Тит Ливий
Достопаметни герои и деяния (17)

Война между албани и римляни

23.

Това известили албаните у дома си. Двете страни започнали с всички сили да се готвят за бъдещата война — една всъщност гражданска война, война между деди и внуци, между две поколения с троянска кръв, понеже Лавиний произхождал от Троя, от Лавиний — Алба, а от поколението на албанските царе — римляните. При все това изходът на войната направил стълкновението не така пагубно, понеже сражение не се състояло, а с разрушаването на постройките в Алба двата народа се слели в един.

Албаните първи нахлули с огромна войска в земята на римляните. Изградили лагер на не повече от 5 римски мили от града, заобиколили го с ров: по името на вожда им ровът бил наричан в течение на няколко века Клуилиев, докато от старост не бе заличен и той, и името му.

В този лагер албанският цар Клуилий умрял; албаните избрали за диктатор Метий Фуфеций. Междувременно необузданият Тул, особено след смъртта на царя, твърдейки, че великата божествена сила, проявила се най-напред спрямо самия им вожд, ще насочи наказанието си срещу цялото албанско племе заради престъпната война, навлязъл с грозната си войска в албанските земи, след като през нощта минал покрай лагера на враговете. Тези му действия изкарали Метий вън от лагера. Той повел войската колкото се може по-близо до врага; после заповядал на един пратеник да извести на Тул, че преди да влязат в сражение, той иска да преговаря с него. Ако се срещнат, той ще съобщи такива неща, които, убеден е, се отнасят до римската държава не по-малко, отколкото до албанската.

Тул, без да откаже пряко, все пак построил войската — в случай че преговорите се окажат напразни. Албаните също се изстъпили насреща. След като застанали в боен строй едни срещу други, вождовете заедно с неголяма свита приближени излезли в средата. Пръв говорил царят на Алба: „Неправните, заграбената и невъзвърната плячка, поискана обратно съгласно с договора между нас — това е според мен причината за тази война, която е била поднесена на нашия цар Клуилий, същата е, не се съмнявам, която и ти, Туле, изтъкваш сега. Но ако трябва да се обърнем към истината, а не към красивите думи, то жаждата за власт подтикна към оръжието двата роднински и съседни народа. Правилно или погрешно, не мога да отсъдя. Това бе решение на този, който поде войната. Мен пък албаните са ме избрали, за да ги предвождам в тази война. Искам да ти припомня, Туле, едно нещо. Знаеш колко силна е етруската държава, която е редом и с нас, и с теб, знаеш го толкова по-добре от нас, колкото по-близо си до етруските, отколкото сме ние*1. Те са силни по суша, но най-силни са по море. Помни, че когато дадеш знак за битката, ти ще превърнеш тези две войски в зрелище за тях, та после да нападнат уморени и слаби съсипани войни, да връхлетят едновременно победител и победен. И тъй, ако боговете ни обичат, след като, недоволни от сигурната свобода, сме се устремили към несигурния жребий на властта и робството, нека изберем някакво средство, което ще реши без голяма сеч, без много кръв и от двете страни кой от двата народа над кого да управлява.“

Това твърде се харесало на Тул, макар и особеностите на неговия характер, и надеждата за победа да усилвали стръвта му. Докато и двамата търсели нужното решение, явила се сгода, за която самата съдба се била погрижила.