Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Хауърд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Atlantis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Гибинс

Заглавие: Мисия Атлантида

Преводач: Иван Златарски

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: канадска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-756-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4541

История

  1. — Добавяне

20.

— „Тезей“, тук „Ариадна“, „Тезей“, тук „Ариадна“. Чуваш ли ме? Край…

Том Йорк не бе спрял да повтаря съобщението от половин час: използваше кодовите имена, за които се бяха договорили с Джак и другите, преди да потеглят със СДА. Беше рано сутринта и „Сийкуест“ се бе върнал на почти предишната си позиция, след като бе избегнал бурята. Макар да бяха изминали дванайсет часа, Йорк не беше особено загрижен. Разбираше, че проникването в подводницата е отнело време, и знаеше, че последното лазерно устройство на Костас още не е изпробвано. Тримата пък може би изчакваха вълнението на повърхността да утихне, за да пуснат буй.

Преди малко по канала за връзка на МУИМ с Челтнам, където се намираше Управлението за комуникации и разузнаване на Великобритания, Йорк бе установил, че един от наскоро изстреляните спътници от най-ново поколение за цифрово картографиране ще мине над тях след час. Бяха в периферията на обсега му, така че прозорецът се очертаваше да е само пет минути, но поне щяха да получат изображение с висока разделителна способност, направено от височина шестстотин километра. Дори при тази облачност можеха да разчитат на достатъчно добра снимка в инфрачервения спектър. Разбира се, тя щеше да е повлияна от топлината на вулкана, но все пак имаше шанс да различат човешки тела, ако се намираха достатъчно далече от него.

— Капитане, виждам земя. Юг — югозапад, дясно на борд, откъм носа.

Призори с рулевия се бяха пренесли на палубата от виртуалния мостик в командния модул. Йорк се взря през обливания от шибащия дъжд прозорец. Унилата светлина на зората разкриваше неспокойно море, по вълните се гонеха бели гребени. С разсейването на мъглата и появата на първите слънчеви лъчи хоризонтът бавно се разширяваше.

— Три километра — прецени на око Йорк. — Намали скоростта на една четвърт и поеми по курс седем-пет градуса.

Рулевият погледна в лазерния далекомер, а Йорк свери с GPS системата и се наведе над картата до компасната будка. След малко островът изплува пред погледа им — блестящ, почти идеален конус.

— Господи! — ахна рулевият. — Изригва!

Йорк сграбчи бинокъла. Чадърът над острова не беше от мъгла, а бе дим, изпускан от вулкана. Основата на облака бавно се издигаше, струята дим се разтегляше към небето като ластична лента. Горната й част вече бе понесена на юг от вятъра. В центъра се виждаше прекъсната дъга — ярка разноцветна трептяща ивица под показващото се слънце.

Йорк задържа бинокъла през очите си цяла минута, наслаждаваше се на спектакъла.

— Не мисля — каза накрая. — Няма изхвърляне на частици. Виждал съм подобно нещо на островите Вануату в Тихия океан. Дъждовната вода намокря горния слой на порестата вулканична пепел и започна да се изпарява, когато стигне до магмата, и тъкмо това предизвиква този димен „език“, който се издига с часове след разсейване на облаците. В случая парите, изглежда, излизат от един комин, поради което образуват димна колона, не по-широка от двайсетина метра.

— В древността това сигурно, се е струвало на хората свръхестествено.

— Бих искал Джак да можеше да го види — каза Йорк, гледаше вълните замислено. — Това придава тежест на теорията му, че планината е била свещена, място за боготворене, също като минойските храмове по върховете. Хората сигурно са я възприемали като дом на боговете.

Отново вдигна бинокъла, за да разгледа склоновете на вулкана. Бяха голи, на места под пепелта се виждаше черният базалт. На половината височина имаше линия тъмни петна, приличаха на платформи или балкони. Той затвори за момент очи — гледаше срещу светлината, — отвори ги и изсумтя. Остави бинокъла и тръгна към мощния телескоп до компасната будка. Глас от вратата го спря.

— Страхотна гледка. Предполагам, че е пара. — На мостика се бе появил Питър Хау. — Беше с високи зелени ботуши, кафяви панталони от рипсено кадифе и пуловер с висока яка. Носеше две димящи чаши.

— Изглеждаш като измъкнал се от Битката за Атлантика — не се сдържа Йорк.

— По-скоро Битката за Черно море. Тази нощ беше кошмарна. — Хау му подаде едната чаша и се стовари на стола. Лицето му бе небръснато и изтощено, умората подсилваше новозеландския му акцент. — Знам, че ни измъкна далеч от бурята, но така или иначе се наложи да прекъснем всякаква работа поради вълнението. Едва не загубихме спасителната подводница.

Бяха вдигнали подводницата малко след като бяха изпратили СДА, а нейните пасажери бяха доставени на борда на „Сий Венчър“ на трийсетина морски мили на запад. Но макар да я бяха закрепили в специалното отделение, през нощта тя бе разкъсала фиксиращите скоби и бе предизвикала сериозно изместване на центъра на тежестта, което едва не се бе оказало фатално. Ако усилията на Хау и хората му не се бяха увенчали с успех, нямаше да им остане друг избор, освен да освободят подводницата — ход, който наистина щеше да спаси „Сийкуест“, но щеше да отреже единствената им възможност за спасение в критична ситуация.

— Екипажът е минимален — продължи Хау. — Хората ми работиха без отдих цяла нощ. Какво е положението ни?

Йорк погледна монитора за морска навигация. Текущите им координати съвпадаха с фиксираните от GPS системата при вчерашното отделяне не СДА. Бурята бе почти утихнала, вълнението бе спаднало до умерено, утринната светлина се отразяваше от стъкловидната повърхност на острова. Оформяше се прекрасен летен ден.

— Ако Джак не се обади през следващите шест часа, пускам водолазите. Междувременно можем да спестим една вахта, така че екипажът да получи заслужения си отдих. До дванайсет.

— А нашите ангели пазители?

— Същото се отнася и за тях: ако до дванайсет няма контакт, ще излъчим сигнал за бедствие.

„Ангелите пазители“ бяха специална военноморска група — спасителният им ресурс в критична ситуация. Една турска фрегата и няколко катера бяха преминали през Босфора и на пълна скорост се носеха към тях, а в Трабзон ескадрила вертолети „Сийхок“ с единици на турските специални сили, окомплектовани с морски пехотинци, се намираше в състояние на повишена готовност. Мустафа Алкьозан и екип от високопоставени турски дипломати бяха отлетели за грузинската столица Тбилиси, за да направят нужното евентуалната намеса да бъде координирана между двете страни.

— Добре. — Хау въздъхна с видимо облекчение. — В такъв случай отивам да проверя оръдейната кула на бака, след което ще дремна. Ще се видим на обед.

Йорк кимна и се върна при компасната будка. Преди двайсетина минути рулевият бе съобщил за огромна цепнатина в морското дъно, некартографиран досега тектоничен разлом, дълъг над десет километра и дълбок около петстотин метра. Йорк беше проследил как дълбокомерът чертае курса им от този подводен каньон до линията на древния морски бряг, намираща се днес на дълбочина 150 метра. Вече бяха излезли на позиция за среща и се намираха на миля и половина северозападно от острова, почти на мястото, където Джак и Костас за първи път бяха видели вчера от акваподите древния град.

Йорк погледна върховете близнаци и ясно видимата седловина, образувана незнайно кога от срутването на кратера на вулкана. Стоеше, без да помръдва, изпълнен с уважение пред онова, което можеше да лежи там долу. Струваше му се почти невероятно, че водата под тях крие най-голямото чудо на древността — град, предшестващ с хиляди години всички други градове на земята, град с извисяващи се пирамиди, колосални статуи, многоетажни сгради, град, в който бе живяло общество, изпреварило с много всички останали човешки общности. И на всичко отгоре там долу някъде лежеше зловещата атомна съветска подводница — нещо, което през половината от живота си се бе учил да унищожава.

От радиото се разнесе глас:

— „Сийкуест“, тук „Сий Венчър“. Чувате ли ме? Край.

Йорк сграбчи микрофона и възбудено отговори:

— Маклеод, тук „Сийкуест“. Съобщете координатите си. Край.

— Приковани сме в Трабзон от урагана. — Гласът затихваше и се усилваше: неизбежният ефект на стоте разделящи ги мили електрически смущения. — Но Мустафа успя да се свърже със спътник, съоръжен за снемане на термично изображение. Би трябвало в момента да получавате стрийминг.

Йорк мина покрай рулевия, за да може да гледа отблизо. Трептящият цветен калейдоскоп се избистри в скалист пейзаж, който се фрагментира в мозайка от пиксели.

— Гледаш централната част на острова — обясни Маклеод, гласът му едва пробиваше. — Източният бряг е отгоре в средата.

Горната половина на екрана продължаваше да е цветна каша, но следващото сканиране разкри в центъра кристалночист образ. Под назъбените очертания на лавата се виждаше краят на широка платформа, кръг камъни, който вляво изчезваше. Отдясно се различаваше контурът на изсечено в скалата стълбище.

— Браво! — викна рулевият. — Успели са!

Две червени петна се отделиха от стълбището и съвсем ясно започнаха да се преместват. В мъглявината от пиксели в дъното на екрана се материализира трето петно.

— Странно — неспокойно се обади Йорк. — Отдалечават се от линията на някогашния бряг, а Джак бе убеден, че подземният проход би трябвало да ги изведе в близост до върха на вулкана. Да не говорим, че трябваше да установят радиоконтакт в мига, в който се покажат на повърхността.

В следващия миг се случи нещо, което потвърди най-лошите му подозрения: в полезрението се появи четвърто, после и пето петно, след което групата се разгърна от двете страни на стълбището.

— Боже! — възкликна рулевият. — Не са нашите.

Изображението се разпадна и пращенето в радиото стана непрекъснато. Рулевият извъртя рязко глава към военния радар „Рейкал Дека ТМ1226“ и викна:

— Сър! Имаме обект, който напуска източната страна на острова. Не мога да кажа със сигурност, докато образът не се изясни, но ми се струва, че е фрегата или може би голям бързоходен катер.

В същия миг над главите им се разнесе остър писък и двамата инстинктивно залегнаха. На петстотин метра от носа и малко вдясно се вдигна гейзер водни пръски. Веднага след това се чу и изстрелът — отекна от острова и се върна при тях над водната шир.

— Срив във всички системи, повтарям — срив във всички системи — изкрещя рулевият. — Радио, радар, компютри. Всичко.

Йорк бързо се огледа. Екранът на монитора бе изгаснал. Изгаснали бяха и осветлението и УКВ радиото, както и всички светодиодни индикатори. Той дръпна ръчката на сирената, наведе се над тръбата за гласова комуникация, която стигаше до всички каюти, и изкрещя:

— Бойна тревога! Атакуват ни. Електрониката не работи. Повтарям, електрониката не работи. Майор Хау да се яви незабавно на мостика. Всички останали членове на екипажа да се съберат във вътрешния отсек и да приготвят за спускане спасителната подводница „Нептун 2“. — Извърна се към рулевия. — Електромагнитна бомба.

Морякът кимна, разбираше. Най-тревожното допълнение през последните години към арсенала на терористите бяха електромагнитните бомби, способни при експлодиране да излъчат микровълнов импулс с амплитуда милиони волта. Най-мощните правеха светкавицата да изглежда като мъждива електрическа крушка и можеха да извадят от строя всички електрически устройства, като се започне с компютрите и средствата за телекомуникация.

— Иди при другите, Майк — нареди Йорк. — Резервните акумулатори в подводницата и командния модул са екранирани срещу електромагнитни смущения, така че би трябвало да работят. Ние с Питър ще стоим тук, докогато е възможно, и ще се изтеглим с модула, ако се наложи. Крайно важно е да стигнете турски териториални води, преди да излъчите позицията си. Позивната е „Ариадна иска ангел пазител“ и трябва да бъде обявена по защитен канал на МУИМ. Като командир те упълномощавам да го направиш от мое име.

— Слушам, сър. Късмет, капитане.

— И на теб.

Рулевият изтрополи тежко надолу по стълбата, а Йорк насочи бинокъла си към източния край на острова. След секунди иззад скалите се подаде нисък, издължен морски съд със заплашителен като муцуна на акула нос. Блясъкът на вълните подсилваше всичко, като се започне от оръдейната кула в предната част на палубата до турбореактивните лодки при кърмата.

Йорк знаеше, че това може да е само „Вултура“. С изключение на американците и британците единствено руснаците бяха разработили снаряди с електромагнитно действие. По време на последния конфликт в Залива подчертаният неутралитет на Русия беше накарал няколко безстрастно мислещи експерти циници да заключат, че тя тайно снабдява метежниците с оръжие. Ню Йорк се бе добрал до потвърждение на онова, което подозираха мнозина, а именно че снарядите са част от незаконен трафик от старите руски арсенали, стигащ до терористите по канали в подземния свят. Аслан вероятно не бе единственият главорез, задържал част от скъпоценното въоръжение за лична употреба.

Йорк навлече спасителната си жилетка. В същия момент по стълбите се изкачи Хау. Вече беше облякъл белия си костюм за защита срещу изгаряне и подаде на Йорк другия, който носеше. Двамата бързо се окомплектоваха и взеха шлемове от коша под конзолата. Шлемовете бяха от кевлар и имаха наушници и защитни стъкла.

— Това е значи — каза Хау.

— Бог да е с нас.

Плъзнаха се надолу по перилата на стълбата и слязоха на палубата. Зад надстройката беше празната вертолетна площадка — „Ливкс“-ът бе отлетял за Трабзон веднага след като се бе разбрало за грозящата ги буря.

— Системата за автоматично прицелване е безполезна без електроника — каза Хау. — Трябва да се пробваме с ръчно управление.

Единствената им надежда бе в изненадата. На „Вултура“ нямаше как да знаят, че разполагат с въоръжение, понеже при нормални обстоятелства оръдейната кула се намираше под палубата на „Сийкуест“. Намерението на Аслан несъмнено бе да се качи на борда и да ликвидира кораба, без да бърза. Йорк и Хау не разполагаха с много възможности да променят съдбата на „Сийкуест“, но можеха да направят така, че това да струва по-скъпо на врага. Насоченото към тях оръдие на „Вултура“ означаваше, че още първият им изстрел ще доведе до жесток отговор, на който нямаха шанс да устоят.

Клекнаха на палубата на бака и вдигнаха един тежък капак. Отдолу се видя матирана стомана — двуцевно 40-милиметрово оръдие „Вреда“.

Хау скочи на платформата за артилериста зад механизма на затвора и викна на Йорк:

— Трябва да имаме готовност за стрелба в мига, в който издигнем кулата. Но ще трябва да го направим по едновремешния начин. Аз стрелям, ти насочваш огъня.

В нормални условия оръдието се използваше в комбинация с далекомерна система, обезпечавана от проследяващия радар „Бофор 9LV 200 Марк 2“ и система за управление на стрелбата 9LV 228. Само че обстоятелствата в момента бяха всичко друго, но не и нормални — Йорк не можеше да използва дори ръчен калкулатор и трябваше да се уповава изключително на навигационните си умения. За щастие помнеше разстоянието от координатите за срещата, привързани към източния нос на острова — точно където се намираше в момента „Вултура“, изложила към тях цялата дължина на борда си.

— Обсег 330 метра. — Йорк вдигна ръце в грубо подобие на бусола, като изпъна дясната си ръка под ъгъл от 45 градуса спрямо носа на „Сийкуест“, а лявата — в посока кърмата на „Вултура“. — Азимут… двеста и четиридесет градуса спрямо нашата ос.

Хау повтори инструкциите, завъртя колелото, насочи оръдието към „Вултура“. Бързо пресметна ъгъла на издигане и завъртя храмовия механизъм, така че цевите да съвпаднат с траекторията, докато издигаха кулата.

— Барометрично налягане и влажност — нормални, скорост на вятъра — пренебрежима. На тази дистанция няма нужда от компенсация.

Йорк се смъкна долу, за да помогне на Хау с мунициите — системата за автоматично подаване също не работеше.

— По-бързо — каза Хау. — Високоексплозивни за дясната цев, бронебойни — за лявата, по пет във всяка. Съмнявам се, че ще живеем достатъчно дълго за повече. Ще използваме високоексплозивните за коригиране на дистанцията, понеже при попадение са по-добре видими, след което превключваме на нормални.

Йорк започна да нагласява петкилограмовите снаряди в улеите за подаване: с червен връх отляво и със син отдясно. Когато свършиха, Хау седна на седалката на артилериста и изтегли затворите.

— Адски разочароващо е да имаш десет снаряда за оръдие, способно да изстрелва по четиристотин и петдесет в минута — отбеляза той с престорено безгрижие. — Дано боговете на Атлантида ни се усмихнат.

Свалиха защитните стъкла на каските си. Йорк се вмъкна в тясното пространство пред колелото за управление на издигането на цевта, а Хау хвана другото — за ръчно вдигане и спускане на кулата. Леко го завъртя в двете посоки, за да се увери, че действа, и се обърна към Йорк.

— Готов ли си?

— Давай!

Кулата започна да се издига. Сърцето на Йорк задумка. Много пъти бе вземал участие в бойни действия, но винаги го бе правил от мостика или от командната зала. А сега се готвеше да се опълчи срещу противника в схватка на живот и смърт зад студената броня на оръдието. И за пръв път в живота си усети съпричастност към чувствата на мъжете зад оръдията на Нелсъновия „Виктори“ или в гигантските кули на дреднаутите при Ютландия или Нордкап. Залог сега бе тяхното оцеляване, а шансовете им бяха нищожни, защото срещу тях бе 130-милиметровото оръдие на „Вултура“ с GPS базирана система за насочване, последна дума на оръжейната техника.

Кулата се издигна на нивото на палубата и пред тях се разкри силуетът на „Вултура“. Йорк видя как цевите се спускат до зададения ъгъл и се насочват към кораба, заключи фиксатора на колелото за повдигане, вдигна дясната си ръка, спусна я рязко и викна:

— Огън!

Разнесе се оглушителен гръм и снарядът изпищя във въздуха. След секунда малко вдясно от „Вултура“ избухна гейзер.

— Двайсет градуса наляво.

Хау мигновено завъртя колелото за азимут и отново застопори оръдието.

— Огън!

Нов сух трясък и огнена струя от лявата цев. Откатът изхвърли гилзата и механизмът зареди нов снаряд.

— Целта улучена! — изкрещя Йорк. — Бронебойни, пет снаряда!

Беше видял блясъка на експлозията в мястото на попадение и разлетелите се по кърмата на „Вултура“ отломки. Единствената им надежда бе, че няколкото бързо изстреляни снаряда по магически начин ще извадят от строя задвижващата система на кораба, като повредят турбореактивните ускорители, които даваха на „Вултура“ повече скорост, отколкото на почти всеки друг съд.

— Огън!

Хау натисна десния спусък и го задържа. С гръм като пневматичен чук оръдието изстреля в бърза поредица петте снаряда, магазинната му кутия се изпразни за по-малко от секунда, а гилзите се разлетяха от затвора.

Още преди ехото да заглъхне, откъм кърмата на „Сийкуест“ се разнесе могъщ трясък и корабът застрашително се разтресе, после пак и пак. Бяха получили няколко попадения малко над ватерлинията. От тази дистанция използването на „Нитрекс“ позволяваше на „Вултура“ да стреля срещу тях практически с право мерене, а изработените с обеднен уран снаряди причиняваха тежки поражения по цялата дължина на „Сийкуест“. Сякаш гигантски шишове пронизваха кораба — всеки снаряд без затруднение минаваше през корпуса и излиташе от отсрещната страна със струя от огън и отломки.

— Сега ще преминат на мостика — изкрещя Йорк. — А после иде и нашият ред.

„Сийкуест“ стенеше и се разпадаше. Йорк насочи бинокъла си към кърмата на „Вултура“. Кълба дим показваха местата на техните попадения. Някакво раздвижване привлече вниманието му и той насочи бинокъла си надолу. Към тях се носеше надуваема лодка, двата й извънбордови двигателя оставяха клинообразна следа от пяна. В лодката се бяха снишили няколко души. Вече бе преполовила разстоянието до тях и бързо се приближаваше.

— Приближава се вражески съд, дистанция осемстотин метра — извика той. — Спускам цевите на нула.

И трескаво завъртя колелото, а Хау нагласи мерника. В мига, в който ръката му легна върху левия спусък, се разнесе оглушителен трясък и взривът ги изхвърли от местата им и ги запрати върху палубата. От бронята на кулата рикошира градушка от метални отломки. Едно парче се заби в крака на Йорк и крачолът му веднага подгизна от кръв. Секунда по-късно нови две експлозии пометоха палубата, а последвалото попадение в надстройката на поредния бронебоен снаряд бе последвано от мъченическо разтърсване на целия кораб.

Йорк си пое дъх. Ушите му пищяха, левият крак изобщо не го слушаше. И болеше адски. Той впери поглед в дупката, зейнала на мястото, където се бе намирал мостикът. За човек като него, вречен на морето, гледката бе ужасяваща. Сякаш наблюдаваше агонизиращите гърчове на любимата жена — загубила зрение, неспособна да проговори, със смазано лице.

— Да им го върнем на тези мръсници! — каза той спокойно въпреки болката.

— Слушам, сър!

Хау прихвана в прицела подскачащата по вълните лодка — тя вече бе на не повече от двеста метра — и изстреля всички останали им високоексплозивни снаряди през интервал от една секунда. Първият изстрел бе къс, но пък вълната вдигна лодката на задницата й. Вторият мина отдолу и я подхвърли във въздуха, намиращите се в нея мъже във водолазни костюми отчаяно се вкопчиха кой където може, за да не изпаднат. Третият улучи резервоара и изпари лодката и всички в нея в огнено кълбо, което се понесе към „Сийкуест“ с обезпокоителна скорост.

Но Йорк и Хау нямаха време да се наслаждават на гледката. Краят се стовари отгоре им със сила, която всъщност бяха предвидили.

В мига, в който първите пламтящи отломки на лодката достигнаха оръдейната кула, те усетиха под краката им да пробягва титанична вълна. Във въздуха се разлетяха изтръгнати нитове и палубата се разцепи. Част от секундата по-късно нов снаряд изкърти кулата и ги запрати към перилата дясно на борд. Обгърна ги огнен ад, водовъртеж, който ги погълна.

Докато се бореше да задържи напускащото го съзнание, Йорк видя за последен път „Сийкуест“ — пламтяща клада, която по някакво чудо все още се държеше на повърхността: не желаеше да признае поражението, предизвикателна като безстрастния вулкан, издигащ се над тях.