Л. Дж. Смит
Фантом (33)

33

— Спри! — изкрещя Елена. — Стефан! Спри! Ще го убиеш!

Още докато го изричаше, осъзна, че тъкмо убийството на Деймън навярно бе целта на Стефан. Той се нахвърли върху Деймън с оголени зъби и размахал ръце, не го удряше, а направо го разкъсваше с нокти и кучешките си зъби. Стефан, привел тяло в примитивен животински скок, с удължени зъби и лице, изкривено в озъбената, ожесточена ярост на побесняло животно, никога не бе приличал повече на кръвожаден вампир.

А зад Елена, докато ги гледаше, изтръпнала от ужас, онзи мамещ, смразяващ глас продължаваше да каканиже на Стефан, че той ще изгуби всичко, точно както винаги губеше всичко. Че Деймън му е отнемал всичко и после го е захвърлял безгрижно и жестоко, защото Деймън просто искаше да унищожи това, което имаше Стефан.

Елена се извърна, прекалено изплашена от това, което Стефан причиняваше на Деймън, за да се бои от фантома, и го заудря с юмруците си. След миг Мат и Бони се присъединиха към нея.

Както и преди, по-голяма част от юмруците им преминаваха през мъглата на фантома. Ала гърдите на зловещото създание бяха солидни и Елена съсредоточи цялата си ярост върху тях, налагайки твърдия лед с все сила.

Под леда, в гърдите на съществото, розата сияеше в наситено, тъмночервено. Беше красиво цвете, но смъртоносно на вид, цветът напомняше на девойката на отровена кръв. Трънливото му стебло изглеждаше издуто, много по-дебело от стъблото на нормалното цвете. Докато Елена се взираше в него, сиянието стана по-плътно, венчелистчетата се разтвориха и цветето разцъфтя в пълното си великолепие. Това ли бе сърцето на фантома? зачуди се Елена. Дали ревността на Стефан го подхранваше? Стовари отново юмрук върху гърдите на фантома, точно над розата и създанието я погледна за миг.

— Спри! — извика яростно Елена. — Остави Стефан на мира!

Сега фантомът наистина я гледаше и неговата — не, нейната — усмивка се разшири, подобните й на стъкло зъби се показаха остри и блестящи под мъгливите устни. В ледените, кристални глъбини на очите й Елена сякаш зърна студено, но истинско пламъче, и сърцето й се смрази.

Фантомът насочи вниманието си отново към Стефан и Деймън и макар Елена да не вярваше, че е възможно, нещата още повече се влошиха.

— Деймън — измърка гърлено фантомът и Деймън, който бе отпуснат и изтощен, със затворени очи, пасивен срещу атаката на брат си, като само бе закрил лице, но не отвръщаше на ударите, отвори очи.

— Деймън — рече отново жената фантом и очите й заблестяха, — какво право има Стефан да те напада? Винаги, когато си се опитвал да му отнемеш нещо, ти просто си се опълчвал срещу факта, че той получава всичко — обичта на баща ти, момичетата, които ти искаше — а ти нямаше нищо. Той е лицемерен слабак, който мрази и презира дори себе си, но получава всичко.

Очите на Деймън се разшириха, когато чу изречени на глас най-съкровените си мъки, а лицето му се сгърчи от завладелите го чувства. Стефан продължаваше да го дере и хапе, но сега се отдръпна назад, когато Деймън изведнъж се изтръгна от унеса си, сграбчи го за ръката и яростно я изви. Елена потръпна от ужас, когато чу изхрущяване — о, Господи, — нещо в ръката или рамото на Стефан се бе счупило.

Непоколебимият Стефан само се намръщи и отново се хвърли към Деймън, макар че ранената му ръка висеше непохватно. Деймън е по-силен, вцепенено отбеляза Елена, но е изтощен; със сигурност не би могъл за дълго да се възползва от предимството си. Засега силите им изглеждаха равностойни. И двамата бяха побеснели и се биеха без задръжки. Животинско, противно изръмжаване се чу от единия от тях, треперлив, злобен смях проехтя от другия и Елена с ужас осъзна, че няма представа кой звук от кого идваше.

Фантомът изсъска с наслада. Елена отскочи от него и с крайчеца на окото си зърна, че Бони и Мат също отстъпиха.

— Не пресичайте линиите! — изкрещя Аларик от другата страна на… къде всъщност се намираха сега те? О, в гаража на госпожа Флауърс… гаражът. Аларик звучеше отчаян и Елена се зачуди дали не крещи от известно време. Някъде отзад се чуваше шум, но досега нямаше време да се вслуша в него. — Елена! Бони! Мат! Не пресичайте линиите! — изкрещя Аларик отново. — Можете да излезете, но минете внимателно над линиите!

Елена погледна надолу. Сложна плетеница от линии в различни цветове бе изрисувана под краката им, а тя, Бони, Мат и фантомът се намираха заедно в малък кръг в най-вътрешния център на рисунката.

Бони първа разбра какво казва Аларик.

— Елате — промърмори тя и дръпна ръцете на Елена и Мат. После много изкусно, но бързо избра пътя си и прекоси пода, по-далеч от фантома, към приятелите си.

Мат я последва. Трябваше да спре с единия крак над един малък участък и да се протегне с другия. Имаше миг, когато се олюля, като едната му маратонка едва не докосна синята тебеширена линия. Но възстанови равновесието си и продължи.

На Елена й трябваха няколко секунди повече, тъй като бе твърде съсредоточена в сплетените в отчаяна хватка тела на Деймън и Стефан, за да осъзнае, че и тя трябва да се придвижи. Едва не закъсня. Когато се нагласи, за да направи онази първа крачка, за да излезе от вътрешния кръг, фантомът извърна стъклените си очи към нея.

Елена полетя, изскачайки бързо от кръга и за малко да се плъзне върху диаграмата. Жената фантом замахна към нея, но ръката й се спря, преди да мине над тебеширената линия и тя изръмжа от безсилна ярост.

Аларик отметна с трепереща ръка разрешения кичур коса, паднал върху очите му.

— Не бях сигурен дали това ще успее да я удържи — призна той, — но изглежда, че действа. Сега, много внимателно. Елена, гледай къде стъпваш и ела тук. — Мат и Бони вече бяха стигнали до стената на гаража, докато в далечината Стефан и Деймън продължаваха да се бият. Мередит обви ръце около тях, тъмнокосата й глава се зарови на рамото на Мат, Бони се сгуши отстрани, а очите й бяха станали кръгли като на изплашено котенце.

Елена погледна към сложната плетеница на пода и започна да се придвижва внимателно между линиите, но се насочи не към приятелите си, а към борещите се вампири.

— Елена! Не! Оттук! — извика я Аларик, но Елена не му обърна внимание. Трябваше да стигне при Деймън и Стефан.

— Моля ви — заговори тя с треперлив глас, едва сдържайки сълзите си, — Деймън, Стефан, трябва да спрете. Фантомът ви причинява всичко това. Вие всъщност не искате да се нараните един друг. Това не сте истинските вие. Моля ви.

Нито един от тях не й обърна внимание. Тя не бе сигурна дали изобщо я чуха. Сега бяха почти неподвижни, с опънати мускули, вкопчени един в друг. Бавно, докато Елена наблюдаваше, Деймън започна да надвива Стефан, като постепенно избутваше ръцете му настрани и се навеждаше към гърлото му с проблясващи зъби.

— Деймън! Не! — изпищя Елена. Протегна се, за да сграбчи ръката му, да го издърпа от Стефан. Без дори да я погледне, той небрежно, но грубо я бутна настрани и тя полетя във въздуха.

Приземи се тежко по гръб и от силата на удара се хлъзна по пода. Заболя я, зъбите й изтракаха един в друг, главата й се блъсна силно в цимента, а пред очите й избухнаха хиляди звезди от болката. Тя понечи да се изправи отново и с ужас видя как Деймън преодоля и последната защита на Стефан и заби зъби в шията на по-малкия си брат.

— Не! — изпищя отново девойката. — Деймън, не!

— Елена, бъди внимателна! — предупреди я с вик Аларик. — Ти си в диаграмата. Моля те, каквото и да правиш, повече не пресичай нито една линия.

Елена се озърна. С падането се бе плъзнала през няколко от тебеширени линии, които се бяха размазали около нея в цветни петна. Тя замръзна от страх, но потисна хлипането си. Дали сега то беше изпуснато? Дали тя го бе освободила?

Събра сили и се извърна към най-вътрешния кръг.

Жената фантом размахваше дългите си ръце, удряйки някаква невидима стена, заобикаляща кръга, в който бе затворена. Докато Елена я наблюдаваше, устата й изтъня от усилието да събере ръцете си върху едно място и да бутне.

Въздухът в стаята сякаш се накъдри на вълни.

Но фантомът не успя да премине през кръга, след малко спря да бута и изсъска разочаровано.

После погледът на създанието се спря отново върху Елена и то отново се усмихна.

— О, Елена — заговори с глас, пълен с фалшиво състрадание. — Хубавото момиче, което всеки желае, това, заради което момчетата се бият. Толкова е трудно да бъдеш себе си. — Гласът се изкриви и в него отекна горчива, подигравателна нотка. — Но те всъщност не мислят за теб, нали? Двамата, които искаш, ти не си момиче за тях. Ти знаеш защо са толкова привлечени от теб. Катрин. Винаги Катрин. Искат те, защото ти приличаш на нея, но не си тя. Момичето, което двамата обичаха толкова отдавна, беше деликатно, сладко и нежно. Самата невинност, жертва, фон за фантазиите им. Ти изобщо не си като нея. И те ще го разберат, знаеш го. Веднага след като смъртната ти форма се промени — а това ще стане. Те завинаги ще останат едни и същи, но ти с всеки ден ще остаряваш и ще се променяш; след няколко години ще изглеждаш много по-стара от тях — тогава те ще осъзнаят, че ти не си тази, която обичат. Ти не си Катрин и никога няма да бъдеш.

Очите на Елена запариха от напиращите сълзи.

— Катрин беше чудовище — процеди през зъби.

— Тя стана чудовище. Беше сладко младо момиче — поправи я фантомът. — Деймън и Стефан я унищожиха. Те ще унищожат и теб. Ти никога няма да водиш нормален живот. Ти не си като Мередит, Бони или Селия, те имат шанс да водят обикновен, нормален живот, когато са готови за това, въпреки начина, по който ти постоянно ги въвличаш в своите битки. Но ти никога няма да си нормална. И ти знаеш кого трябва да обвиняваш за това, нали?

Без да мисли, Елена погледна към Деймън и Стефан, тъкмо когато Стефан успя да избута брат си от себе си. Деймън политна назад към групата от човешки същества, скупчени до стената на гаража. От устата му капеше кръв, а от ужасната рана върху врата на Стефан се стичаше червена струя.

— Двамата те обрекоха, също както обрекоха онази, която наистина обичаха — каза фантомът меко.

Елена се изправи на крака, сърцето й биеше силно, натежало от нещастие и гняв.

— Елена, спри! — извика мощен, плътен женски глас, изпълнен с такъв авторитет, че Елена се извърна от Деймън и Стефан, примигна, сякаш се събуждаше от сън, и погледна над диаграмата към останалите.

Госпожа Флауърс стоеше в края на тебеширените линии, с ръце на кръста, здраво стъпила на крака. Устните й бяха стиснати в гневна линия, но очите й бяха ясни и сериозни. Срещна погледа на Елена и девойката мигом се изпълни със спокойствие и сила. Тогава госпожа Флауърс огледа другите, събрани около нея.

— Трябва да направим магията за прогонването сега — обяви възрастната жена. — Преди фантомът да успее да погуби всички ни. Елена! Чуваш ли ме?

Изпълнена с нова целеустременост и решителност, Елена кимна и се раздвижи, за да се присъедини към останалите.

Госпожа Флауърс притисна силно дланите си и въздухът отново се накъдри на вълни. Гласът на фантома пресекна и съществото изписка от бяс. Развилня се на място, но ръцете му много скоро срещнаха преграда, а невидимият му затвор се смали още повече.

 

 

Мередит опипваше трескаво най-високата полица близо до вратата на гаража, а ръцете й докосваха най-различни предмети. Къде бе оставила госпожа Флауърс свещите? Четки за рисуване, не е това. Джобни фенерчета, не, и това не е. Остарял спрей против насекоми, не. Торба с градинска пръст, не. Напипа нещо със странна форма, по която не можа да разбере какво е.

Торба със свещи. Да.

— Намерих ги! — обяви тя и издърпа торбата от полицата и навярно посипа върху главата си десетилетен прах. — Брр! — изплю се тя.

Това беше знак за сериозността на положението, помисли си Мередит, че Бони и Елена само я погледнаха с глави и рамене, посипани с прахоляк и паяжини, но нито една от двете не се изкиска, нито понечи да ги изтръска от себе си. Имаше да се тревожат за много по-важни неща от малко прах.

— Добре — рече тя. — Първо трябва да определим какъв цвят ще е свещта на Деймън. — Госпожа Флауърс бе изтъкнала, че Деймън съвсем безспорно също е жертва на фантома на ревността и затова трябва да вземе участие в ритуала по прогонването, за да има пълно въздействие.

Но като погледна двамата братя, които продължаваха да се опитват да се разкъсат един друг, Мередит искрено се усъмни дали Деймън ще вземе участие. Както и Стефан. Те бяха изцяло съсредоточени върху усилието да се наранят взаимно колкото може повече. Въпреки това трябваше да върнат двамата вампири при групата, ако искаха магията да се получи.

Някак си.

Мередит установи, че се пита съвсем хладнокръвно дали ако и двамата умрат, те ще могат да разчитат ритуалът да подейства. Дали тогава останалите ще успеят да победят фантома? И дали ако двамата вампири не се убият един друг, а просто продължат да се бият, тя ще може да ги убие? Изтласка последната мисъл по-далеч. Стефан беше неин приятел.

И в този момент девойката решително се застави отново да помисли дали е способна да го убие. Това беше неин дълг и беше много по-важно от приятелството; трябваше да бъде.

Да, днес можеше да ги убие, дори в следващите минути, ако бе необходимо, осъзна Мередит. Щеше винаги да съжалява за постъпката си, но можеше да го направи.

Освен това, разсъждаваше безпристрастно част от мозъка й, ако нещата продължат по същия начин, Деймън и Стефан щяха да се избият взаимно и ще й спестят тази грижа и чувството за вина.

Елена, която бе дълбоко замислена — или може би се бе отнесла нанякъде, съсредоточена върху думите на фантома на ревността, Мередит не бе сигурна кое от двете — сега заговори:

— Червена — заяви. — Има ли червена свещ за Деймън?

Имаше една тъмночервена свещ, също и една черна. Мередит извади и двете и ги показа на Елена.

— Червената — повтори приятелката й.

— Заради кръвта? — попита Мередит, загледана в сплетените фигури, сега само на три метра разстояние от тях. Господи, и двамата бяха покрити с кръв. Докато ги наблюдаваше, Деймън изръмжа като животно и блъсна силно няколко пъти главата на Стефан в стената на гаража. Мередит потръпна, като чу тъпия звук от удрянето на черепа на Стефан върху дървената стена, измазана с хоросан. Едната ръка на Деймън бе обвита около врата на Стефан, а другата разкъсваше гърдите му, сякаш Деймън искаше да изтръгне сърцето му.

Откъм фантома продължаваше да се носи мек, злобен глас. Мередит не разбираше какво казва, но очите на съществото бяха приковани в двамата братя и то се усмихваше, докато говореше. Изглеждаше доволно.

— Заради страстта — каза Елена, грабна свещта от ръцете на Мередит и се отправи с маршова стъпка, вдигната глава и изпънати рамене, като войник, към редицата свещи, които Аларик палеше отново в краищата на диаграмата. Мередит се взираше в приятелката си, докато тя запали свещта и покапа малко разтопен восък, за да я закрепи върху пода.

Стефан избута Деймън назад, по-близо към останалите и запалените им свещи. Подметките на ботушите на Деймън застъргаха по пода, докато се опъваше на брат си.

— Добре — рече Аларик, погледна загрижено свещите, сетне сведе отново поглед към книгата. — Всеки от нас трябва да обяви ревността, която таи у себе си — слабостта, от която се възползва фантомът — и да се освободи от нея. Ако наистина го вярваме, ако успеем, поне за момента, честно и искрено да пропъдим нашата ревност, нашите свещи ще угаснат и фантомът ще загуби силата си. Важно е наистина да прогоним ревността от сърцата си и да спрем да подхранваме фантома. Ако успеем да го направим едновременно, фантомът трябва да изчезне, а може би дори да умре.

— А ако не успеем? Ако се опитаме да се освободим от ревността си, но тя не изчезне напълно? — попита Бони, а челото й се набръчка от тревога.

— Тогава магията няма да подейства и фантомът ще остане — отвърна Аларик категорично. — Кой иска да опита пръв?

Стефан удари яростно Деймън в циментения под и нададе гневен вой. Те се намираха само на няколко метра от запалените свещи и Аларик пристъпи между тях и редицата малки пламъчета, като се опитваше да предпази свещите с тялото си. Селия потрепери, когато Стефан изръмжа ниско и необуздано и наведе глава, за да впие зъби в рамото на Деймън. С искрящи очи. Ревността продължи да бълва отровен словесен поток.

Госпожа Флауърс плесна с ръце, за да привлече вниманието на всички. Изражението й бе строго, но окуражаващо.

— Деца, трябва да бъдете честни и храбри — рече тя. — Трябва съвсем искрено да разкриете най-лошите си помисли пред приятелите си, което ще бъде много трудно. А след това ще трябва да бъдете достатъчно силни, за да изхвърлите тези лоши помисли от душите си, което ще е дори по-трудно. Но вие се обичате един друг и аз ви обещавам, че заедно ще преминем през това изпитание.

Силен удар и приглушен вик на гняв и болка се разнесе на няколко крачки от тях и Аларик погледна нервно през рамо към ожесточената битка, която се водеше зад гърба му.

— Времето е скъпо — рече госпожа Флауърс припряно. — Кой ще започне пръв?

Мередит се канеше да пристъпи напред, стиснала здраво бойната тояга за успокоение, когато Бони заговори.

— Аз ще започна — изрече с несигурен глас. — Хм. Аз ревнувах от Мередит и Елена. Аз винаги… — Преглътна и продължи по-твърдо: — Понякога имам чувството, че съм само някакъв придатък, малката дружка, когато съм с тях. Те са по-смели от мен, по-борбени, по-умни и по-красиви, и… по-високи от мен. Аз съм ревнива, защото имам чувството, че хората не ме уважават като тях и не ме приемат насериозно, както Елена и Мередит. Ревнувам, защото понякога оставам в техните сенки, които са доста големи и обсебващи сенки, изразявам се метафорично. Освен това изпитвам ревност, защото никога не съм имала истинско гадже, докато Мередит си има Аларик, а Елена — Стефан. Освен това Елена има също и Деймън, когото аз смятам за изумителен, но който никога не ме е забелязвал, когато съм до Елена, защото тогава тя е единственото, което той вижда.

Бони замълча и погледна Елена. Очите й бяха огромни и сияеха.

— Но аз обичам Елена и Мередит. Зная, че трябва да престана да се сравнявам с тях. Аз не съм просто техен придатък. Аз също съм полезна и талантлива личност. И… — изрече думите, които Аларик им бе казал — аз подхранвах фантома на ревността. Но сега се освобождавам от ревността си.

В полукръга от свещи пламъкът на розовата свещ на Бони примигна и угасна. Бони изохка леко и се усмихна, полузасрамено, полугордо, на Елена и Мередит. Вътре в диаграмата фантомът на ревността изви рязко глава и метна кръвнишки поглед към Бони.

— Бони… — поде Мередит, искаше да увери приятелката си, че тя никога не е била придатък. Нима Бони не знаеше колко е необикновена и удивителна?

Нов този миг Елена пристъпи напред към свещите с високо изправена глава и отметна назад златистата си коса.

— Аз ревнувах от всички останали хора във Фелс Чърч — заяви. — Виждах колко е лесно за останалите двойки да са заедно и след всичко, което Стефан и аз… — както Деймън и всичките ми останали приятели — преминахме, за да спасим Фелс Чърч и да го направим отново един нормален град, всичко продължаваше да е толкова трудно и толкова странно и свръхестествено. Предполагам, че съм осъзнала, че нещата никога няма да бъдат лесни и обикновени за мен и ми е било трудно да го приема. Когато наблюдавах другите хора, изпитвах ревност към тях и захранвах фантома с ревността си. Сега се освобождавам от тази ревност.

Елена се усмихна леко. Беше странна, малко тъжна усмивка и Мередит, която я гледаше, се помисли, че макар приятелката й да бе отхвърлила ревността, все още бе сподиряна от съжалението за лесния, прекрасен живот, който някога я бе очаквал и който навярно й бе отнет завинаги.

Златната свещ продължаваше да гори. Елена се поколеба. Мередит проследи погледа й покрай редицата свещи към мястото, където се бореха Стефан и Деймън. Докато ги гледаха, Деймън вдигна и претърколи Стефан под себе си, оставяйки дълга кървава диря върху пода на гаража. Кракът на Стефан докосна леко червената свещ в края на редицата и Аларик скочи, за да я оправи.

— Ревнувах от Катрин — заговори Елена. — Деймън и Стефан бяха обичали първо нея и тя ги бе познавала, преди да се променят толкова много; тя ги бе тласнала към това, в което са се превърнали. И макар да осъзнавах, че и двамата знаят, че аз не съм Катрин и че ме обичат заради самата мен, не успях да забравя, че те отначало ме бяха забелязали, защото външно приличам на нея. Аз подхранвах фантома на ревността заради Катрин и сега се освобождавам от ревността си.

Златната свещ угасна. Елена погледна почти плахо към Бони, а Бони й се усмихна с открита, пълна с обич усмивка и протегна ръце. Елена я прегърна здраво.

С изключение на мъката, която изпитваше заради смъртта на родителите на Елена, Мередит никога не бе изпитвала жал към Елена. А и защо да го прави? Елена беше красива, умна, роден лидер, страстно обичана… но сега Мередит не можеше да не изпита симпатия към нея. Понякога може би е по-лесно да живееш обикновен и скучен живот, отколкото да бъдеш героиня.

Мередит погледна към фантома. Създанието сякаш се топеше от гняв и сега бе изцяло фокусирано върху човешките същества.

Аларик заобиколи редицата свещи и пристъпи към останалите, като погледна назад към Деймън и Стефан. Деймън бе приковал болезнено брат си към стената зад Аларик. Лицето на Стефан бе изкривено от болка и те чуваха стърженето на тялото му върху твърдата повърхност. Но поне в момента Деймън и Стефан не застрашаваха свещите.

Мередит насочи вниманието си към гаджето си. От какво би ревнувал Аларик? Ако не друго, през последната седмица той бе обект на ревност.

Той се протегна към Мередит и улови едната й ръка.

— Аз изпитвах ревност — заговори младият мъж и погледна право в очите й, — от теб, Мередит. И от приятелите ти.

Мередит несъзнателно вдигна вежди към него. Какво искаше да каже?

— Господи! — засмя се пресилено Аларик. — Ето ме тук, дипломирал се специализант по парапсихология. През целия си живот умирах да докажа, че в този свят става нещо повече от това, което всички знаят, че някои явления, които смятаме за свръхестествени, са истински. И след това пристигам в един малък град във Вирджиния, защото са плъзнали слухове, слухове, на които всъщност не вярвам, че може би тук има вампири и когато се озовавам тук, откривам това невероятно, красиво, самоуверено момиче, което се оказва, че произхожда от семейство, което преследва вампири. А приятелите й са вампири, вещици, медиуми и момичета, които възкръсват, за да се борят със злото. Те току-що са завършили гимназия, но са видели неща, които никога дори не съм си представял. Те бяха побеждавали чудовища, спасявали градове, бяха пътували в други измерения. А аз съм само един обикновен младеж, но внезапно се оказва, че половината от хората, които познавам — и момичето, което обичам — са на практика супергерои. — Поклати глава и погледна с възхищение към Мередит. — Аз подхранвах фантома на ревността. Но сега се освобождавам от ревността си. Просто ще трябва да се примиря с мисълта, че съм гадже на супергероиня. — Мигом зелената свещ угасна.

Заключена в най-вътрешния кръг, жената фантом изсъска и закрачи из тясното пространство като тигрица в клетка. Изглеждаше ядосана, но не и видимо по-слаба.

Следващата, която заговори, беше Селия. Лицето й бе уморено, но спокойно.

— Аз подхранвах фантома на ревността — заяви. — Аз ревнувах от Мередит Сулес. — Не каза защо. — Ала сега виждам, че това е безсмислено. Аз подхранвах фантома на ревността, но сега се освобождавам от ревността си.

Говореше, сякаш изхвърляше нещо на боклука. Но въпреки това бледолилавата свещ угасна.

Мередит отвори уста, за да заговори — тя бе наясно с това, което трябваше да каже и нямаше да й е много трудно, защото тя бе спечелила, нали? Ако изобщо бе имало някаква битка, освен във въображението й — но Мат се прокашля и я изпревари.

— Аз… — Заекна, трудно намираше думите. — Предполагам… не, зная, че съм подхранвал фантома на ревността. Винаги съм бил луд по Елена Гилбърт, откакто я познавам. И ревнувах от Стефан. През цялото време. Дори сега, когато Ревността го е уловила в капана на тази кървава битка, защото той има Елена. Тя обича него, не мен. Но, ами, това няма значение… Зная също отдавна, че помежду ни с Елена няма да се получи, тя не е виновна, нито пък Стефан. Аз подхранвах фантома на ревността, но сега се освобождавам от ревността си. — Изчерви се, без да смее да погледне към Елена. Бялата свещ угасна, а към тавана се издигна дълга следа от дим.

Остават три свещи, помисли си Мередит, докато гледаше последните три пламъка. Тъмнозелената свещ на Стефан, червената на Деймън и нейната, кафява свещ. Дали силите на фантома бяха отслабнали? От невидимата си клетка жената фантом изръмжа. Ако не друго, изглежда отново бе успяла да разшири пространството около себе си и отново натискаше върху стената на затвора си, очевидно търсейки някое слабо място.

Мередит знаеше, че трябва да се присъедини към всеобщата изповед.

— Аз подхранвах фантома на ревността — заговори със силен, ясен глас. — Ревнувах от доктор Селия Конър. Обичам Аларик, но зная, че съм доста по-млада от него, още не съм ходила в колеж и не съм била никъде извън града, в който съм се родила и съм отраснала, не съм видяла нищо от света — поне от човешкия свят. Двамата със Селия имат толкова много общи неща — професионален опит, образование, интереси — и аз зная, че той много я харесва. А тя е красива, наистина умна и изискана. Аз ревнувах, защото се боях, че тя ще ми го отнеме. Но ако тя може да ми го вземе, това би означавало, че той поначало не е бил мой. Не можеш да откраднеш човек. — Усмихва се нерешително към Селия, а след миг и Селия й се усмихна леко в отговор. — Аз се освобождавам…

— Внимавай! — извика Аларик. — Деймън! Стефан! Престанете!

Мередит вдигна глава. Олюлявайки се, Деймън и Стефан бяха прекосили пода на гаража, покрай редицата свещи, покрай Аларик, който ги бе сграбчил. Вампирите с лекота се бяха изскубнали от хватката му, без дори да забележат, че ги е докоснал, и се блъскаха отчаяно един друг, вкопчени в жестока схватка. Нехаещи за нищо и никого, освен за двубоя помежду им, те все повече се приближаваха към фантома.

— Не! — изкрещя Елена.

Деймън тласна Стефан назад и токът на ботуша на Стефан мина през тебеширената линия, очертаваща малкия кръг, който държеше фантома в плен — мина през линията и я размаза и кръгът вече не беше цялостен.

Проехтя триумфален рев и фантомът беше свободен.