Л. Дж. Смит
Фантом (14)

14

Къде бяха те? Елена се взираше тревожно във водата. Ако нещо се бе случило с Мередит или Стефан, вината беше нейна. Тя бе убедила Стефан да позволи на Мередит да скочи във водопада.

Възраженията му бяха напълно основателни; сега го осъзнаваше. Мередит беше белязана да загине. За Бога, Селия едва не беше убита, докато просто слизаше от влака. Къде й беше умът да подкрепи Мередит да скача от скалата във водата, когато бе застрашена от същата опасност? И къде й бе умът да й го позволи? Трябваше да подкрепи Стефан и да разубеди Мередит.

И Стефан. Тя знаеше, че той трябва да е добре: разумната част от мозъка й й напомняше, че Стефан е вампир. Той дори нямаше нужда да диша. Можеше да остане с дни под водата. Той беше невероятно силен.

Но не толкова отдавна тя си мислеше, че Стефан си е отишъл завинаги, отвлечен от китсуне. Можеха да му се случат лоши неща — независимо дали беше вампир или не. Ако го изгуби сега заради собствената си глупост, заради твърдоглавието си и настойчивостта всички да се преструват, че животът може да е такъв, както някога — че могат да се отдадат на някое обикновено забавление, без да ги застрашава гибел — Елена щеше да легне и да умре.

— Виждаш ли нещо? — попита я Бони с треперлив глас. Луничките й изпъкваха като тъмни точки върху пребледнялото й лице, а обикновено буйните й червени къдрици сега изглеждаха потъмнели и бяха прилепнали към главата й.

— Не. Не и оттук. — Елена й хвърли мрачен поглед и преди да вземе съзнателно решение, скочи във водата.

Когато се озова под повърхността, зрението й се замъгли от пяната и пясъка, разпръсквани от водопада. Заплува във водата, докато се взираше наоколо. В средата на езерото видя нещо тъмно, което приличаше на човешки фигури и се насочи натам.

Слава Богу, помисли си трескаво Елена. Когато наближи, тъмните силуети се очертаха като Мередит и Стефан. Изглежда се бореха с нещо във водата, лицето на Стефан беше близо до краката на приятелката й, ръцете на Мередит се протягаха отчаяно към повърхността. Лицето й бе посиняло от липсата на кислород, а очите — разширени от паника.

В мига, в който Елена ги приближи, Стефан подскочи рязко и Мередит се изстреля нагоре. Като в забавен кадър, Елена видя ръцете на Мередит да се размахват към нея, докато Мередит се издигаше. Внезапният удар изпрати Елена назад към скалите зад водопада. Завихрената вода я повлече надолу към дълбокото, докато девойката минаваше под тях.

Това е лошо, имаше време само да помисли и тогава главата й се удари в скалите и всичко се забули в мрак.

Когато Елена се събуди, установи, че е в стаята си у дома, все още облечена в банския костюм. Слънчевите лъчи нахлуваха през отворения прозорец, но тя беше мокра и трепереше от студ. Водата се стичаше от косата й и банския, струйките продължаваха надолу по ръцете и краката й, образувайки малка локва върху килима.

Не се изненада да види, че Деймън е тук, красив, облечен в елегантни черни дрехи и самоуверен, както винаги. Разглеждаше книгите върху лавиците, явно чувствайки се удобно, все едно си беше у дома. Извъртя се и впи поглед в нея.

— Деймън — промълви тя отпаднало, смутена, но, както винаги, толкова щастлива да го види.

— Елена! — отвърна той и за миг изглеждаше зарадван, но после се намръщи.

— Не! — рече остро. — Елена, събуди се!

— Елена, събуди се. — Гласът беше изплашен и отчаян. Елена се напрегна, за да се пребори с мрака, който сякаш я държеше долу, и отвори очи.

Деймън? едва не се изплъзна от устните й, но преглътна думите. Защото, разбира се, това беше Стефан, който се взираше тревожно в очите й, а дори милият и разбиращ Стефан можеше да възрази да го нарече два пъти в един ден с името на мъртвия му брат.

— Стефан — отрони девойката, когато спомените нахлуха в съзнанието й. — Мередит добре ли е?

Стефан я притисна здраво в прегръдките си.

— Ще бъде. О, Господи, Елена, помислих, че ще те изгубя. Трябваше да те изтегля до брега. Не знаех… — Гласът му пресекна и той я прегърна по-плътно.

Елена набързо се прегледа сама. Чувстваше се като пребита. Гърлото и дробовете я боляха, навярно от погълната вода и изкашляното й. Цялата беше покрита с пясък — по ръцете, банския и вече започваше да я сърби. Но беше жива.

— О, Стефан. — Момичето затвори очи и отпусна глава на гърдите му. Беше толкова студена и мокра, а Стефан толкова топъл. Чувстваше туптенето на сърцето му под ухото си. По-бавно от човешкото, но биеше с равномерни, успокояващи удари.

Когато отново отвори очи, Мат бе коленичил до тях.

— Добре ли си? — попита я и тя кимна, а той се извърна към Стефан. — Аз трябваше да скоча — рече виновно. — Аз трябваше да ти помогна да ги спасим. Всичко се случи толкова бързо, че когато осъзнах, че става нещо лошо, ти вече ги изваждаше от водата.

Елена вдигна глава и докосна ръката на Мат. Усети откъм него топла вълна на привързаност. Той беше толкова добър и се чувстваше отговорен за всички тях.

— Всички са добре. Мат — каза Елена. — Само това има значение.

На няколко метра от тях Аларик преглеждаше Мередит, а Бони се беше надвесила над тях. Селия стоеше малко по-встрани, обвила ръце около тялото си, докато наблюдаваше Аларик и Мередит.

Когато Аларик се отмести малко, Мередит срещна погледа на Елена. Лицето й беше побеляло от болката, но успя да й се усмихне извинително.

— Не исках да те ударя — промълви виновно. — И, Стефан, трябваше да те послушам или просто да проявя повече разум и да остана на брега. — Намръщи се. — Мисля, че съм си изкълчила глезена. Аларик ще ме закара до болницата, за да го превържат и обездвижат.

— Това, което искам да зная — заговори Бони, — е дали това означава, че всичко е свършило. Искам да кажа, че името на Селия се появи и тя едва не бе удушена от шала си, затиснат от вратите на влака. Появи се името на Мередит и тя едва не се удави. И двете бяха спасени от Стефан. Добре свършена работа, Стефан. И така, това означава ли, че вече са в безопасност? Не сме видели повече имена.

Сърцето на Елена се изпълни с надежда. Но Мат поклати глава.

— Не е толкова лесно — заяви той мрачно. — Никога не е толкова лесно. Само защото Мередит и Селия бяха спасени веднъж, това не означава, че каквото и да ги застрашава, все още не ги преследва. И макар че името й не се появи, Елена също беше в опасност.

Ръцете на Стефан продължаваха да обгръщат Елена, здрави и силни. Когато тя вдигна поглед към лицето му, челюстта му бе стисната, а зелените очи пълни с болка.

— Боя се, че това не е краят. Появи се друго име — каза им той. — Мередит, не мисля, че ти можа да го видиш, но растението, което се бе увило около краката ти, изписваше буквите. — Всички ахнаха. Елена се вкопчи в ръката му, а стомахът й се присви. Погледна към Мат, Бони и накрая към Стефан. Никога не й се бяха стрували по-скъпи. Кой от хората, които обичаше, бе в опасност?

— Е, не ни дръж в напрежение — подкани го Мередит с принудена усмивка. Елена забеляза, че лицето й вече е възвърнало част от нормалния си цвят, а гласът й отново звучеше решителен и компетентен, макар че потръпна, когато Аларик докосна нежно глезена й. — Чие име беше изписано?

Стефан се поколеба. Погледът му се стрелна към Елена, сетне бързо се отмести. Облиза устни — нервен жест, който тя досега не бе забелязвала у него. Пое дълбоко дъх и накрая изрече:

— Името, изписано от растенията, беше на Деймън.

Бони се свлече на земята с глух звук, все едно краката й се бяха подкосили.

— Но Деймън е мъртъв — промълви с широко отворени кафяви очи.

Ала поради някаква причина новината не разтърси Елена. Вместо това силно и светло чувство на надежда избуя в душата й. Имаше смисъл всичко това. Никога не бе повярвала, че някой като Деймън просто ще си отиде.

— Може би не е — чу се да казва, потънала в мисли, докато си припомняше Деймън от сънищата си. Когато загуби съзнание под водата, отново го видя и той й каза да се събуди. Нима така се държи някой, който е само сън? Би могло подсъзнанието й да я е предупредило, предположи несигурно, но името му се бе появило под водата.

Можеше ли да е жив? Той беше умрял — в това не се съмняваше. Но той беше вампир; и преди бе умирал и отново оживявал. Пазителите се бяха опитали, така й казаха, след което заявиха, че няма начин да върнат Деймън обратно. Дали надеждата й бе безсмислена? Нима забързаното туптене на сърцето й при мисълта, че Деймън може да е жив, бе самозаблуда?

Елена се изтръгна от мислите си и се върна в настоящето. Видя напрегнатите лица на приятелите си, които се взираха в нея. Настъпи миг на пълна тишина, сякаш дори птиците бях замлъкнали.

— Елена — поде Стефан нежно. — Ние го видяхме да умира.

Девойката се вгледа в зелените очи на любимия си. Сигурно, ако имаше реална причина да се надяват, той щеше да се чувства по същия начин като нея. Ала погледът му бе твърд и тъжен. Съвсем ясно си личеше, че Стефан не се съмнява в смъртта на брат си. Сърцето й се сви мъчително.

— Кой е Деймън? — попита Селия, но никой не отговори.

Аларик се намръщи.

— Ако Деймън наистина е мъртъв — заговори, — ако всички сте сигурни за това, тогава това, което причинява тези инциденти си играе с мъката ви, опитва се да ви удари там, където най-много ще ви заболи. Може би сме изправени пред емоционална опасност, която се опитва да предизвика физическа заплаха.

— Ако изписването на името на Деймън е имало за цел да ни разстрои, тогава е насочено срещу Стефан и Елена — обади се Мат. — Искам да кажа, не е тайна, че аз и Мередит не го харесвахме особено. — Скръсти отбранително ръце. — Съжалявам, Стефан, но е истина.

— Аз уважавах Деймън — намеси се Мередит, — особено след като работи толкова сплотено заедно с нас в Тъмното измерение, но е истина, че смъртта му не… ми се отрази така, както на Елена и Стефан. Трябва да се съглася с Мат.

Елена погледна към Бони и забеляза, че устните й са здраво стиснати, а очите й блестят с гневни сълзи.

Докато Елена я гледаше, ясните очи на Бони се премрежиха и се зареяха някъде в далечината. Тя се скова и извърна лице към върха на скалата.

— Тя има видение! — Елена скочи на крака.

Бони заговори с по-равен и по-груб глас от нормалния си.

— Той иска теб, Елена. Той иска теб.

Елена проследи погледа й нагоре към скалата. За един безумен миг онази силна, светла надежда отново избухна в гърдите й. Цялото й същество очакваше да види Деймън горе, да ги гледа с ехидната си усмивка. Щеше да е толкова типично за него, ако някак си бе оцелял от смъртта, да се появи внезапно, с величава драматичност, а сетне да омаловажи чудото с нехайно свиване на раменете и саркастично подмятане.

Наистина имаше някой, застанал на върха на скалата. Селия нададе задавен вик, а Мат изруга шумно.

Ала не беше Деймън. Елена тутакси го разбра. Очертаната фигура беше по-едра от гъвкавото, стройно тяло на Деймън. Но слънцето беше толкова ярко, че не можа да различи лицето на непознатия, затова вдигна ръка, за да засенчи очите си.

Русата къдрава коса приличаше на златен ореол на слънчевата светлина. Елена се намръщи.

— Мисля — рече тя, когато прозрението я осени, — че това е Кейлеб Смолуд.