Тит Ливий
Достопаметни герои и деяния (33)

Лукреция

57.

Ардеа бил град на рутулите — племе, отличаващо се със своите богатства, доколкото това било възможно в тази област и по това време. Именно богатствата им станали причина за войната, понеже римският цар се стремял наред с попълването на царската хазна, изпразнена заради великолепието на обществените постройки, чрез плячката да привлече на своя страна съотечествениците си, понеже те поради горделивостта му били враждебно настроени към царската власт, ала най-вече негодували, че царят толкова дълго ги държи на служба като занаятчии и ги товари с робска работа. Римляните се опитали още с първото нападение да превземат Ардеа: когато не успели в това начинание, заели се да притиснат враговете с обсада, скрити зад собствени укрепления.

В този военен лагер, както става при по-продължителна, отколкото сурова война, се допускали доста свободни отлъчвания, все пак повече за знатните, отколкото за обикновените войници, а царските синове понякога прекарвали свободното си време в пиршества и гуляи. Веднъж, когато случайно били на угощение при Секст Тарквиний, където бил и Тарквиний Колатин, син на Егерий, разговорът се насочил към жените им. Всеки започнал да хвали своята свръх мяра. Когато спорът се разпалил, Колатин казал, че няма нужда от думи; до каква степен неговата Лукреция наистина превъзхожда останалите, това можело да се разбере само след няколко часа. „Защо, ако силите и бодростта на младостта са в нас, да не се качим на конете и да не се убедим лично в качествата на нашите жени? Нека това, което се представи пред очите на всеки при неочакваното му пристигане, бъде най-красноречиво.“ Разгорещени от виното, всички извикали: „Давай да вървим!“, яхнали конете и ги пришпорили към Рим. Щом като пристигнали там на здрачаване, продължили към Кодация, където през късната нощ намерили Лукреция да седи насред покоите си при работещите на вечерна светлина прислужници и да преде — съвсем не като царските снахи, които те заварили да прекарват времето си в разкошен пир с връстничките си. В спора за жените похвалата била отредена на Лукреция. Тя посрещнала радушно своя мъж и Тарквиниите: след победата нейният съпруг любезно поканил на гости царските синове. Там низката страст да опозори Лукреция със сила обхванала Секст Тарквиний; подбуждали го както красотата, така и изпитаното й целомъдрие. И тогава след нощното си приключение младежите се върнали в лагера.

58.

Подир няколко дни Секст Тарквиний без знанието на Колатин отишъл с един спътник в Колация. Там, приет радушно от домакините, неподозиращи намеренията му, след вечерята бил отведен в спалнята за гости и пламтейки от страст, уверен, че наоколо е достатъчно безопасно и всички спят, отишъл с изваден меч при спящата Лукреция и като притиснал гърдите й с лявата си ръка, казал: „Мълчи, Лукреция! Аз съм Секст Тарквиний. В ръката си меч държа. Само да гъкнеш, и ще умреш!“ Стреснатата от сън жена не виждала отникъде никаква помощ, само надвисналата над нея смърт, а насреща й Тарквиний започнал да й се обяснява в любов, да умолява, да смесва молби и заплахи, да се мъчи по какъв ли не начин да спечели женската душа. Когато видял, че е непоколебима и дори пред страха от смъртта няма да отстъпи, прибавил към заплахите и опозоряването: казал, че щом я убие, ще остави до нея заклан гол роб, за да кажат, че е убита по време на гнусно прелюбодеяние. Когато чрез тази заплаха победителка над непреклонното целомъдрие излязла грубата похот и Тарквиний, горд, че е сломил женската чест, си тръгнал, Лукреция, съкрушена от това голямо нещастие, изпратила вестител в Рим при баща си и в Ардеа при мъжа си с поръката да дойдат с по един верен приятел; необходимо било да направят това, и то по най-бързия начин; случило се е нещо ужасно.

Спурий Лукреций пристигнал с Публий Валерий, син на Волесий, а Колатин — с Луций Юний Брут, с когото отивал към Рим, когато бил срещнат от пратеника на жена си. Намерили Лукреция да седи тъжна в спалнята си. При идването на близките й сълзи бликнали от очите й, а на въпроса на мъжа й: „Как си, добре ли си?“ — отговорила: „Съвсем не, нима може да бъде добре една жена, изгубила целомъдрието си? Следи от друг мъж, Колатине, има в твоето легло. Ала тялото само е опетнено, душата е невинна! Смъртта ще ми бъде свидетелка за това. Но моля ви, подайте си десниците в знак на клетва, че безчестникът не ще остане ненаказан. Секст Тарквиний бе злодеят, който, скрит в лика на гост, с оръжие в ръка, предишната нощ похити оттук с насилие гибелното за мен и за себе си, ако вие сте мъже, наслаждение.“

Всички подред дали клетва да отмъстят. Заутешавали покрусената жена, като прехвърляли вината от насилената към виновника за престъплението: съгрешава душата, не тялото, липсва ли умисъл, няма вина.

„Вие — казала им тя — се погрижете за това, което той заслужава. Аз, макар и да оправдавам себе си за това прегрешение, не се освобождавам от наказание. И нека по примера на Лукреция нито една опозорена жена да не живее повече.“ Забила в сърцето си ножа, който държала скрит под дрехата, и като склонила глава към гърдите си, паднала мъртва. Мъжът й и баща й извикали.