещ потрепна и угасна. Елена наблюдаваше внимателно фантома и забеляза, че за миг цветът на розата в гърдите й стана по-матов. Създанието трепна и изръмжа, после поднови борбата си срещу магията на госпожа Флауърс. Изви се мощно и възрастната жена политна назад.

— Сега! — промърмори Елена тихо на Деймън, впила многозначителен поглед в него. Повече от всякога й се искаше да притежава силата на телепатията. Отвлечи вниманието й, надяваше се да казват очите й.

Деймън кимна веднъж, сякаш да потвърди, че е разбрал посланието й, сетне се изкашля театрално, привличайки всички погледи към себе си и взе тъмночервената свещ, последната, която гореше в редицата. Остана няколко минути със замислено сведена глава. Дългите му, тъмни мигли докосваха страните му. Опиваше се от всяка секунда от драматичния момент.

След като погледите на всички се впериха в Деймън, Елена докосна Стефан и му даде знак да й помогне да приближи фантома от другата страна.

— Аз ревнувах — заговори Деймън напевно, втренчил поглед в пламъка на свещта в ръката му. Стрелна за миг с поглед Елена и тя му кимна окуражаващо.

— Аз ревнувах — повтори той и се намръщи. — Жадувах за всичко, което притежаваше брат ми, отново и отново.

Елена се промъкна по-близо до жената фантом, приближавайки откъм дясната й страна. Виждаше, че Стефан напредва откъм лявата.

Госпожа Флауърс също ги видя. Елена го разбра, защото старицата повдигна леко вежди и започна да изговаря заклинанието си по-високо и с подновен плам. Гласът на Деймън също се извиси, всички в помещението се съревноваваха за вниманието на Ревността, за да й попречат да забележи заговорническите маневри на Елена и Стефан.

— Не е нужно да се впускам във всяка една подробност от миналото си — продължи Деймън, а познатата му самодоволна усмивка цъфна върху израненото му лице, усмивка, която на Елена се стори странно успокояваща. — Мисля, че днес се прояви достатъчно от него. Ще се задоволя само да кажа, че има неща, за които аз… съжалявам. Неща, които в бъдеще бих искал да са различни. — Замълча драматично за миг и отметна гордо глава. — И така, аз признавам, че подхранвах фантома на ревността. И сега се освобождавам от ревността.

В секундата, когато свещта на Деймън угасна — и слава Богу, че угасна, помисли си Елена; Деймън имаше склонността да се вкопчва в най-лошите си импулси — розата в гърдите на фантома помътня отново до тъмнорозово. Ревността се озъби и леко се олюля. В същия миг Стефан се хвърли към прореза в гърдите на фантома, пъхна ръката си вътре, в тялото на фантома, и сграбчи розата.

От раната плисна зелена, противна течност, докато Стефан стискаше розата. Фантомът изкрещя — дълъг, пронизителен вой, който накара всички в помещението да потреперят. Бони притисна длани към ушите си, а Селия простена.

За момент Елена си помисли, че ще победят толкова лесно — че хващайки розата в сърцето на фантома, Стефан бе победил дяволското създание. Но тогава жената фантом отново се съвзе и с мощно напрягане на мускулите се освободи внезапно от контрола на госпожа Флауърс. С едно плавно и ловко движение отблъсна Стефан, ръката му отхвръкна празна от гърдите на съществото, което го запрати в другия край на гаража.

Стефан се удари в стената с глух звук, плъзна се на пода и остана да лежи неподвижен. Госпожа Флауърс, най-сетне изтощена от битката с фантома, също се олюля назад и Мат се спусна да я подхване, преди да се строполи на пода.

Фантомът се усмихна бавно на Деймън, показвайки острите си зъби. Очите й, два прозрачни ледени къса, проблеснаха.

— Време е да вървим, Деймън — рече Ревността меко. — Ти си най-силният тук. Най-добрият от всички тях. Но те винаги ще се умилкват около Стефан, слабака, безполезния хлапак, малкото ти братле. Без значение какво ще направиш, никой никога няма да е толкова загрижен за теб, колкото тези смъртни за брат ти. Така както всички, вече стотици години, винаги са били загрижени за Стефан. Трябва завинаги да ги загърбиш. Да ги накараш да страдат. Защо да не ги зарежеш сега, когато са в опасност? Те сториха същото с теб. Елена и приятелите й пътуваха през измеренията, сблъскаха се с робството, преживяха храбро най-големите изпитания, за да спасят Стефан, но теб те оставиха да лежиш мъртъв, далеч от дома си. Те се върнаха тук и бяха щастливи без теб. Каква лоялност им дължиш?

Деймън, чието лице сега бе в сянка, след като всички свещи бяха угаснали, се изсмя с мрачен, горчив смях. Тъмните му очи блестяха в сумрака, вперени в чистите, прозрачни очи на фантома. Настъпи продължителна тишина и дъхът на Елена заседна в гърлото й.

Деймън пристъпи напред, все още стиснал в ръка свещта.

— Не си ли спомняш? — изрече със студен глас. — Аз се освободих от теб.

И със свръхчовешка бързина, преди останалите да мигнат, запали отново свещта си с един прилив на Силата си и я запрати в единствено вярната посока — право в лицето на фантома.