Л. Дж. Смит
Фантом (26)

26

Денят измина, изпълнен с много проучвания, но твърде малко резултати, поради което Елена се чувстваше все по-загрижена за изпадналата си в кома приятелка. Когато се свечери и леля Джудит се обади, за да попита уморено дали семейството й изобщо ще я види този ден, те бяха прегледали всички материали в първата торба, а Аларик бе проучил почти една трета от тетрадката, в която Кейлеб бе документирал магьосническите си опити, като не спираше да се оплаква от нечетливия почерк на Кейлеб.

Елена се намръщи, докато прехвърляше друга купчина вестници. Преглеждането на снимките и изрезките потвърждаваше предположението, че Селия не е била сред планираните жертви на Кейлеб. Ако фантомът я бе атакувал първа, това бе, защото е била богата на емоцията, от която се захранваше той.

— Хапливост — предположи Мередит, но се постара Аларик да не я чуе.

Изрезките и разпечатките също показваха, че Кейлеб наистина е обсебен от изчезването на Тайлър, както и че има доказателства и спомени за два различни потока на времето за един и същи период — единия, когато Фелс Чърч се разпада и Елена Гилбърт е мъртва, и другия, когато всичко си е „наред“ в малкия град във Вирджиния, включително и продължаващото господство на златното момиче от последния клас на гимназията — Елена. В допълнение към двойствените спомени на Кейлеб, които се отнасяха само до лятото, през предишната есен и зима очевидно Тайлър бе говорил с братовчед си по телефона и му бе разказал за загадъчните обстоятелства около смъртта на господин Танър и всичко, което бе последвало. Макар че от бележките се подразбираше, че Тайлър не е споменал за собственото си преобразяване във върколак и съучастничеството му с Клаус, а само за нарастващите му подозрения спрямо Стефан.

— Тайлър — изпъшка Елена. — Въпреки че отдавна го няма, продължава да създава неприятности.

Изследването на тетрадката от Аларик доказа също, че са били прави, че Кейлеб владее различни магии и е възнамерявал да използва познанията си, за да си отмъсти и едновременно с това да открие Тайлър. Но не ставаше ясно как е призовал фантома.

И въпреки че Аларик показа на госпожа Флауърс всяка бележка, заклинание, магическа формула или рисунка, те не успяха да открият каква магия прави Кейлеб, нито каква е целта на розите.

Стефан придружи Елена до дома й, а след това се върна в пансиона и продължи да помага на останалите. Той искаше да остане с Елена, но тя имаше чувството, че леля Джудит няма да остане във възторг, ако в последния момент й заведе гост за вечеря.

В секундата, в която Елена пристъпи прага на къщата, долови отглас от присъствието на Деймън и си спомни как двамата стояха прегърнати горе, само преди няколко часа. По време на вечерята, докато разказваше на Маргарет приказка за лека нощ, а след това по време на последния й разговор с Мередит, за да провери докъде са стигнали останалите от групата, тя си мислеше с копнеж за него, чудейки се дали ще го види тази нощ. На свой ред това събуди в нея угризения, свързани със Стефан и Бони. Постъпваше толкова егоистично, пазейки в тайна завръщането на брат му от него и мислейки за себе си, докато Бони беше в опасност. Получаваше се един изтощителен затворен кръг, ала тя не можеше да сдържи клокочещата в гърдите й радост, че Деймън е жив.

Когато най-сетне остана сама в стаята си, Елена, прокара четката през златистата си копринена коса и си облече обикновената памучна нощница, която носеше предишната нощ. Отвън бе горещо и влажно, а през прозореца се чуваше свиренето на щурците. Звездите блестяха върху тъмносиньото кадифе на небето, лунният полумесец се носеше високо над дърветата. Тя извика „Лека нощ“ на леля Джудит и Робърт, пъхна се в леглото и разбухна възглавниците около себе си.

Беше се подготвила да чака дълго. Деймън обичаше да дразни и си падаше по ефектните появи, така че сигурно щеше да изчака тя да заспи и тогава да се промъкне в стаята й. Ала едва бе угасила лампата, когато една тъмна сянка се отдели от мрака на нощта откъм другата страна на прозореца. По пода се чуха леки стъпки и след това матракът й изпъшка, когато Деймън се отпусна в другия край на леглото.

— Здравей, любима — рече нежно.

— Здравей — усмихна му се тя. Черните му очи проблеснаха срещу нея в сенките и Елена внезапно, въпреки всичко, се почувства стоплена и щастлива.

— Какви са последните новини? — попита той. — Забелязах доста суетня в пансиона. Какво е паникьосало другарчетата ти? — Тонът му, както обикновено, беше саркастичен, но я гледаше напрегнато и Елена знаеше, че е разтревожен.

— Ако ми позволиш да кажа на всички, че си жив, можеш да бъдеш с нас и тогава ще знаеш от първа ръка всичко, което става — подкачи го тя, но тутакси стана сериозна. — Деймън, нуждаем се от помощта ти. Случи се нещо ужасно.

Разказа му за Бони и за онова, което бяха открили в градинската барака на семейство Смолуд.

В очите на Деймън лумнаха пламъци.

— Фантомът е завладял малкото червено птиченце?

— Това е казала майката на госпожа Флауърс — отвърна Елена. — Стефан ни сподели, че е чувал за фантом на яростта, появил се някога в Италия.

Деймън издаде презрителен звук.

— Спомням си го. Навремето беше забавно, но не приличаше изобщо на това, което ти описваш. Как теорията на Стефан обяснява обсебването на Бони? Или появата на имената, когато някой е застрашен?

— Това е и теория на госпожа Флауърс — рече Елена раздразнено. — Или по-скоро на майка й. И е единствената, която звучи разумно. — Усещаше как Деймън докосва ръката й от вътрешната страна, сякаш я галеше с перце, и й стана толкова хубаво. Космите на ръцете й настръхнаха и тя неволно потръпна от желание. Престани, скастри се мислено. Работата е сериозна. Отдръпна ръката си по-далеч от Деймън.

Когато заговори, тонът му бе едновременно развеселен и ленив.

— Е, не мога да виня старата вещица и призрака на майка й. Хората обикновено остават в собственото си измерение; те научават съвсем миниатюрна част от това, което се случва, дори и най-надарените от тях. Но ако Стефан се държеше като самоуважаващ се вампир и не се опитваше непрекъснато да прилича на човек, може би щеше да разполага с някаква следа. Той почти не е пътувал до Тъмното измерение, като се изключи първия път, когато го отвлякоха там и затвориха в клетка, и втория, за да спаси Бони. Може би, ако го беше направил, щеше да разбере какво става и да успее да опази малко по-добре домашните си любимци — човешките същества.

Елена се наежи.

— Човешки същества, домашни любимци? И аз съм едно от онези човешки същества, домашни любимци.

Деймън се засмя и тя разбра, че го е казал нарочно, само за да я подразни.

— Домашна любимка? Ти, принцесо? Никога. Може би по-скоро тигрица. Нещо диво и опасно.

Елена завъртя очи. После изведнъж проумя подтекста в думите на Деймън.

— Почакай, да не би да казваш, че това не е фантом? И че знаеш точно какво е? От Тъмното измерение ли е дошло?

Деймън отново се приближи към нея.

— Искаш ли да узнаеш това, което ми е известно? — Гласът му приличаше на милувка. — Има много неща, които мога да ти кажа.

— Деймън — рече Елена твърдо. — Престани да флиртуваш и ми обърни внимание. Това е важно. Ако знаеш нещо, моля те, кажи ми. А ако не, моля те, не си играй игрички с мен. Животът на Бони е заложен на карта. Всички ние сме в опасност. Ти също си в опасност, Деймън: не забравяй, че името ти бе изписано, а ние не знаем със сигурност, че случилото се на Тъмната луна е било нападението срещу теб.

— Аз самият не съм толкова разтревожен — махна пренебрежително Деймън. — Ще е нужно много повече от един фантом, за да ме нарани, принцесо. Но, да, зная малко повече за това, отколкото Стефан. — Обърна ръката й и плъзна хладните си пръсти по дланта й. — Това е фантом, но не е от същия вид като онзи в Италия преди много години. Спомняш ли си, че Клаус беше от Истинските вампири? Той не е бил създаден като Катрин, Стефан или мен; той никога не е бил човек. Вампирите като Клаус смятат вампири като нас, които първоначално са били хора, за слаби мелези. Той беше много по-силен от нас и много по-труден за убиване. По същия начин има и различни фантоми. Фантомите, които са родени от човешките емоции на Земята, са способни да се стимулират и увеличат силата си от тези емоции. Те не притежават собствено съзнание и никога не могат да станат много могъщи. Те са само паразити. Ако бъдат лишени от емоциите, от които се нуждаят, за да оцелеят, те много бързо започват да се стопяват и изчезват.

Елена се намръщи.

— Но ти смяташ, че това е друг, много по-мощен фантом? Защо? Какво ти каза Сейдж?

Деймън потупа ръката й с пръст и продължи:

— Първо, имената. Това е непосилно за обикновен фантом. Второ, завладял е Бони. Един обикновен фантом не би могъл да го направи, а и не би спечелил нищо, дори и да успее. Обаче Истинският фантом може да открадне душата й и да я отнесе обратно в Тъмното измерение. Може да пресуши жизнената й сила и чувствата й, за да увеличи своята мощ.

— Почакай — спря го Елена, силно обезпокоена. — Бони в Тъмното измерение ли е? Но там би могло да й се случи всичко! Може отново да бъде превърната в робиня! — Сълзи запариха в очите й, когато си спомни как се отнасяха към човешките същества в Тъмното измерение.

Деймън стисна ръката й.

— Не, не се тревожи за това. Тя е там само духом — фантомът ще я държи в нещо като временна килия; ще иска тя да е в безопасност. Мисля, че най-лошото нещо, което може да й се случи, е да се отегчи до смърт. — Той се намръщи. — Но това ще изсмуче жизнената й сила и накрая ще я обезсили напълно.

— Ти смяташ, че да се отегчи е най-лошото нещо, което би могло да й се случи… о, поне докато не изстиска жизнената й сила? Това не е много добре, Деймън. Трябва да й помогнем. — Елена се замисли за миг. — Значи фантомите живеят в Тъмното измерение?

Деймън се поколеба.

— Не и в началото. Истинските фантоми са били заточени на Тъмната луна от пазителите.

— Където ти умря.

— Да — потвърди Деймън язвително. После разтри горната част на ръката й като мълчаливо извинение за тона си. — Истинските фантоми се държат в нещо като затвор на Тъмната луна и само дебнат за сгоден случай, за да се измъкнат. Като духовете, затворени в бутилка. Ако нещо разруши стената на затвора, основаната им цел ще е да стигнат до Земята, за да се нахранят с човешки емоции. След като Великото или Световното дърво бе разрушено, Сейдж ми каза, че нещата са се променили, което обяснява как един Истински фантом е успял да се измъкне.

— И защо е трябвало да идва чак на Земята? — попита Елена. — Тъмното измерение гъмжи от демони и вампири.

Видя, че Деймън се усмихва в мрака.

— Предполагам, че човешките емоции са супер вкусни. Като човешката кръв. А в Тъмното измерение няма достатъчно човешки същества за едно хубаво похапване. На Земята има толкова много хора, че тук един Истински фантом може да се тъпче до насита и да става още по-могъщ.

— Значи той ни е последвал от Тъмната луна? — предположи Елена.

— Сигурно се промъкнал с вас, когато сте се върнали обратно на Земята. Искал е да се махне колкото може по-далеч от своя затвор, така че не е могъл да устои на отворилата се пролука между измеренията.

— И този фантом е бил освободен от затвора, когато използвах своите Криле на разрушението и взривих луната?

Деймън сви рамене.

— Това изглежда най-правдоподобното обяснение.

Сърцето на Елена се сви.

— Значи видението на Бони е било правилно. Аз съм го довела. Вината е моя.

Той отметна косата й и я целуна по шията.

— Не го приемай така примитивно — опита се да я утеши той. — Как си можела да го спреш? Ти не си знаела. А аз съм ти благодарен, задето използва Крилете на разрушението — в крайна сметка това ме спаси. Най-важното в момента е да се преборим с фантома. Трябва да го изпратим обратно, преди да стане твърде силен. Ако се установи здраво тук, ще започне да въздейства върху все повече и повече хора. Целият свят може да бъде застрашен.

Елена полусъзнателно изви врат на една страна, за да може на Деймън да му е по-удобно. Той плъзна за миг нежно устни по вената й, ала тя осъзна какво правят и отново го смушка, за да се отдръпне.

— Едно нещо не разбирам. Защо ни съобщава коя е следващата му мишена? — попита тя. — Защо ни дава имена?

— О, това не е негово дело — отвърна Деймън и я целуна по рамото. — Дори най-могъщият фантом е длъжен да спазва правилата. Това е част от магията, с която пазителите са омагьосали Истинските фантоми, когато са ги прокудили в Тъмното измерение. Предпазна мярка, в случай че някога Истинските фантоми избягат. По този начин тяхната жертва ще знае, че е набелязана, а това ще й даде възможност за съпротива. Така е по-справедливо.

— Пазителите са затворили фантома — рече Елена. — Дали ще ни помогнат да го изпратим обратно?

— Не зная — сви рамене Деймън. — Но ако зависи от мен, не бих ги питал. Не им вярвам, а ти?

Елена се замисли за хладнокръвната експедитивност на пазителите, за начина, по който бяха подминали смъртта на Деймън като незначителна. За начина, по който бяха причинили смъртта на родителите й.

— Не — отвърна тя и потрепери. — По-добре да не ги замесваме в това, ако можем.

— Ние сами ще се защитим, Елена — рече Деймън и помилва страната й.

— Престани — сряза го тя. — Трябва да се съсредоточим.

Деймън спря да я докосва за миг и се умисли.

— Разкажи ми за малките си приятели. Бяха ли напрегнати? Държаха ли се необичайно?

— Да — тутакси отвърна Елена. — Всички се държаха необичайно. Не мога точно да го определя, но откакто се завърнахме, все нещо не е наред.

Деймън кимна.

— След като фантомът навярно е дошъл с теб, логично е да набележи за първи жертви теб и тези, които са ти близки.

— Но как ще го спрем? — попита девойката. — Какво се казва в онези истории, които си чувал за Истинските фантоми, за това как да се заловят, след като веднъж са избягали от своя затвор?

Деймън въздъхна и раменете му леко се отпуснаха.

— Нищо — призна. — Не зная нищо повече. Ще трябва да се върна в Тъмното измерение и да видя какво мога да открия или дали ще мога да се боря с фантома от там.

Елена се вцепени.

— Прекалено опасно е, Деймън.

Той се засмя, сух звук в тъмнината, а Елена усети пръстите му да се плъзгат през косата й, да галят копринените кичури, да ги усукват и нежно да ги подръпват.

— Не и за мен — увери я той. — Тъмното измерение е страхотно място за един вампир.

— Само дето ти умря там — напомни му Елена. — Деймън, моля те. Няма да понеса отново да те изгубя.

Ръката му застина, а в следващия миг я целуна нежно, докато другата му ръка помилва бузата й.

— Елена — промълви, след като прекъсна неохотно целувката, — няма да ме изгубиш.

— Трябва да има и друг начин — настоя тя.

— Е, в такъв случай по-добре да го открием, при това скоро — отвърна Деймън мрачно. — В противен случай целият свят ще бъде застрашен.

Деймън бе опиянен от Елена. Сладкото й, наситено ухание в ноздрите му, туптенето на пулса й в ушите му, коприната на косата й и сатенената мекота на кожата й под пръстите му. Искаше да я целува, да я прегръща, да забие зъби в шията й и да вкуси сладостния нектар на кръвта й, онази бликаща от енергия и живот кръв, чийто вкус не можеше да се сравни с ничий друг.

Но тя го накара да я пусне, макар той да знаеше, че не го иска наистина.

Не каза, че го отблъсква заради малкото му братче, ала не беше нужно. Той го знаеше. Винаги беше Стефан.

Когато я остави, Деймън се преобрази елегантно отново в голям черен гарван и отлетя от прозореца на спалнята й, за да кацне сред клоните на дюлята, растяща наблизо. Там прибра крилете си и пристъпи от крак на крак, за да се нагласи удобно и да я наблюдава. Усещаше я през прозореца, отначало тревожна, с препускащи мисли, но скоро пулсът й се успокои, дишането й стана равномерно и дълбоко и той разбра, че е заспала. Той щеше да остане и да я пази.

Нямаше никакво колебание, той трябваше да я спаси. Ако Елена искаше галантен рицар, някой, който да я защитава благородно, Деймън беше насреща. Защо онзи слабак Стефан да се увенчава с цялата слава?

Но не беше сигурен какво следваше. Въпреки че Елена го умоляваше да не го прави, отиването в Тъмното измерение бе най-логичният ход, ако искаше да се пребори с този фантом. Но как да попадне там? Нямаше лесни пътища. Нямаше време да пътува отново до една от портите, нито пък искаше да оставя Елена за прекалено дълго, докато стигне до там. А не би могъл да очаква отново да се натъкне на звездна сфера.

Освен това, дори и да се озове там, сега престоят в Тъмното измерение криеше особени заплахи за него. Не смяташе, че пазителите знаят за завръщането му от мъртвите, а не знаеше как биха реагирали, когато разберат. Предпочиташе да не го научава. Пазителите не се интересуваха особено от вампирите и обичаха нещата да си остават така, както им е угодно. Например колко хладнокръвно отнеха Силите на Елена, когато привлече вниманието им.

Деймън прегърби рамене и накокошини раздразнено лъскавите си пера, обагрени с всички цветове на дъгата. Трябваше да има друг начин.

Откъм подножието на дървото се чу леко шумолене. Никой, който не притежаваше свръхчувствителните сетива на вампирите, не би го доловил, беше твърде предпазливо, но Деймън го усети. Настръхна и се огледа бързо наоколо. Никой нямаше да припари до неговата принцеса.

О. Деймън се отпусна отново и щракна раздразнено с клюна си. Стефан, Тъмният силует на брат му се очертаваше ясно под дървото. Беше отметнал глава назад и вперил взор, пълен с обожание, в тъмния прозорец на Елена. Разбира се, че беше тук, готов да я защити от всички ужаси на нощта.

И изведнъж Деймън разбра какво трябва да направи — ако иска да научи повече за фантома, се налагаше да се предаде във властта му.

Затвори очи и остави всички отрицателни чувства, които някога бе таил към Стефан, да го залеят отвсякъде като пълноводна река. Как Стефан винаги вземаше всичко, което Деймън искаше, крадеше го, ако се наложеше.

Проклетият Стефан, помисли си Деймън горчиво. Ако брат му не бе дошъл преди него в града, Деймън щеше да има шанс първи да спечели любовта на Елена, да обере плодовете на абсолютното обожание, което съзираше в очите й винаги, щом погледнеше към Стефан.

Вместо това, отново беше вторият най-добър. Не беше достатъчен дори за Катрин; тя също искаше и него, и брат му. Елена, истинска тигрица в сравнение с котенцето Катрин, щеше да е идеалната партньорка за Деймън. Красива, силна, умна, способна на огромна любов, двамата биха могли да господстват заедно над нощта.

Но тя се бе влюбила в малодушното му, слабоволево малко братче. Ноктите на Деймън се впиха яростно в клона, на който бе кацнал.

— Не е ли тъжно — обади се тих глас до него, — как ти все се опитваш и опитваш, но никога не си достатъчен за жената, която обичаш?

Тънко валмо хладна мъгла докосна крилото му. Деймън се изправи и се огледа. Тъмна мъгла се стелеше около ствола на дюлевото дърво и се извиваше нагоре точно до клона на Деймън. Отдолу Стефан стоеше, без да подозира нищо. Мъглата бе дошла само за Деймън.

Деймън се усмихна вътрешно и почувства как мъглата го обгръща, а после всичко се превърна в мрак.