Тит Ливий
Достопаметни герои и деяния (41)

Кориолан

34.

След това за консули били избрани Тит Геганий и Публий-Минуций*1.

През тази година, когато и отвън всичко било спокойно и вътре разногласията били преодолени, друга, много по-страшна злина сполетяла държавата: най-напред високата цена на храните, дължаща се на занемарените поради сецесията на плебса земи, а после глад, какъвто настъпва при обсада.

Щяло да се стигне до гибелни за робите и особено за плебса последствия, ако консулите не се били погрижили да разпратят навсякъде хора за закупуване на жито, не само по крайбрежието надясно от Остия към Етрурия и наляво през земите на волските до Куме, но чак в Сицилия; толкова голяма била омразата на съседите, принудила ги да потърсят помощ отдалече. Така в Куме, където било купено жито, тиранът Аристодем, който бил наследник на Тарквиниите, задържал корабите като обезщетение за останалите в Рим техни имоти; при волските и в Помптин, не спели да закупят нищо; над римските пратеници дори надвиснала опасност от разправа; от туските дошло жито по Тибър: така плебсът бил понахранен.

Ако тежка болест не била връхлетяла вече отправилите се на поход волски, римляните щели да бъдат сполетени, освен от недостига на храна и от една тежка война. За да поддържат с нещо ужаса, предизвикан у волските от тази напаст дори след като нейната сила поотслабне, римляните изпратили хора, които да увеличат броя на заселниците във Велитра и да основат в планините нова колония, наречена Норба, която да бъде крепост в Помптинското поле*2.

После, при консулите Марк Минуций и Авъл Семпроний*3, било докарано голямо количество жито от Сицилия и в сената бил разискван въпросът на каква цена трябва да го продават на плебса. Мнозина мислели, че е дошло време да попритиснат плебса и да му отнемат правото на трибунска власт, изтръгнато от сената чрез сецесия и насилие.

Пръв се изказал противникът на трибунското право Марций Кориолан:

„Ако искат храна на старите цени, нека върнат предишните права на сената. Защо съм длъжен да гледам плебейски магистрати, плебея Сициний, облечен във власт, а да се чувствувам едва ли не преведен под ярем, като че ли откупен от разбойници? Нима ще търпя тази низост повече, отколкото ме принуждават обстоятелствата? Аз, който не изтърпях цар Тарквиний, Сициний ли ще търпя? Нека да прави сецесии сега, нека насъсква плебса; открит им е пътят към Свещената планина и другите хълмове; нека грабят житото от нивите ни, както правят вече трета година подред! Нека му се наслаждават, както се наслаждаваха на своя гняв! Смея да кажа, че това зло по-скоро ще укроти селяните, отколкото да ги подтикне, въоръжени, чрез сецесия, да пречат на нейното обработване.“

Не е толкова лесно да се каже дали би трябвало (по-скоро смятам, че би могло) да стане така, щото патрициите да премахнат и трибунската власт, и всички наложени им против тяхната воля закони като условие да намалят цената на храната.

35.

Сенатът сметнал това предложение за прекалено жестоко и гневът едва не вдигнал плебеите на оръжие. Сенатът ги бил морял с глад, като че били врагове; бил им отнел храна и препитание; докараната отвън пшеница, която била единствената прехрана, подарена им неочаквано от съдбата, щяла да им бъде грабната от устата, ако трибуните не бъдели предадени оковани на Гней Марций, ако той не получел удовлетворение на техния собствен гръб; Марций се бил явил като нов кръвожаден тиран на римския народ, който му заповядал или да умре, или да робува.

Ако трибуните не били определили тъкмо навреме ден за съд пред народното събрание, Марций щял да бъде нападнат на излизане от курията. Тогава гневът се поуталожил — всеки виждал, че ще бъде съдник на живота и смъртта на своя враг.

Отначало Марций изслушал презрително заплахите на трибуните: в техните правомощия влизало правото на помощ, а не на наказание; те били трибуни на плебса, а не на патрициите. Но надигналият се народ бил толкова враждебно настроен, че патрициите могли да се отърват с цената на наказанието спрямо един от тях.

При все това се разделили изпълнени с враждебна ненавист и всеки я проявявал било със свои сили, било със силите на цялото си съсловие. Отначало патрициите опитали дали могат да осуетят работата, като сплашат отделни хора да не ходят на сдруженията и събранията, чрез свои клиенти, изпратени като подставени лица.

После всички излезли (де що се виждал сенатор, на подсъдим приличал) да молят плебса: един като за съгражданин, друг като за сенатор — ако не искат да го оправдаят, да му простят като на виновен.

Понеже самият Марций не присъствувал в деня, определен за съд над него, гневът на плебса не стихнал. Въпреки че го нямало, той бил осъден и отишъл в изгнание при волските, отправяйки заплахи към родината си, изпълнен вече с враждебен към нея дух.

Волските благосклонно го приели, а благосклонността им растяла от ден на ден с нарастването на неговия гняв към съгражданите му, изливан често ту в оплаквания, ту в заплахи. Той се ползувал от гостоприемството на Атий Тулий, който бил дълго време пръв сред волските и винаги настроен неприятелски към римляните. И понеже единият подклаждал старата си омраза, а другият — скорошния си гняв, те обединили намеренията си да поведат война с Рим. Вярвали, че трудно могат да накарат своя плебс да грабне оръжие, което толкова пъти ги било довело до провал; първо в многобройни войни, а напоследък от връхлетелия ги мор младежта била потисната, с пречупен дух; с умение трябвало да се действува при една такава, позаличена вече от времето омраза, духовете трябвало да бъдат разлютени с някаква нова причина за гняв.

36.

Случайно в Рим се уреждали повторно Големите игри*1. Причината за повтарянето им била следната: някакъв баща на фамилия рано сутринта, преди да започне представлението, превел по средата на цирка пребит роб, вързан за дървения чатал*2. После игрите започнали, като че ли нямали нищо общо с боговете. Не след дълго на Тит Латиний, човек от плебса, му се присънил Юпитер, който му казал, че по време на игрите не му харесал танцьорът; ако тези игри не бъдели уредени повторно, и то по блестящ начин, опасност щяла да надвисне над града; да отидел и да съобщял за това на консулите.

Въпреки че не бил съвсем лишен от вяра в боговете, все пак почитта към достойнството на магистратите и опасението да не стане за подигравка пред хората победили страха от боговете. Това колебание му струвало скъпо; само подир няколко дни загубил сина си. За да не остане съмнителна причината за неочакваната беда, същият онзи неясен образ се явил насън в измъчената му душа и го попитал дали наградата за отхвърлената божествена воля му е достатъчна; щял да заслужи и по-голяма, ако не отиде начаса и не съобщи за това на консулите.

Работата вече станала по-ясна. Но тъй като той се бавел и отлагал, налегнала го страшна болест, лишавайки го от всякакви сили и мощ. Чак тогава новата беда го накарала да си спомни за боговете. Съсипан от миналите и заплашващите го нови злини, той събрал близките си и след като им разказал за видяното и чутото, за Юпитер, който толкова много пъти му се бил явявал насън, за заплахите и гнева на небето, които вече го сполетели, с несъмненото одобрение на всички присъствуващи той бил отнесен на носилка до форума при консулите. После по заповед на консулите бил отнесен в курията и едва описал всичко това на сенаторите сред всеобщото огромно удивление, ето ти и друго чудо: както бил напълно парализиран и затова носен до курията, щом си изпълнил задължението, скочил отново на крака и се завърнал пеша вкъщи.

37.

Сенатът постановил игрите да бъдат уредени още по-тържествено, отколкото били преди. На тях дошло и голямо множество волски начело с Атий Тулий. Преди да започнат игрите, Тулий според уговореното с Марций още в родината му отишъл при консулите. Казал им, че има някои работи, свързани с държавата, за които иска да разговаря с тях насаме. След като отстранили свидетелите, той им казал: „Дошъл съм да говоря за своите съграждани против волята си, понеже е некрасиво. Идвам не толкова, за да ги обвиня, че са се провинили в нещо, колкото да ги предпазя да не сгрешат занапред. Настроенията на моите съграждани са много по-променливи, отколкото аз бих искал да бъдат. От много поражения знаем това, поради което се чувствуваме здрави и читави благодарение на вашето търпение, а не на нашите заслуги. Волските тук сега са много. Провеждат се игри. Гражданите ще насочат вниманието си към зрелището. Помня какво извършиха младите сабини в този град при същите обстоятелства; ужас ме обзема, да не би да се случи нещо необмислено и неразумно. Мисля, че трябваше да ви кажа това, консули, защото е в наш и преди всичко във ваш интерес. Що се отнася до мен, мисля веднага да си отида оттук вкъщи, за да не бъда повлиян от лошите думи или постъпки на някои.“

След като казал това, си тръгнал. А когато консулите докладвали в сената за тази съмнителна работа, съобщена от заслужаващо доверие лице, сенаторите, както става обикновено, обърнали повече внимание на това кой е осведомителят, отколкото каква е същината на въпроса, и взели мерки, които били съвсем излишни. След като свикали сената, решили, че волските трябва да напуснат града, разпратили глашатаи, които да известят на всички да си заминат преди настъпването на нощта. Силен страх обхванал волските, които се разтичали да събират вещите си от хановете. После, на връщане, те възнегодували, че са прогонени от игрите, от празниците, от така да се каже, съприкосновението на хората с боговете, като че ли са престъпници и осквернени хора.

38.

Както вървели в една почти непрекъсната върволица, Тулий избързал към извора на Ферентинската река*1 и привличайки с оплаквания и негодувание първенците на всяко племе, което се появявало, той отвел в полето, простиращо се редом с пътя, и самите старейшини, заслушани упоено в пригласящите на гнева им негови думи, а чрез тях и останалата тълпа. Там, сякаш пред народно събрание, той произнесъл следната реч:

„Макар че сте забравили за предишните несправедливости и кланетата на волските от страна на римляните, с какви чувства понасяте днешното оскърбление, с което те устроиха игрите за наше безчестие? Или не усещате, че днес те триумфират над вас? Че когато си отивахте, вие бяхте за посмешище на всички — на граждани, на чужденци, на толкова съседни народи? Че вашите съпруги, вашите деца станаха за подигравка пред хората? Какво според вас са си помислили тези, които чуха думите на глашатая, които ни видяха да си тръгваме, които срещнаха тази унизена тълпа, освен че сме извършили някакво безбожно дело, заради което, ако сме били присъствували на зрелището, сме щели да оскверним игрите и да извършим грях? И че поради това е трябвало да бъдем отстранени от мястото, от събранието и единението на благочестивите хора? И какво?! Нима не ни помогна да оживеем това, че побързахме да си заминем — ако можем да наречем това действие заминаване, а не бягство? Или вие не смятате за вражески този град, в който пребиваването дори само един ден ви заплашва с гибел? Обявена ви е война — едно голямо зло, ако сте мъже, за тези, които са я обявили!“

Така, и без това изпълнени с гняв и подстрекавани по този начин, те се разотишли по домовете си и всеки убеждавал населението на своята област, че честта на волските е потъпкана изцяло.

39.

По решение на всички племена за военачалници в тази война били избрани Атий Тулий и римският изгнаник Гней Марций, комуто били възложени много по-големи надежди. Той напълно оправдал тази надежда и така много ясно се видяло, че римската държава е по-силна с военачалниците си, отколкото с войската си.

Най-напред заминал за Цирцеи, откъдето прогонил римските заселници и предал освободения град на волските. Отнел от римляните наскоро основаните колонии Сатрик, Лонгула, Полуска, Кориоли. След това завзел Лавиний, а после, преминавайки по преки пътища към Латинския път, превзел един след друг Корбио̀н, Ветелия, Требий, Лабѝки, Педум. Най-накрая повел войските си от Педум към Рим и като разположил военния лагер при Клуилиевия ров на пет мили от Рим, опустошавал оттам римските ниви, при това изпращал стражи, които да пазят земите на патрициите непокътнати било поради враждебното му настроение към народа, било за да възникне несъгласие между плебеите и патрициите. Раздор наистина щял да възникне — до такава степен вече трибуните насъсквали с хулите си и без това освирепелия плебс срещу първенците на държавата. Но външната заплаха — най-важното условие за съгласието — ги сплотила, колкото и да били недоверчиви и враждебни едни спрямо други. Не се споразумели само по следния въпрос: сенатът и консулите не възлагали надежда на нищо друго, освен на оръжието; плебсът предпочитал всичко друго, но не и войната. Междувременно консули вече били Спурий Науций и Секст Фурий.

Първо огромна тълпа от хора, които искали мир, с размирни викове уплашила консулите, които правели преглед на легионите и разпределяли охраната по крепостните стени и другите места, където било добре да има стражи и постове. После тълпата ги принудила да свикат сената и да поставят въпроса за изпращане на пратеници до Гней Марций.

Пратениците, които били проводени при Марций да преговарят за мир, донесли суров отговор: може да се преговаря за мир, ако бъдат върнати земите на волските. Ако искат на спокойствие да се наслаждават на завоеванията си, той си спомня и несправедливостта на съгражданите си, и благоразположението на чужденците, и ще се постарае да покаже, че изгнанието не е пречупило духа му, а му е вдъхнало смелост.

След това същите пратеници, проводени при него за втори път, не били допуснати в лагера. Според преданието дори жреците*1, облечени тържествено и със своите отличителни знаци, отишли като молители в лагера на враговете; ала го трогнали не повече от легатите.

40.

Тогава при Ветурия, майката на Кориолан, и съпругата му Волумния се събрали много от римските матрони. Нямам почти никакви сведения дали това е било обществено решение или женски страх. Навярно убедили и Ветурия, жена на преклонна възраст, и Волумния, с две малки момченца от Марций, да отидат с тях в лагера на враговете, та щом мъжете не могат да защитят града с оръжие, да го защитят поне жените с молби и сълзи.

Когато шествието стигнало до лагера и на Кориолан му било известено, че са дошли много жени, отначало той, който останал твърд и непоколебим пред величието на града в лицето на пратениците и жреците, от чиито лица и души лъхала толкова голяма святост, бил още по-непреклонен към женските ридания. После един от неговите приятели, който разпознал сред множеството изпъкващата със скръбния си вид Ветурия, която стояла сред внуците и снаха си, му казал: „Ако не ме лъжат очите, твоята майка, жена ти и децата ти са тук.“

Кориолан почти като безумен скочил от мястото си и се устремил с разтворени обятия към майка си. Но жената сменила молбите с гняв и казала:

„Позволи ми да знам, преди да приема твоята прегръдка, при враг ли съм дошла или при син, пленница ли съм или твоя майка в този лагер? Дотук ли ме доведоха моят дълъг живот и нещастната ми старост, че да те видя първо изгнаник, а после враг на родината? Как си могъл да вдигнеш ръка срещу тази земя, която те е родила и откърмила? Нима не премина гневът ти, когато прекрачи границите, нима не се сломи твоят враждебен и заплашителен дух, с който си потеглил насам? Нима, когато Рим се появи пред очите ти, не ти мина през ума: «Зад тия стени са моите дом и пенати, моята майка, съпруга, деца?» Значи, ако не те бях родила, Рим нямаше да търпи обсада сега; ако нямах син, щях да умра свободна в свободна родина? Оттук нататък аз едва ли ще бъда сполетяна от нещо по-страшно за мен и по-позорно за теб, нито пък това огромно нещастие ще ми позволи да живея дълго. За жена си и децата си мисли! Ако продължаващ към Рим, очаква ги или насилствена смърт, или дълго робство.“

После прегръдките на жена му и децата му, избухналите в ридания многобройни матрони, жалбите по своята участ и участта на родината най-накрая сломили мъжа. Прегърнал той своите и ги отпратил; сетне вдигнал обсадата на града.

След като отвел войските от римска земя, той според преданията загинал, сломен от всеобщата омраза към делата му, като за смъртта му се разказват най-различни неща. Древният историк Фабий например твърди, че бил доживял до дълбока старост; според него към края на живота си Кориолан често казвал, че много по-тежко било да си изгнаник на старини.

Римляните не се поскъпили на похвали към жените си — дотолкова тогавашният живот бил освободен от завист към чуждата слава: за да има паметник на тези събития, построили и осветили храм на женската Фортуна.

После волските се върнали в римските предели, като привлекли и еквите на своя страна. Но еквите повече не искали Атий Тулий да им бъде предводител. Поради опора дали еквите или волските е редно да дадат военачалник на обединената войска, възникнали разногласия, а после се завързало ожесточено сражение. Така щастливата съдба, закриляща римския народ, унищожила двете вражески войски в едно колкото упорито, толкова и пагубно сражение.

Консули по това време били Тит Сициний и Гай Аквилий*1. На Сициний се паднало да предвожда войската срещу волските, а на Аквилий — срещу херниките, понеже те също се били вдигнали на оръжие.

Тази година херниките били победени. Волските споделили тяхната съдба.