Тит Ливий
Достопаметни герои и деяния (42)

Походът на галите Рим*1

38.

Там военните трибуни, без да са определили място за лагер и да са го укрепили, без да са насипали отпред защитен вал, зад който биха могли да се оттеглят, без да помислят ако не за хората, то поне за боговете, без да са получили благоприятни предзнаменования било посредством птицегадание или чрез жертвоприношение, строили войската, разтегната по крилата, за да не могат вражите пълчища да ги обградят.

Все пак не могли да подравнят предната линия, въпреки че намалили броя на редиците, което довело до един слаб и едва свързващ двата фланга център. Отдясно се намирало едно малко хълмче, където решили да разположат помощните войски, и тази мярка била както начало на страха и бягството, така и единственото спасение за бягащите. Защото галският вожд Брен, който поради малочислеността на враговете се страхувал най-вече от някаква засада, решил, че римляните са избрали по-високо място с цел, когато галите връхлетят в права бойна линия върху центъра на легионите, да ги нападнат отзад и отстрани, поради което насочил силите си към помощните римски войски, разчитайки, че ако ги отблъсне от височината, при явното си числено превъзходство без съмнение ще спечели лесна победа в равнината. До такава степен не само съдбата, но и разумът бил на страната на враговете.

А в римската войска нито военачалниците, нито войниците запазили присъщия на римляните дух. Страх и мисъл за бягство владеели душите им, всеобщото зашеметяване било толкова голямо, че повечето от тях побягнали към вражеския град Веи, без да обръщат внимание дори на такова препятствие като Тибър, вместо по по-прекия път към Рим при жените и децата си. Що се отнася до помощните войски, мястото ги защитило за кратко време. А в останалата част от войската, още щом разположените на крилото най-близо до хълма и най-отзад в тила чули вика на противника, без да са видели или разбрали що за враг ги напада, не само че не тръгнали да влязат в сражение, но дори не им отвърнали с боен вик — хукнали недокоснати и невредими; никой не паднал убит в сражение; в гръб от своите били посечени ония, които в бъркотията се озовали пред бягащата тълпа. Около бреговете на Тибър, накъдето, захвърляйки оръжие, се устремило цялото ляво крило, настанало голямо клане, а много войници, които не умеели да плуват или били ранени, под тежестта на ризниците и другите си доспехи били погълнати от речните води.

Все пак повечето от тях избягали незасегнати във Веи, откъдето не изпратили в Рим нито помощ, нито известие за поражението си.

Всички воини от десния фланг, които били далече от реката и стоели най-близо до подножието на планината, се устремили към Рим и тъй като портите на града не били затворени, потърсили убежище на Капитолия.

39.

Удивени от победата, така неочаквана за тях галите останали като зашеметени и отначало стоели, заковани от страх, като че ли не можели да проумеят какво се е случило; после започнали да се опасяват от засада; накрая се впуснали да събират плячката от убитите и да струпват оръжието на купчина, както изисква техният обичай; чак тогава, тъй като отникъде не идела никаква опасност, потеглили на път и малко преди залез-слънце достигнали Рим. Щом изпратените напред конници съобщили, че нито портите са затворени, нито стража стои на пост пред тях, нито се виждат войници по крепостните стени, галите отново изпаднали в почуда, която подобно на предишната ги възпряла да продължат. Изплашени от настъпването на нощта и незапознати с разположението на града, те се настанили между Рим и Аниен, откъдето изпратили съгледвачи да огледат местността около крепостта и останалите порти, за да разберат какви са намеренията на врага в тази изгубена за него война.

Римляните — понеже по-голямата част от разбитата им войска се била отправила към Веи наместо към Рим и никой в града не вярвал, че има други оцелели, освен избягалите в посоката към него — оплакани еднакво и живи, и мъртви, изпълнили целия град с ридания. Но личните тревоги били изместени от страха за съдбата на държавата, когато пристигнала вестта за приближаването на врага; не след дълго чули и крясъци, придружени от нестройни песни — конните отряди на варварите обикаляли около крепостната стена.

През цялата нощ, та чак до разсъмване огромно напрежение стягало душите на хората и неведнъж им се струвало, че всеки миг ще почне вражият пристъп срещу Рим: първо — при самото появяване на противника, понеже пълчищата му приближавали към града (нали щели да си останат край бреговете на Алия, ако нямали такива намерения); после — привечер същия ден, понеже било останало съвсем малко до залез-слънце (нали обикновено тръгвали да превземат крепости преди падането на нощта); сетне — навярно били отложили нападението си за нощните доби, та да всеят сред защитниците на града по-голям ужас. Накрая приближаващият ден карал римляните да треперят и нещастието, продължително само по себе си, се превърнало в постоянен страх, когато вражеските войски нахлули през портите.

Но нито тази нощ, нито на следващия ден римското гражданство приличало на онези хора, които така малодушно отстъпили при Алия. Понеже нямало никаква надежда, че шепа защитници ще могат да отбраняват града, решили годните да носят оръжие младежи с жените и децата си, както и боеспособните сенатори да отстъпят в твърдината и след като се запасят с достатъчно оръжие и храна, да защитават от укрепеното място боговете, хората и римското име; фламинът и весталките да отнесат държавните светини*1 далеч от кланетата и пожарищата и да не прекратяват бденията и грижите си за тях, преди да са загинали всички, които биха били в състояние да го сторят. Ако Капитолий — селището на боговете, ако сенатът — олицетворението на обществения разум, ако младите воини преживеят надвисналата над града гибел, загубата на оставащото в града и готово да посрещне смъртта си множество немощни и възрастни хора щяла да бъде лесно поносима.

И за да посрещне с по-голяма готовност плебейското население своята участ, достигналите преклонна възраст триумфатори и бивши консули тържествено заявили, че ще посрещнат открито смъртта си заедно с народа и не ще бъдат в тежест със своите тела, неспособни вече нито да носят оръжие, нито да защитават родината си, на и без това малцината воини.

40.

Тези думи донесли утеха на по-възрастните, обречени на смърт хора. Сетне се посипали окуражения към младежите, които били изпроводени от множеството по пътя към твърдината; на храбростта на воините и римската младеж — победителка във всички войни в продължение на 360 години — поверявали онова, което съдбата щяла да пощади. На раздяла, отнасяйки със себе си всяка надежда и мощ далеч от онези, които не очаквали да преживеят гибелта на града, те били изправени пред горестната гледка и състояние на града, а плачът и безразборното щуране на жените, мятащи се ту към едного, ту към другиго и питащи ту мъжете, ту синовете си на каква съдба ги обричат, не им спестили нито едно човешко страдание. Все пак голяма част от жените последвали своите до крепостта, без никой да им пречи или призовава. Всички разбирали, че това, което е полезно за обсадените и спомага да намалее броят на неспособното да се бие множество, е обикновено твърде жестоко за останалите.

Друга, далеч по-голяма тълпа от хора, която нито можела да се побере на неголемия хълм, нито да се изхранва при такъв силен недостиг на жито, се изсипала от града и като единен поток се устремила към Яникулум. Оттам едни се разпръснали из нивите, други се отправили към съседните градове, без предводител, без решение на сената. Всеки следвал своята надежда и своя късмет, всички общо оплаквали съдбата на отечеството. Междувременно фламинът на Квирин и весталките, изоставяйки грижата за всичко лично, започнали да се съветват коя от светините да вземат със себе си и коя, след като не ще им стигнат силите да отнесат всички, да оставят, както и кое място би могло да им послужи за сигурно скривалище. Решили, че е най-добре да ги положат в малки делви и да ги закопаят в най-близкото до дома на фламина на Квирин храмче, където сега е обичайно минувачите да се изплюват. Както вървели по този стръмен път, били забелязани от Луций Албиний, човек от плебса, който возел в голяма кола жена си и децата си всред останалото множество неспособни да помогнат при отбраната хора, които напускали града. Съумял дори при тези тежки обстоятелства да разграничи човешкото от божието, той преценил, че е неправилно жриците да вървят пеша и да носят на ръце светините. Веднага накарал жена си и децата си да слязат, качил жриците и светините в колата и ги откарал в Цере, закъдето се били запътили.