Дейвид Гибинс
Мисия Атлантида (3)

1.

— Никога не съм виждал нещо подобно! — възкликна водолазът в неопренов костюм, щом изплува зад кърмата на изследователския кораб. Задъхваше се от възбуда. Преплува с няколко широки загребвания до стълбичката, свали маската и плавниците си и ги хвърли на палубата. След това се измъкна тежко от водата, кислородните бутилки го извадиха за миг от равновесие, но яка ръка го изтегли на палубата и всички веднага го наобиколиха.

Джак Хауард слезе от мостика и се усмихна на приятеля си. Все още му се струваше неправдоподобно, че човек с такова могъщо телосложение може да е толкова подвижен във водата. Тръгна през разхвърляното по задната палуба водолазно оборудване и с насмешлив глас подметна задължителната реплика от вечното им заяждане — бяха я отработили през годините.

— Решихме, че си отскочил до Атина на джин тоник край басейна на баща ти. Какво откри? Изгубеното съкровище на Савската царица?

Костас Казандзакис нетърпеливо тръсна глава.

— Говоря сериозно! Виж…

Джак се помоли новината да е добра. Спускането бе соло акция с цел оглед на застлания с тиня шелф върху подводен вулкан и двамата водолази, които се бяха гмурнали с Костас, също скоро щяха изплуват след спиранията за декомпресия. Този сезон повече спускания нямаше да има.

Костас откопча карабинката на видеокамерата за подводни снимки, натисна бутона за възпроизвеждане и му я подаде. Останалите членове на екипажа се струпаха зад гърба на високия англичанин. Джак отвори миниатюрния LCD екран на визьора, активира видеото и скептичната му усмивка се смени с искрено изумление.

Подводната сцена бе осветена от мощен прожектор, който внасяше цвят в царящия на трийсет метра дълбочина полумрак. Двама коленичили на дъното водолази държаха въздушна помпа — тръбата изсмукваше тинята от изследваната площадка. Единият водолаз се бореше с тръбата, а другият внимателно насочваше утайката към отвора й. В резултат усилията им разкриваха предмети по същия начин, по който археолозите на сушата използват мистрии.

Камерата даде близък план и на екрана се появи уголемено изображение на предмета, привлякъл вниманието на водолазите. Тъмното нещо не беше камък, а споена маса от метални листове, застъпващи се като керемиди.

— Така наречената „волска кожа“ — възбудено поясни Джак. — Стотици… Има и уплътняващ слой от клонки, точно както Омир е описал кораба на Одисей.

Всеки лист бе дълъг около метър — ъглите му стърчаха нагоре — и по форма напомняше на одрана и опъната кожа на вол. Това бяха характерните медни листове на бронзовата епоха, използвани преди повече от три и половина хилядолетия.

— Изглеждат като от ранната епоха — осмели се да се обади един от студентите в екипа. — Шестнайсети век преди новата ера?

— Несъмнено — отговори Джак. — И все още са подредени, което подсказва, че под тях може да има запазен корпус. Спокойно можем да очакваме най-стария откриван някога кораб.

Камерата се измести и възбудата на Джак се засили, защото на екрана се появиха три гигантски глинени делви, всяка висока човешки ръст и около метър в диаметър. Бяха идентични с делвите, които Джак бе виждал в хранилищата в Кносос, Крит. Бяха украсени с октоподи и морски мотиви, извитите форми преливаха в плавните неравности на морското дъно.

Нямаше начин да сбърка керамичните изделия на минойците — забележителната островна цивилизация, процъфтявала по времето на египетските Средно и Ново царства и изчезнала внезапно някъде около 1400 година пр.н.е. Кносос — мястото, където се намирал митичният лабиринт на Минотавъра — беше едно от най-сензационните открития на миналия век. Следвайки по петите Хайнрих Шлиман, откривателя на Троя, английският археолог Артър Еванс си поставил задачата да докаже, че легендата за атинския герой Тезей и неговата любима Ариадна се основава на също толкова реални събития, както и Троянската война. Просторният дворец южно от Ираклион се оказал ключът към изчезнала цивилизация, която той нарекъл Минойска^[1] по името на легендарния цар Минос. Лабиринтът от стаи и коридори придал допълнителна достоверност на легендата за битката на героя Тезей с Минотавъра и подсказал се сетен път, че гръцките митове са много по-близко до реалната история, отколкото някой смеел да предположи.

— Ура! — викна Джак и размаха юмрук, позволил за момент на нормалната си сдържаност да отстъпи пред емоцията от откритието. Това беше кулминацията на години целеустремен труд, сбъдването на мечтата му още от момчешките му години. Находка като тази можеше да съперничи на гробницата на Тутанкамон и бе откритие, което щеше да гарантира на екипа му видно място в аналите на археологията.

За Джак дори само тези картини бяха достатъчни. Но имаше още… и още… и той стоеше, неспособен да откъсне очи от мъничкия екран. Камерата показа общ план, включващ двамата леководолази до нещо като ниска полица.

— Това вероятно е кърмата. — Костас посочи екрана с пръст. — Зад ето този перваз има каменни котви и дървено весло, използвано вместо рул.

Отпред се виждаше нещо жълтеникаво, изглеждаше като отражение на светлината на прожекторите от утайката. Камерата приближи и всички ахнаха.

— Това не е пясък — прошепна един от студентите. — Това е… злато!

Сега, когато вече знаеха какво виждат, гледката стана направо изключителна. Всички впериха очи в златната чаша, достойна за самия цар Минос. Бе украсена със сложен релефен мотив, представляващ сцена на борба с бик. До нея лежеше златна статуя на жена в естествени размери, ръцете й бяха вдигнати в молитвен жест, а накитът на главата й представляваше венец от извиващи се змии. Голите й гърди бяха изваяни от слонова кост, а на шията й блещукаше цветна дъга от скъпоценни камъни. Най-отпред бяха положени събрани в наръч мечове със златни ръкохватки, с бойни сцени, изгравирани по остриетата със сребро и син емайл.

Най-яркото отражение идваше от мястото точно пред водолазите. Всяко плавно махване с ръка разкриваше нов блестящ предмет. Джак различи златни пръти, царски печат, скъпоценни камъни и фина диадема от преплетени листа, събрани накуп, сякаш някога се бяха намирали в ковчеже.

Камерата се насочи към въжето за изкачване и екранът потъмня. В изумената тишина, която последва, Джак свали камерата, погледна Костас и каза:

— Е, това вече е друго.

Джак бе заложил репутацията си на едно смело предположение. През десетилетието, след като бе защитил докторската си дисертация, бе обладан от фиксидеята да открие потънал минойски кораб — нещо, което би потвърдило теорията му за морското превъзходство на минойците през бронзовата епоха. С времето у него се бе затвърдило убеждението, че най-вероятното място за такава находка е около групата рифове и острови на седемдесет морски мили североизточно от Кносос.

Бяха търсили в този район седмици наред. Безуспешно. Преди няколко дни надеждите им се бяха възродили, а след това отново бяха увехнали след откриването на останките от корабокрушение на римски кораб и Джак реши това да е последното им спускане за сезона. Днешният ден бе просто колкото да проверят възможностите на новата екипировка за следващия сезон. И ето ти го истинския късмет.

— Що не вземеш да ми помогнеш?

Костас седеше уморено на кърмата на „Сийкуест“, още не бе разкопчал ремъците на водолазната си екипировка. Към морските капки по лицето му вече се бе примесила и пот — късното следобедно слънце над Егейско море прежуряше безмилостно — и гледаше стегнатото тяло на застаналия до него мъж.

Малко хора биха разпознали в Джак потомък на един от най-древните английски родове: единственото, което издаваше благородническата му кръв, бе естествената грациозност на движенията му. Баща му бе търсач на приключения, изтръгнал се от плена на аристократичните си окови и използвал богатството си, за да пътешества заедно със семейството си из най-далечните краища на света. Този не съвсем традиционен начин на отглеждане на деца беше направил Джак малко саможив и той се чувстваше истински удобно единствено когато бе сам и не бе задължен никому.

— Ей, какво ли щеше да правиш без мен? — засмя се Джак и свали бутилките от гърба на Костас.

Син на гръцки корабен магнат, Костас беше отхвърлил възможността да живее като плейбой — нещо, което едва ли щеше да му бъде отказано, стига да го бе поискал, — и вместо това бе избрал да прекара десет години в Станфорд и Масачузетския технологичен институт, за да излезе оттам като експерт по подводните технологии. Заобиколен от истински арсенал от инструменти и съоръжения, чието предназначение бе известно само на него, от време на време Костас изобретяваше по някое устройство, подобно на съвременен Карактакъс Пот^[2]. Страстта към поемане на предизвикателства можеше да се сравнява само с невероятната му общителност — прекрасно качество в професия, където е възможна само работа в екип.

Бяха се запознали в базата на НАТО в Измир, Турция, където Джак беше командирован към Разузнавателната школа на флота, а Костас бе цивилен консултант към UNANTSUB — изследователска база на ООН, в която се разработваха оръжия за противодействие на подводници. След няколко години Джак покани Костас в Международния университет за изучаване на морето, друга научноизследователска институция, превърнала се през последните години в техен дом. През това време отпуснатите на Джак ресурси — той беше директор на изследователския отдел на МУИМ — бяха нараснали на четири кораба и над двеста души персонал и макар Костас сам да имаше не по-малко отговорен пост в инженерния отдел, по някакъв начин той винаги намираше възможност да е до Джак, когато нещата станеха интересни.

— Благодаря, Джак. — Костас бавно стана. Стигаше на височина до рамото на Джак, но имаше мощен гръден кош, ръце, наследени от поколения гръцки гмурци и моряци, и съответстващ темперамент. Този проект му бе също толкова близък на сърцето, колкото беше и за Джак, и сигурно заради това той изведнъж се почувства изцеден от възбудата на откритието. В крайна сметка именно той бе направил тази експедиция възможна благодарение връзките на баща си в гръцкото правителство. Макар в момента да се намираха в международни води, подкрепата на гръцката флота се бе оказала безценна, не на последно място заради това, че постоянно ги бяха снабдявали с пречистени газове, нужни за спускане с използване на тройни дихателни смеси, известни като тримикс.

— О, насмалко да забравя. — Лицето на Костас разцъфна в широка усмивка и той бръкна в горнището на костюма си. — Просто в случай че ти хрумне мисълта, че снимките са някаква фалшификация.

И извади нещо увито в защитно неопреново платно и му го подаде с тържествуващ блясък в очите. Джак се оказа неподготвен за тежестта на нещото и едва не го изпусна. После разви платното и ахна от изумление.

Предметът бе метален диск с диаметър приблизително колкото дланта му и повърхност толкова лъскава, сякаш бе току-що изработен. Невъзможно бе да се сбърка характерният тъмен блясък на чистото злато, рафинирано до онази степен, която се изисква за отливане в кюлчета.

За разлика от повечето си колеги в академичното съсловие, Джак не се преструваше, че съкровищата са му безразлични, и за момент се поддаде на неописуемата емоция от това да държиш в ръката си няколко килограма злато. Вдигна диска, наклони го под ъгъл спрямо слънцето и парчето метал го заслепи със сила, сякаш събирана през хилядолетията.

Наслаждението му се усили от приятната изненада да види, че слънчевите лъчи се отразяват от някакви надписи. Той внимателно свали диска в сянката на Костас и прекара пръсти по грапавинките, които бяха откъм изпъкналата страна.

В центъра се намираше странен символ с прави линии, подобен на буквата Н, но по-различен: под напречната черта се спускаше къса линия, а от двете страни излизаха четири линии като зъби на гребен. По ръба на диска имаше три концентрични ленти, всяка разделена на по двайсет сегмента. Всеки сегмент съдържаше различен символ. Външният кръг приличаше на пиктографско писмо и Джак си помисли, че символите изразяват цели думи или фрази. С просто око се виждаше мъжка глава, вървящ човек, гребло, лодка и сноп от някаква земеделска култура. Вътрешните сегменти бяха подравнени с външните, но се различаваха по това, че в тях имаше знаци на линейното писмо^[3]. Всеки знак беше различен, но те повече приличаха на букви от азбука, отколкото на пиктограми.

Бе напълно погълнат от диска. Погледът му светеше по начин, който Костас познаваше много добре. Джак бе потънал в Героичната епоха — време, забулено в митове и легенди, но едновременно с това период от човешката история, зрелищно пресъздаден във величествени дворци и крепости, в най-добрите произведения на изкуството и върху най-съвършените образци на оръжие. Джак общуваше с древните по начин, възможен само с останките от този кораб, защото държеше в ръцете си безценен артефакт, очевидно високо ценен до момента на катастрофата. Артефакт, който въпреки това беше забулен в мистерия и който неуморно щеше да го притегля към себе си, докато не бъдат разкрити всичките му тайни.

Джак отново се взря в надписите. Беше се върнал в мислите си към курса по история на писмото от началните си студентски години. Беше виждал нещо подобно. Реши да прати имейл с образа на диска на професор Джеймс Дилън — негов някогашен преподавател в Кеймбридж и световно признат авторитет по древногръцко писмо.

Върна диска на Костас. За момент двамата се изгледаха в упор, очите им горяха от възбуда. После Джак отиде при екипа, който се бе събрал край стълбата на кърмата. Гледката на златото бе засилила треската, която го гореше отвътре. Голямата заплаха пред археологията бе в понятието „международни води“ — свободна за всички територия, в която не важат законите на никоя отделна страна. Всеки опит да се наложи някакъв глобален морски закон бе завършвал с провал. Проблемът с контрола над огромната територия изглеждаше неразрешим. От друга страна, с развитието на технологиите подводниците без екипаж от рода на онази, с която бе открит „Титаник“, сега струваха само малко повече от една кола. Дълбоководните изследвания, някога по силите на само няколко института, сега бяха достъпни за всички и това бе довело до мащабното унищожаване на историческите площадки. Организираното плячкосване с помощта на съвременна технология „разчистваше“ морското дъно, без някой някъде да води дневник за идните поколения, а извадените артефакти безследно и завинаги изчезваха в частни колекции. При това екипите на МУИМ бяха изправени не само срещу законно действащите изследователи — плячкосаните антики се бяха превърнали в основна валута в престъпния свят.

Външно спокойно, Джак направи знак, че смята да се спусне. После внимателно провери леководолазното си оборудване, настрои компютъра за спускане и провери налягането в бутилките. Действаше методично и професионално, сякаш не се бе случило нищо особено.

Истината обаче бе, че едва сдържаше възбудата си.