Тит Ливий
Достопаметни герои и деяния (40)

Муций Сцевола. Клелия

12.

Обсадата обаче продължавала с неотслабваща сила. С неотслабваща сила продължавал и недостигът на храни, придружен и от изключителна скъпотия, което давало на Порсена надеждата, че ще успее да превземе града. Тогава Гай Муций, младеж от знатен род, който се възмущавал, че римският народ, дори когато робувал под властта на царете, не бил обсаждан от никой враг в никоя война, а сега, вече свободен, бил хванат в клещите на обсадата от същите тези етруски, чиято войска неведнъж бил разбивал, та Гай Муций, смятайки, че трябва да отмъсти за този позор с някаква голяма и дръзка постъпка, отначало решил на своя глава да проникне в лагера на враговете; но след това, понеже се страхувал, че ако отиде без заповед на консулите и тайно от всички, може да бъде заловен от римските стражи и върнат като беглец, още повече че положението на града щяло да усили подобно подозрение, той се явил пред сената. Там заявил: „Сенатори, искам да премина Тибър и да проникна, ако успея, в лагера на враговете, ала не като грабител или отмъстител за техните опустошения; намислил съм, стига боговете да ми помогнат, много по-велико дело.“

Сенаторите одобрили решението му; със скрит под дрехата меч, той излязъл от града. Когато отишъл в неприятелския лагер, застанал в най-гъстата част на тълпата, близо до царската палатка. Тогава случайно раздавали заплатите на войниците*1 и понеже царският ковчежник, чието облекло почти не се различавало от това на седящия до него цар, бил много зает и войниците обикновено отивали при него, Муций, не смеейки да попита кой от двамата е Порсена, за да не издаде сам себе си с това, че не познава кой е царят, оставил случайността да направлява ръката му, но убил ковчежника вместо царя. Бягайки оттам, Муций си проправял път с окървавен меч през поразената тълпа, но заприщен от стеклото се при възникналата олелия множество, бил заловен от царската свита и когато бил довлечен и изправен пред царския трибунал — плашещ, а не изплашен дори в толкова страшно и безизходно положение, — заявил: „Римски гражданин съм; наричат ме Гай Муций. Като враг, врага бях дошъл да убия и не по-малка е смелостта ми при вида на смъртта, отколкото беше при убийството; присъщо на римляните е да извършват и понасят всичко с твърдост и мъжество. Аз не съм единственият, който има спрямо теб такива намерения; дълга след мен е редицата на стремящите се към същата чест. Затова, стига това да ти помогне, въоръжи се пред тази опасност и бъди готов всеки час да браниш живота си, всеки час да очакваш при входа на царската палатка въоръжен враг. Ние, римските младежи, ти обявяваме тази война. Не се бой нито от чужда войска, нито от битка. Само с теб ще си имаме работа, и то един по един.“

Когато царят, озлобен от гняв и изплашен от опасността, заплашително заповядал да накладат наоколо му огньове, ако не извести бързо за какви опасности му подмята със загадъчните си думи, Муций казал: „Виж, за да разбереш какво нищожно нещо е тялото за тези, които се стремят към голямата слава“ и протегнал дясната си ръка над запаления за жертвоприношение жертвеник*2. Докато я горял, сякаш безчувствен към страданията, царят, поразен от това чудо, скочил от трона си и като заповядал младежът да бъде отстранен от олтара, обърнал се към него: „Върви си! — казал му той — Та ти постъпи далеч по-враждебно към себе си, отколкото към мен! Ако тази смелост беше проявена в защита на моята родина, щях да изрека: «Хвала на доблестта ти!» А сега съгласно със законите на войната те пускам оттук свободен, недокоснат и невредим.“ Тогава Муций Сцевола, като че ли отплащайки му се за милосърдието, казал: „Понеже смелостта е на почит при теб, приеми като благодарност от мен това, което не можа да узнаеш със заплахи: Триста най-знатни римски младежи се заклехме да действуваме спрямо теб все по този начин. Пръв излезе моят жребий; останалите ще идват един подир друг, докато съдбата не те предаде беззащитен на някой от тях.“

13.

Освободеният Муций, комуто по-късно бил даден прякорът Сцевола (Левакът) поради загубата на дясната му ръка, бил последван от пратеници на Порсена: царят бил така потресен и от първата заплаха, при която нищо, освен грешката на нападателя не го било спасило, и от необходимостта да влиза в двубой толкова пъти, колкото били заговорниците, че доброволно предложил на римляните условията на мира. В тях той за всеки случай поставил изискването на Тарквиниите да бъде върнат престолът, по-скоро от невъзможност да им откаже, отколкото с надеждата, че римляните ще приемат нещо подобно. Порсена обаче издействувал на вейентите да им бъдат върнати земите и настоял римляните да дадат заложници, ако искат етруските да оттеглят войските си от Яникулум. След като мирът бил сключен при тези условия*1, Порсена извел войската си от Яникулум и напуснал римската земя.

Сенатът поставил на Гай Муций като награда за храбростта му да бъдат дадени земи отвъд Тибър, които по-късно били наречени Муциеви ливади. А в Рим смелостта била издигната на такава почит, че дори жените също се възпламенили за подвизи в името на държавата, и ето че девойката Клелия, една от заложничките, използувайки обстоятелството, че лагерът на етруските бил разположен недалеч от бреговете на Тибър, заблудила стражата и начело на групата девойки преплувала Тибър сред вражеските стрели, връщайки ги до една невредими на близките им в Рим. Когато това било съобщено на царя, отначало в гнева си изпратил пратеници да изискат обратно Клелия като заложница: останалите не ценял особено високо. След това обаче надделяло възхищението му и той казал, че този подвиг надминава делата и на Коклес, и на Муций, и заявил, че ако не му бъде върната като заложница, ще смята договора за нарушен, а ако му бъде предадена, ще я върне при нейните роднини невредима и неосквернена. Обещанието било спазено и от двете страни; римляните според договора я върнали като залог за мир, етруският цар не само защитил, но и почел храбростта: след като обсипал с похвали девойката, обявил, че й дарява част от заложничките; тя сама да изберяла, които иска. Според преданието, когато били изведени всички, тя избрала невръстните деца. Това било достойно за нейното девичество и одобрено от всички заложници, защото е редно от плен да бъде освободена онази възраст, която е и най-уязвима за несправедливостта.

Когато бил възстановен мирът, римляните прославили необикновената смелост на жената с необикновена почест — конна статуя; на най-високото място, през което минавал Свещеният път, била разположена статуята на девойката, седнала на кон.