Л. Дж. Смит
Фантом (13)

13

— Съжалявам. Толкова съжалявам — повтори Мередит за десети път. Обикновено спокойното й, овладяно лице сега бе зачервено, а в очите й блестяха напиращите сълзи. Мат не си спомняше някога да я бе виждал толкова разстроена за нещо, особено за нещо, което в крайна сметка не се бе оказало чак такава трагедия. Селия наистина можеше да пострада, но колата не я бе докоснала.

— Аз съм добре, наистина съм добре, Мередит — увери я отново доктор Конър.

— Просто не те видях. Не зная как, но не те забелязах. Слава Богу, че Аларик беше до мен — избъбри Мередит и стрелна с благодарен поглед Аларик, който седеше близо до нея и й разтриваше гърба.

— Всичко е наред, Мередит — увери я той. — Всичко е наред. — Младият мъж изглеждаше по-загрижен за Мередит, отколкото за Селия и Мат не го винеше. Да бъбри несвързано изобщо не беше в характера на Мередит. Аларик обви плътно ръка около раменете й и Мередит видимо се успокои.

От друга страна Селия се напрегна видимо, когато Мередит се отпусна в прегръдката на Аларик. Мат и Бони се спогледаха мрачно.

В този миг Стефан се протегна и погали разсеяно рамото на Елена, а Мат се изненада от силната ревност, която го прободе. Нима никога нямаше да преживее Елена Гилбърт? Изминало бе повече от година, откакто бяха гаджета, пък и имаха направо цял век преживян опит.

Бони продължаваше да го наблюдава с многозначителен блясък в очите, а Мат й се усмихна успокоително. Нямаше представа какво бе съзряла Бони в изражението му, докато гледаше Елена и Стефан.

— Зад този завой, а после нагоре по склона се намират изворите — заобяснява той на Селия, като я поведе към пътеката. — Трябва малко да се повърви пеша, но наоколо това е най-страхотното място за пикник.

— Абсолютно най-страхотното — присъедини се Бони весело. — Можем да скочим във водопада. — Тя се озова от другата страна на Селия, за да помогне на Мат да я отдалечи от двете двойки, които си шепнеха тихо един на друг, докато ги следваха отзад.

— Безопасно ли е? — попита със съмнение Селия.

— Напълно — увери я Бони. — Всички скачат във водопада и досега никой не е пострадал.

— Обикновено е безопасно — рече Мат по-предпазливо. — Но смятам, че вие двете с Мередит е по-добре да не плувате, Селия.

— Мразя това — тропна с крак Бони. — Мразя да внимавам допълнително заради някакво тайнствено зло, за което нищо не знаем. Всичко би трябвало да е нормално.

Нормално или не, но пикникът беше върховен. Постлаха одеялата близо до началото на водопада. Водата се спускаше надолу по стръмната скала и се събираше в дълбоко езеро от пенлива вода, образувайки нещо като естествен фонтан, който бликаше над чистите искрящозелени води.

Госпожа Флауърс им бе опаковала салати, пресен хляб и десерти, както и месо и царевица, които да изпекат в хибачи^[2], който Стефан бе взел от пансиона. Имаха достатъчно храна за два дни лагеруване, освен днешния обяд. Елена бе напълнила хладилната чанта с освежителни напитки и след разходката под палещите лъчи на лятното слънце на Вирджиния, всички бяха доволни да си отворят кутия с лимонада или сода.

Дори Стефан взе бутилка вода и отпиваше, докато загряваше грила, макар всички да знаеха, че той няма да яде. Мат винаги бе намирал факта, че Стефан не се храни, за малко зловещ, дори още преди да знае, че Стефан е вампир.

Момичетата се измъкнаха от джинсите и тениските си, за да останат по бански. Преобразиха се, както гъсениците се превръщаха в пеперуди. Мередит беше загоряла и стройна в черния си цял бански костюм. Бони бе облякла миниатюрни синьо-зелени бикини. Елена носеше златист бански „бандо“^[3] в тон с косата й. Мат наблюдаваше Стефан, който я изпиваше прехласнато с поглед и отново го прободе ревност.

И Бони, и Елена почти веднага нахлузиха отново тениските върху банските си. Винаги го правеха, тъй като бялата им кожа изгаряше, вместо да почернява. Селия се излегна върху една плажна кърпа. Изглеждаше възхитително в семплия си, но дръзко изрязан бял бански костюм. Контрастът между снежнобялата еластична материя и кожата на Селия с цвят на кафе беше невероятен. Мат забеляза, че погледът на Мередит се плъзна по нея, а после остро изгледа Аларик.

Но той беше прекалено зает да сваля дрехите си, докато остана по червени бански гащета. Стефан се пазеше от пряката слънчева светлина и не съблече тъмните си джинси и тениската.

Не беше ли и това малко зловещо? запита се Мат. Пръстенът на Стефан го защитаваше от слънчевите лъчи, нали? Защо трябваше да стои в сенките? И каква беше тази мания да носи черни дрехи? Да не би сега да се изживяваше като Деймън? Мат се намръщи при мисълта: един Деймън им беше предостатъчен.

Мат разтърси глава, протегна ръце и крака и извърна лице към слънцето, опитвайки се да пропъди нежеланите мисли. Харесваше Стефан. Винаги го бе харесвал. Стефан беше добро момче. Един вампир, обади се сух глас от едно затънтено кътче в съзнанието му, макар и безопасен, едва ли може да се определи като добро момче.

Мат не обърна внимание на гласа.

— Хайде да скачаме! — извика и се насочи към водопада.

 

 

— Не и Мередит — заяви Стефан решително. — Нито Мередит, нито Селия. Двете оставате тук.

За кратко надвисна тягостна тишина, а когато извърна поглед от грила видя, че приятелите му се взират втренчено в него. Лицето му остана невъзмутимо, докато отвръщаше на погледите им. Ситуацията беше жизненоважна. Отговорност на Стефан беше да се погрижи за безопасността им, независимо дали им харесваше или не. Изгледа ги един по един, като задържа за миг погледа на всеки поотделно. Не, нямаше да отстъпи.

Мередит се бе изправила, за да последва Мат до края на водопада и се поколеба за миг. Не беше сигурна как да реагира. Лицето й доби твърдо изражение и Стефан разбра, че е решила да му се противопостави.

Тя пристъпи към него.

— Съжалявам, Стефан — заговори с равен глас, — разбирам, че се тревожиш, но ще правя това, което аз съм решила. Мога да се грижа за себе си.

Понечи да се присъедини към Мат, който вече бе застанал на ръба на скалата, но ръката на Стефан сграбчи китката й. Пръстите му я стегнаха в стоманената си хватка.

— Не, Мередит — процеди твърдо.

С крайчеца на окото си видя, че ченето на Бони увисна. Всички го гледаха с озадачени, тревожни лица и Стефан се опита да смекчи тона си.

— Просто се опитвам да направя най-доброто за теб.

Мередит изпусна дълга и шумна въздишка. Явно правеше усилие да овладее гнева си.

— Зная, Стефан — заговори помирително, — и го оценявам. Но не мога да живея във вечен страх в очакване на нещо незнайно да ме нападне.

Понечи да се отдръпне от него, но той препречи пътя й.

Мередит погледна към Селия, която вдигна ръце и поклати глава.

— Не ме гледай — рече Селия. — Аз нямам желание да скачам от скалата. Просто ще полежа на слънце и ще ви оставя сами да се разберете. — Облегна глава на сплетените си ръце и извърна лице към слънцето.

Мередит присви очи и се извъртя към Стефан. Докато отваряше уста, Елена я прекъсна.

— Какво ще кажеш, Стефан, ако първо скочим ние? — предложи разумно тя. — Така ще се уверим, че там долу няма нищо опасно. А и ще сме близо до нея, когато тя ни последва. Никой не е пострадал, като е скачал оттук, или поне аз не съм чула. Става ли, приятели? — Мат и Бони кимнаха в знак на съгласие.

Стефан усети, че омеква. Винаги, когато Елена заговореше с този убеждаващ глас и го гледаше с широко отворените си, умоляващи очи, той се съгласяваше с планове, които дълбоко в сърцето си смяташе за чисто безразсъдство.

Елена видя колебанието му и побърза да се възползва от слабостта му.

— Ти можеш да застанеш долу, до самия ръб на водата. Ако има някакъв проблем, можеш веднага да се гмурнеш. Ти си толкова бърз, че ще си там, преди да се случи нещо лошо.

Стефан знаеше, че това е погрешно. Не беше забравил онзи мъчителен прилив на отчаяние, когато осъзна, че е бил твърде бавен, за да спаси някого. Отново видя грациозния скок на Деймън към Бони и последвалото му рухване на земята със забит в сърцето дървен клон. Деймън беше умрял, защото Стефан беше прекалено бавен, за да го спаси, твърде муден да осъзнае опасността и сам да спаси Бони.

Закъсня с реакцията си и когато трябваше да спаси Елена, когато тя полетя с колата си от моста и се удави. Фактът, че сега отново беше жива, не означаваше, че тогава не се бе провалил. Припомни си светлорусата й коса да плува като водорасли в ледените води на реката под моста Уикъри, с ръце, отпуснати върху волана и затворени очи, и потръпна. Гмурка се няколко пъти преди да я открие. Тя беше толкова студена и бледа, когато я отнесе до брега.

Въпреки това се улови, че кима в знак на съгласие. Елена винаги получаваше това, което искаше. Щеше да стои наблизо и да пази Мередит колкото може и ще се моли — доколкото изобщо един вампир можеше да се моли — че това ще е достатъчно.

Останалите от приятелите му останаха на скалата още малко, докато долу, в подножието на водопада, Стефан съзерцаваше езерото в краката си. Бълбукащата и пенеща се вода се превръщаше в блестящ дъжд от пръски там където водопадът се разбиваше в повърхността. Топъл, бял пясък обграждаше краищата на водата, образувайки малък плаж, а средата на езерото изглеждаше тъмна и дълбока.

Мат скочи пръв. Докато летеше надолу, от устата му се изтръгна дълъг, треперлив вик. Последва шумен плясък, когато тялото му удари повърхността и като че ли остана цяла вечност под водата. Стефан се наведе напред, вперил напрегнат поглед във водната повърхност. Не можеше да вижда добре през пяната от водопада и стомахът му се сви тревожно на топка.

Тъкмо се канеше да скочи, когато лъскавата, мокра глава на Мат изскочи над водата.

— Докоснах дъното! — обяви той, ухили се и разтърси глава като куче, посипвайки навсякъде искрящи капки вода.

Заплува към Стефан, силните му загорели крайници се движеха с мощни махове и Стефан си помисли колко лесно изглежда всичко за Мат. Той бе създание на светлината и естествената простота, докато Стефан се промъкваше в сенките, живееше дълъг, но непълноценен живот на тайни и самота. Разбира се, пръстенът с лапис лазули му позволяваше да се разхожда под слънцето, но ако стоеше по-дълго на слънчева светлина, както днес, не се чувстваше комфортно, сякаш дълбоко в него го пареше и дразнеше нещо. Сега беше още по-зле, когато отново бе на диета с животинска кръв. Неудобството му беше още едно напомняне, че всъщност не принадлежеше на този свят. Не и като Мат.

Потуши озлобените чувства, изненадан от появата им. Мат е добър приятел. Винаги е бил. Сигурно дневната светлина си казваше думата.

Следващата, която скочи, беше Бони, която изскочи много по-бързо на повърхността, кашляйки и пухтейки.

— Ууф! — извика тя. — Влезе ми вода в носа! Пфу! — Излезе от водата и кацна на една скала близо до нозете на Стефан. — Ти не плуваш ли? — поинтересува се.

Стефан бе връхлетян от краткотраен спомен. Деймън, загорял и силен, го плиска с вода и се смее в един от редките си изблици на безгрижно веселие. Беше преди стотици години. Тогава братята Салваторе живееха на дневна светлина, по времето когато дори прабабите и прадядовците на приятелите му не са били родени.

— Отдавна не плувам — отвърна той.

Елена скочи със същата вродена грациозност, с която правеше всичко — права като стрела, насочена към дъното на водопада, една бляскава феерия в златно. Остана под водата по-дълго от Бони и Стефан отново се напрегна, вперил взор в езерото. Когато изскочи от водата, тя му се усмихна тъжно.

— Не можах да стигна до дъното — оплака се. — Протягах се колкото можах по-надолу. Видях пясъка, но водата ме изтласка нагоре.

— Аз пък дори не се опитах — заяви Бони. — Примирила съм се, че съм твърде ниска. Елена се отдалечи с плуване от водопада, излезе на пясъка и се нагласи до Бони в краката на Стефан. Мат също бе излязъл от водата и стоеше близо до водопада. Вдигна критично глава.

— Скачай с краката надолу, Мередит — подвикна й шеговито. — И без това обичаш да се перчиш.

Мередит застана на ръба на водопада. Вдигна ръка за поздрав, после полетя надолу в съвършен лястовичи скок. Тялото й се изви в грациозна дъга към езерото и изчезна плавно под водата със съвсем лек плясък.

— Тя беше в отбора по плуване — обясни Бони словоохотливо на Стефан. — Вкъщи има цяла полица с ленти и награди.

Стефан кимна разсеяно, докато погледът му обхождаше водата. Със сигурност главата на Мередит щеше да се покаже след секунда. Поне толкова им трябваше на останалите да се появят.

— Вече мога ли да скачам? — извика им Аларик отгоре.

— Не! — изкрещя Елена. Изправи се и двамата със Стефан се спогледаха разтревожено. Мередит беше под водата твърде дълго.

Мередит изплува, плюеща вода. Отметна мократа коса от очите си. Стефан си отдъхна.

— Направих го! — извика тя. — Аз…

Очите й се разшириха и тя започна да пищи, ала виковете й секнаха, когато внезапно бе издърпана под водата от нещо, което те не можеха да видят. Докато мигнат, вече бе изчезнала.

 

 

За миг Стефан само се взираше в мястото, където до преди малко беше Мередит, неспособен да помръдне. Твърде бавен, твърде бавен, подигра го вътрешният глас и той си представи лицето на Деймън. Смееше се жестоко и казваше: „Толкова са крехки, Стефан“. Не можеше да види никъде Мередит под бистрата, пенеща се вода. Сякаш внезапно се бе изпарила. Всичко това прелетя през главата на Стефан само за един удар на сърцето, преди да се хвърли във водата.

Не видя нищо. Побелялата вода бълбукаше наоколо, разпръсквайки златист пясък и пяна.

Стефан настойчиво канализира Силата към очите си, изостри зрението си, но успя да различи единствено отделните мехурчета от пяна и миниатюрни зрънца пясък. Къде беше Мередит?

Клокочещата вода се опита да го изтласка към повърхността. Трябваше да се напряга, за да продължи да плува към мътната вода. Протегна се. Нещо докосна пръстите му и той го сграбчи, но се оказаха само хлъзгави водорасли.

Къде беше тя? Времето изтичаше. Хората можеха да издържат без кислород само няколко минути, без да настъпят трайни мозъчни увреждания. Няколко минути в повече бяха фатални, след това нямаше възстановяване.

Отново си припомни удавянето на Елена, крехката бяла фигура, която бе извадил от потрошената кола на Мат, с ледените кристали в косите. Водата тук беше топла, но със същата сигурност щеше да убие Мередит. Преглътна риданието си и отново размаха ръце в сенчестите дълбини.

Пръстите му докоснаха кожа и тя помръдна под ръката му.

Стефан сграбчи крайника, толкова силно, че със сигурност щеше да остави синина, и се оттласна напред. След по-малко от секунда видя, че е стиснал ръката на Мередит. Тя беше в съзнание, устните й бяха здраво стиснати от страх, а косата й плуваше около нея във водата.

Отначало той не можа да разбере защо тя не излиза на повърхността. Тогава Мередит посочи изразително към краката си, които се бяха заплели в дълги водорасли.

Стефан се гмурна надолу, порейки бялата вода на водопада и се опита да пъхне ръка под водораслите и да ги отскубне от нея. Те се бяха увили толкова плътно около краката на момичето, че той не можа да пъхне пръстите си. Там, където се бяха усукали хлъзгавите растения, кожата й бе побеляла.

Стефан се бори с тях минута, после доплува по-близо и остави Силата да се разпростре в него, изостряйки и удължавайки кучешките му зъби. Захапа, като внимаваше да не нарани краката на Мередит и дръпна силно водораслото, но то не поддаде.

Със закъснение осъзна, че еластичността на растението сигурно е свръхестествена: неговата Сила беше достатъчна, за да счупи кости, да разсече метал и не би трябвало да се затрудни с някаква водна трева.

И накрая — толкова бавно, скастри се той, както винаги, дяволски бавно — осъзна какво виждаше. Очите на Стефан се разшириха от ужас.

Плътно усуканите стъбла около краката на Мередит изписваха едно име.

Деймън.