Л. Дж. Смит
Фантом (15)

15

Веднага щом Елена изрече името на Кейлеб, човекът върху скалата се отдръпна назад от полезрението им. След кратък миг на колебание, Мат се втурна нагоре по пътеката към мястото, където го видяха.

Начинът, по който всички реагираха така, сякаш ги грози заплаха, би могъл да изглежда глупав, помисли си Елена. Всеки имаше право да се разходи по пътеките към Топлите извори и Кейлеб — ако наистина беше Кейлеб — не бе направил нищо, само се взираше към тях от ръба на скалата. Но въпреки това имаше нещо заплашително във фигурата, надвесена над тях, да ги наблюдава толкова внимателно. Затова реакцията им не беше глупава.

Бони ахна и тялото й се отпусна, когато излезе от транса.

— Какво стана? — попита. — О, Боже, не искам отново да се повтаря това.

— Спомняш ли си нещо? — попита я Елена.

Бони поклати тъжно глава.

— Ти каза: „Той иска теб, Елена“ — отвърна Селия, докато оглеждаше с блеснали очи Бони, в които се четеше неподправения ентусиазъм и интерес на учения. — Не си ли спомняш за кого говореше?

— Предполагам, че щом той е искал Елена, би могъл да е и всеки друг — отвърна Бони и очите й се присвиха. Елена я зяпна слисано. Наистина ли бе доловила необичаен злобен оттенък в тона на Бони? Но Бони й се усмихна унило и Елена реши, че коментарът й е бил просто шега.

След няколко минути Мат слезе надолу по пътеката, клатейки глава.

— Който и да е бил, просто е изчезнал — осведоми ги. Бръчки на объркване прорязваха челото му. — Не видях никого на пътеката и в двете посоки.

— Мислиш ли, че и той е върколак като Тайлър? — попита Бони.

— Ти не си първата, която ме пита — отвърна Елена и погледна към Стефан. — Не зная. Макар че не мисля, че е такъв. Кейлеб ми изглежда много мил и нормален. Спомняш ли си, че Тайлър приличаше на вълк дори преди да се превърне във върколак? Онези големи бели зъби и цялото му животинско излъчване? Кейлеб не е такъв.

— Тогава защо ще ни шпионира?

— Не зная — отвърна объркано Елена. Сега не можеше да мисли за това. В съзнанието й продължаваше да изниква един и същи въпрос: можеше ли Деймън да е жив? Какво значение имаше Кейлеб в сравнение с това? — Може би просто се е разхождал. Не съм сигурна, че беше Кейлеб. Би могъл да е всяко друго момче с къдрава руса коса. Просто някакъв случаен турист, който се е изплашил, когато Мат се е втурна нагоре по хълма към него.

Продължиха да спорят, докато накрая Аларик заяви, че ще заведе Мередит в болницата, за да прегледат глезена й. Останалите поеха по пътеката към горния край на водопада, за да съберат вещите си за пикника.

Похапнаха чипс, бисквити и плодове, а Мат си опече хотдог върху грила, но радостта на деня бе отлетяла.

Звънът на телефона на Елена бе посрещнат с всеобщо облекчение.

— Здравей, лельо Джудит — обади се тя, като се насили да прозвучи безгрижно.

— Здравей — отвърна леля Джудит припряно. — Виж, трябва да отида до залата, за да помогна с грима и прическите на момичетата, а Робърт и без това трябва да излезе по-рано от работа, за да успее навреме за рецитала. Ще ми направиш ли услуга и ще вземеш ли цветя за Маргарет, като идваш насам? Нещо сладко и балеринско, ако разбираш какво имам предвид.

— Няма проблем. Зная точно какво имаш предвид — увери я Елена. — Ще се видим там. — Искаше за кратко да забрави: да забрави мистериозните туристи, удавянето, което едва бяха избегнали, постоянно променящите й се чувства на надежда и отчаяние във връзка с появата на името на Деймън. Да погледа как малката й сестричка изпълнява пируети, облечена в балетна рокличка, й се струваше отлично разсейване.

— Чудесно! — възкликна леля Джудит. — Благодаря ти. Е, ако още сте на Топлите извори, по-добре да поемате обратно.

— Добре, лельо Джудит. Веднага тръгвам — обеща Елена.

Приключила разговора, Елена затвори и започна да събира нещата си.

— Стефан, може ли да взема колата ти? Трябва да стигна навреме за танцовия рецитал на Маргарет. Ти ще го вземеш в твоята кола, нали, Мат? По-късно ще ви се обадя и ще решим какво да правим.

Стефан стана.

— Аз ще дойда с теб.

— Какво? — изуми се Елена. — Не, ти трябва да останеш със Селия, а и да отидеш до болницата, за да се погрижиш за Мередит.

Стефан улови ръката й.

— Тогава не тръгвай. Сега не бива да оставаш сама. Никой от нас не е в безопасност. Има нещо, което ни преследва, и ние трябва да останем заедно. Ако сме разделени, няма да можем да се пазим един друг.

Искрящо зелените му очи бяха ясни и чисти, толкова пълни с любов, че Елена изпита мъчително съжаление, докато изтегляше ръката си.

— Трябва да вървя — рече тихо. — Ако трябва да прекарам целия си живот в страх и криене, тогава по-добре пазителите да ме бяха оставили мъртва. Имам нужда да бъда със семейството си и да живея нормален живот, поне доколкото е възможно.

Целуна го нежно и задържа за миг устните си притиснати в мекотата на неговите.

— А и ти знаеш, че още не са се насочили към мен — напомни му тя. — Нищо не е изписало името ми. Но обещавам да съм внимателна.

Очите на Стефан останах твърди.

— А това, което каза Бони? — възрази той. — Че той иска теб? Ами ако това означава Кейлеб? Той постоянно се навърта около къщата ти, Елена! Може по всяко време да те нападне!

— Е, аз не отивам у дома. Ще бъда на танцов рецитал, заобиколена от близките си — изтъкна тя. — Днес няма да ми се случи нищо лошо. Още не е дошъл моят ред, нали така?

— Елена, не бъди глупава! — сряза я Стефан. — Ти си в опасност.

Девойката настръхна. Глупава? Стефан, независимо колко разстроен или притеснен беше, винаги досега се бе отнасял към нея с безкрайно уважение.

— Моля?

Стефан се протегна към нея.

— Елена — настоя, — позволи ми да те придружа. Ще остана с теб докато се стъмни, а след това през цялата нощ ще наблюдавам къщата ти.

— Това наистина не е необходимо — отклони предложението Елена. — Вместо това пази Мередит и Селия. Те са тези, които се нуждаят от теб. — Лицето на Стефан помръкна. Изглеждаше толкова сломен, че тя малко омекна и додаде: — Моля те, не се тревожи, Стефан. Ще бъда внимателна и утре ще се видим.

Той стисна челюсти, но не каза нищо повече, а тя се обърна и пое надолу по пътеката, без повече да се обръща назад.

Върнаха се в пансиона, но Стефан не можеше да се успокои.

Не си спомняше някога, през целия си дълъг живот, да се е чувствал толкова изнервен и неспокоен в собственото си тяло. Не можеше да си намери място от притеснение. Все едно кожата бе опъната твърде плътно върху костите му. Кръстосваше раздразнено наоколо, потропваше с пръсти по масата, разкършваше врата и раменете си, въртеше се на стола си.

Той иска теб, Елена. Какво, по дяволите, означаваше това? Той иска теб.

При вида на онази тъмна, надвиснала фигура над ръба на скалата, сянка, закриваща слънцето, чиито златисти къдрици сияеха като ореол над главата на фигурата…

Стефан знаеше, че трябва да е с Елена. Искаше единствено да я пази и закриля.

Но тя го бе отпратила, беше — поне метафорично — го потупала по главата и му бе наредила да остане, нали беше вярното й куче пазач, и да наблюдава някой друг. Да охранява безопасността на друг. Без значение, че тя несъмнено се намираше в опасност, че някой — някакъв неизвестен той — я искаше. Въпреки всичко точно сега тя не желаеше Стефан да е с нея.

Какво искаше Елена? Сега, след като се замисли, изглеждаше, че Елена искаше невъзможни неща. Да има Стефан за свой верен рицар. Какъвто той, разбира се, винаги щеше да бъде, увери се Стефан, като стисна здраво юмруци.

Но също така искаше да къта спомените за Деймън и да пази тази част от нея, които бяха споделяли двамата, чиста и недостъпна за никого другиго, отделена от всички останали, дори от Стефан.

Освен това тя искаше и нещо повече: да бъде спасител на приятелите си, на града, на света си. Да бъде обичана и да й се възхищават. Да контролира всичко.

И отново да бъде нормално момиче. Е, онзи нормален живот, който бе имала, беше завинаги разрушен, когато тя срещна Стефан, когато той реши да я допусне в своя свят. Знаеше, че вината е изцяло негова, както и за всичко, последвало след това, но не можеше да се разкайва, че тя е с него сега. Толкова много я обичаше, че нямаше място за никакво съжаление. Тя беше центърът на света му, ала в същото време той не беше същото за нея.

Една празнота, пълна само с копнеж, зейна в гърдите му и той се размърда неспокойно на стола си. Не можеше да си спомни кога за последен път се бе чувствал толкова… гадно. Не можеше да избие образа на Кейлеб от главата си, как ги гледа от върха на скалата, все едно проверява дали злото, което се е надявал да им причини, ги е настигнало.

— Още чай, Стефан? — попита госпожа Флауърс меко, прекъсвайки гневните му мисли. Беше се навела над малката масичка с чайника в ръка, а големите й сини очи го наблюдаваха внимателно иззад очилата. Изражението й бе толкова пълно със съчувствие, че той се зачуди дали не чете душата му. Тази възрастна, мъдра жена изглежда винаги долавяше и усещаше много повече неща от всички останали; може би и сега разбираше как се чувства Стефан.

Осъзна, че тя все още очаква любезно отговора му с чайник в ръката и кимна машинално.

— Благодаря, госпожо Флауърс — промърмори и подаде чашата си, която все още бе наполовина пълна с изстиналия чай.

Всъщност не харесваше вкуса на обичайните човешки напитки; отдавна не му бяха приятни, но понякога пиенето им му създаваше усещането, че се вписва в околното общество, че кара останалите да се чувстват по-спокойни в компанията му. Когато не ядеше или не пиеше нищо, усещаше как приятелите на Елена се напрягат, космите на тила им настръхват, като че ли някакъв подсъзнателен глас в тях им напомняше, че той не е като тях, добавяйки това към останалите различия, които не можеше да контролира, и заключавайки, че той не е наред.

Госпожа Флауърс доля чашата му и седна доволно на стола си. Взе плетката си — нещо розово и пухкаво — и се усмихна.

— Толкова е приятно, че всички вие, млади хора, сте се събрали тук — отбеляза. — Такава мила група деца.

Стефан изгледа останалите и се зачуди дали хазяйката на пансиона не е добродушно саркастична.

Аларик и Мередит се бяха върнали от болницата, където раната й бе диагностицирана като средно тежко изкълчване и сестрата я бе превързала. Обикновено толкова спокойно, сега лицето на Мередит бе изопнато, навярно отчасти заради болката и яда, че няколко дни не биваше да се движи.

И отчасти, както подозираше Стефан, заради мястото, на което седеше. Поради някаква причина Аларик й бе помогнал да докуцука до дневната, а след това до дивана, където я бе настанил точно до Селия.

Стефан не се смяташе за експерт по любовните дела — в крайна сметка бе живял стотици години, а се бе влюбвал само два пъти, а любовната му история с Катрин бе истинска катастрофа — но дори той не можеше да не долови напрежението между Мередит и Селия. Не беше сигурен дали Аларик не го осъзнаваше или се преструваше, че не го забелязва, с надеждата, че бурята ще го отмине и нещата ще се уталожат.

Селия се бе преоблякла в елегантна бяла лятна рокля и прелистваше списание „Съдебна антропология“. Изглеждаше хладна и овладяна. Мередит пък напротив, беше необичайно мрачна и напушена, красивите й черти и гладката смугла кожа бяха белязани от умората и болката. Аларик се бе настанил на един стол до дивана.

Селия, пренебрегвайки Мередит, се наведе през нея към Аларик.

— Мисля, че това може да ти се стори интересно — каза му. — Това е статия за зъбната структура в мумифицираните тела, открито на един остров много близо до Унмей но Шима.

Мередит изгледа злобно Селия.

— О, да — промърмори тихо. — Зъби, колко очарователно. — Устните на Селия се стегнаха в плътна линия, но тя не каза нищо.

Аларик взе списанието и смотолеви нещо, че му е много интересно, а Мередит се намръщи.

Стефан също се намръщи. Цялото това напрежение, което клокочеше между Мередит, Селия и Аларик — а сега, след като ги наблюдава известно време, беше сигурен, че Аларик знае точно какво става между двете млади жени и се чувства в еднаква степен поласкан, раздразнен и притеснен — пречеше на Силите на Стефан.

Докато седеше и отпиваше първата си чаша чай, неохотно подчинявайки се на заповедта на Елена да „остане“ с приятелите й, Стефан бе разпратил пипалата на Силата си, опитвайки се да разбере дали Елена се е прибрала благополучно у дома, дали нещо я е спряло по пътя й. Дали Кейлеб я бе спрял.

Ала не успя да я открие, дори след като напрегна сетивата си до краен предел. Веднъж или два пъти улови нещо като мимолетно впечатление от нещо, което можеше да е специфичен звук, ухание и аура, които безпогрешно означаваха Елена, но после му се изплъзна.

Обвини отслабналите си Сили, че не може да установи местонахождението й, но сега му стана ясно какво му пречи да я открие. Всички емоции в тази стая: биещите сърца, изблиците на гняв, острият мирис на ревността.

Стефан се опита да се изолира, да обуздае гнева, надигащ се в него. Тези хора — неговите приятели, напомни си той — не му пречеха нарочно. Те не можеха да възпрат емоциите си. Отпи от бързо изстиващия чай, опитвайки се да се овладее, преди да е изгубил контрол, и потръпна от вкуса му. Не за чай жадуваше, осъзна той. Трябваше да отиде в гората на лов. Нуждаеше се от кръв.

Не, трябваше да разбере какво точно е замислил Кейлеб Смолуд. Изправи се толкова рязко, толкова стремително, че столът се залюля нестабилно под него.

— Стефан? — попита го Мат с разтревожен глас.

— Какво има? — Очите на Бони бяха станали огромни.

Стефан огледа кръга от смутени лица. Сега всички бяха приковали погледи в него.

— Трябва да изляза. — Сетне се завъртя на пети и побягна навън.