Дейвид Гибинс
Мисия Атлантида (25)

23.

Бен внимателно премести центъра на тежестта си от единия на другия крак, без да изпуска от поглед размазаното светло петно — вратата на контролната зала в дъното на коридора. Стоеше на тази позиция и в тази поза от часове и само няколко пъти бе сменян за кратко от Анди, който идваше от торпедния отсек долу. Притиснал тяло към стената на корпуса и посипан с бял скреж, Бен изглеждаше като част от самата подводница и почти не се отличаваше от отвратителния труп на политкомисаря, който висеше в тъмнината зад него само на една ръка разстояние.

Въпреки че бе облечен в неопренов костюм, студът постепенно се бе просмукал в костите му и пръстите, които държеше върху спусъка на автомата, отдавна бяха загубили чувствителността си. Но той знаеше как да ограничава въздействието на болката, как да изтласква встрани всичко друго, освен онова, което трябва да наблюдава, и как да чака. Още преди години бе разбрал, че истинското изпитание за характера е издръжливостта в екстремни условия — рядко качество, което го бе отличило от всички останали кандидати за постъпване в Специалните сили.

Беше вдигнал предпазното стъкло, така че усети парливата миризма, преди да е забелязал каквото и да било движение.

— Сварих супа — каза Анди и тикна под носа му купа с димяща течност. — Гаден руски бълвоч, предупреждавам те.

Бен изсумтя, но с благодарност взе купичката. Не разполагаха с друга храна, освен с висококалоричните блокчета в пакетите за екстрени ситуации, но пък бяха имали късмета да намерят запечатани бутилки вода.

— Нещо ново? — попита Анди.

Бен поклати глава. Бяха изминали почти осемнайсет часа, откакто Джак и другите бяха тръгнали, и цяло денонощие, откакто за последно бяха виждали слънчева светлина. Часовниците им показваха, че в момента е ранна вечер, но без никаква връзка с външния свят бяха изгубили представа за времето. Противниците им без никакво притеснение, че издават шум, се бяха укрепили до люка за евакуация, а периодите на активност и разговор на висок глас се редуваха с такива на мъртва тишина. Няколко часа Бен и Анди бяха принудени да понасят стенанията и воя на ранения, но в един момент приглушен изстрел сложи край на това. Преди половин час пък бе имало голямо оживление, от което Бен заключи, че най-вероятно вражеска подводница се скачва с техния спасителен съд. Сега сръбна от супата и зачака най-лошото.

И то дойде.

Изведнъж в дъното на коридора светна фенерче и лъчът се насочи право към тях. Въпреки ярката светлина нито един от двамата не трепна. Бен спокойно остави купичката на пода и насочи автомата, а Анди извади своя „Макаров“ и се сля с тъмнината до другата стена.

Гласът, разнесъл се в коридора, беше напрегнат:

— Моряци от „Сийкуест“, искаме да поговорим.

Бен остро отговори на руски:

— Ако се приближите, ще унищожим подводницата.

— Не е необходимо. — Този път говореше жена. Бен и Анди се стараеха да не гледат към фенерчето, знаеха, че дори моментно заслепяване може да доведе до загубване на стратегическото им предимство. Това не им попречи да доловят, че жената е излязла пред мъжа и се намира само на пет метра от тях.

— Вие сте пешки в игрите на други хора. Преминете на наша страна и ще бъдете богато възнаградени. Можете дори да задържите оръжията си. — Въпреки предразполагащите думи гласът й беше студен и рязък.

— Повтарям — отговори Бен. — Още една крачка…

— Чакате приятелите си. — Жената се засмя презрително. — Катя — каза името с отвращение — е без никакво значение. Но аз имах удоволствието да се запозная с доктор Хауард в Александрия. Където чух много интересни неща за местонахождението на Атлантида. А най-приятно ми беше да го срещна в компанията на доктор Казандзакис… тази сутрин.

— Предупреждавам ви за последен път.

— Вашите така наречени „приятели“ са мъртви или пленени. Корабът ви е унищожен. Никой друг не знае мястото на тази подводница. Начинанието ви е обречено. Присъединете се към нас и спасете живота си.

Бен и Анди слушаха безстрастно. Нито се смаяха, нито повярваха на думите й. Бен погледна Анди, после отново се обърна към коридора и каза само:

— Губиш си времето.

 

 

Джак се събуди от лъчите на утринното слънце, играещи по лицето му. Отвори очи, огледа се с размътен поглед и отново ги затвори. Реши, че сънува. Лежеше по гръб в грамадно легло върху колосани чаршафи. Леглото заемаше почти цялата страна на необятна стая с белосани стени, украсени с модернистични платна — изглеждаха му смътно познати. Срещу него имаше огромен френски прозорец, зад който се виждаше безоблачно небе и под него обезцветени от слънцето хълмове.

Понечи да се надигне, но замря, усетил пробождаща болка в лявата си страна. Погледна и видя, че гръдният му кош е здраво бинтован. Над бинта се виждаше синина. Изведнъж си спомни всичко — необикновеното им приключение в недрата на вулкана, минаването през последния проход и излизането в залата с троновете, извиващия се от агонизираща болка Костас и наведената над него Катя. Седна в леглото при спомена за последната изречена от нея дума, неспособен да повярва.

— Добро утро, доктор Хауард. Домакинът ви, ви очаква.

Джак вдигна глава и видя до вратата скромно изглеждащ мъж на неясна възраст. Лицето му имаше монголоидните черти, характерни за жителите на Средна Азия, но английският му бе безукорен. Впрочем същото можеше да се каже и за униформата му.

— Къде сте ме докарали? — пресипнало попита Джак.

— Всичко с времето си, сър. Банята ви чака.

Джак разбираше, че няма никаква полза от протести, така че стъпи на пода с цвят на махагон, отиде бос в банята, игнорира джакузито и предпочете душа. Когато се върна в спалнята, на леглото го чакаха дрехи: риза на Армани с мека яка, бели панталони, кожени обувки на Гучи — всичко точно с неговия размер. С наболата тридневна брада и обветреното лице му се струваше, че не дизайнерското облекло е най-подходящото в момента, но от друга страна, беше благодарен, че са му свалили леководолазния костюм с неприятната „подплата“ от засъхнала кръв и морска вода.

Приглади гъстата си черна коса и се обърна към деликатно изчакващия на прага прислужник.

— Добре — каза сърдито. — Дай да вървим при твоя господар и повелител.

 

 

Докато се спускаха с един ескалатор, Джак видя, че стаята, в която се бе събудил, е в една от няколкото самостоятелни сгради, пръснати по гънките на полегат склон и свързани чрез мрежа цилиндрични проходи с намираща се на по-ниско постройка.

Наистина беше голяма — и кръгла, блестящ бял купол. Външните панели бяха под ъгъл, за да хващат утринното слънце, а малко по-надолу имаше друга „батарея“ от слънчеви панели, разположени непосредствено до нещо, което можеше да е само генераторна станция. Целият комплекс бе странно футуристичен, като макет на лунна станция.

Влязоха, прислужникът затвори вратата и Джак предпазливо направи няколко крачки навътре.

Нищо в утилитарния екстериор не би могло да го подготви за сцената тук, вътре. Помещението представляваше точно копие на Пантеона в Рим. Огромното пространство бе с габаритите на оригинала и бе достатъчно просторно, за да побере сфера повече от 45 метра в диаметър, с други думи, бе по-голямо от купола на „Свети Петър“ във Ватикана. През отвор високо горе слънчев лъч осветяваше това хранилище, чиято позлатена повърхност отразяваше светлината по същия начин, по който това сигурно бе ставало през втория век от новата ера.

В стените на ротондата под купола имаше дълбоки ниши и плитки вдлъбнатини, всяка оградена от мраморни колони и увенчана със сложно изработен антаблеман. В пода и стените бяха вградени камъни от римския период — Джак позна египетския червен порфир, предпочитан от императорите, зеления lapis lacedaemonius от Спарта и красивия медножълт giallo antico от Тунис.

За Джак всичко това бе повече от мегаломанско залитане на антиквар. Вместо със саркофази на царе нишите бяха пълни с книги, а във вдлъбнатините имаше картини и скулптури. Огромната апсида до Джак представляваше салон с редици луксозни седалки, разположени пред голям киноекран, а из помещението имаше множество работни места, оборудвани с компютри. Срещу апсидата имаше грамаден прозорец. Гледаше на север — планинската верига, която Джак бе зърнал от спалнята си, тук изпълваше зрителното поле, а в лявата част се виждаше морето.

Но най-впечатляващото допълнение към древната композиция се намираше в самия й център — нещо едновременно и крайно съвременно, и в съзвучие с римската идея: блестящ проектор за планетариум, поставен на пиедестал като макет на първия спътник.

В древността новопосветените можели да вдигат взор нагоре и да видят триумфа на реда над хаоса. Тук обаче на въображението бе позволено да отиде една крачка по-нататък в опасния свят на надменността, в който древните никога не биха посмели дори да надникнат. Да прожектираш звездното небе върху купол бе върховната илюзия за власт, фантазия за тотален контрол над самите небеса.

Това бе място за игра на човек, културен и учен, реши Джак, човек невъобразимо богат и заедно с това апатичен, човек, чието его не знае граници и който винаги се стреми да доминира над света.

— Моята малка самозаблуда — изгърмя дълбок глас. — За нещастие беше невъзможно да имам оригинала, така че се наложи да построя копие. Подобрена версия, предполагам ще се съгласите. Сега сигурно разбирате защо се чувствах като у дома си във вулкана.

Забележителната акустика създаваше впечатлението, че гласът идва иззад Джак, но всъщност се разнасяше от стола до прозореца при отсрещната стена. Столът се завъртя. В него седеше Аслан — в облеклото, в което Джак го бе видял, преди да припадне.

— Надявам се да сте прекарали спокойна нощ. Лекарите ми се погрижиха за раните ви. — Аслан направи знак към ниската масичка пред себе си. — Закуска?

Джак отново огледа помещението. Имаше още един човек — Олга Борцева, сътрудничката на Катя, Гледаше го от една от нишите, седнала на отрупана с разтворени древни фолианти маса. Джак й хвърли откровено неприязнен поглед, на който тя отвърна предизвикателно.

— Къде е доктор Казандзакис? — попита той.

— А, да, вашият приятел Костас — отговори Аслан с кух смях. — Не се безпокойте за него. Жив е, макар и може би не във върхова форма. Помага ни на острова.

Джак неохотно тръгна из помещението. Стомахът му бленуваше за храна. Приближи се до масичката и в същия миг отнякъде се появиха двама сервитьори с напитки и отрупани плата. Джак избра място възможно най-далеко от Аслан и предпазливо седна на меките кожени възглавници.

— А къде е Катя?

Аслан сякаш не го чу.

— Надявам се да сте оценили платната ми — продължи невъзмутимо. — Украсих покоите ви с някои от последните си придобивки. Доколкото ми е известно, в семейството ви има интерес към кубистите и експресионистите от началото на 20-и век.

Дядото на Джак беше голям покровител на европейските художници в годините след Първата световна война и галерията „Хауард“ бе известна с платната си на модернисти и скулптурите си.

— Забелязах някои доста добри — сухо отговори Джак. — Пикасо, „Жена с бебе“, 1938 — изчезнала миналата година от Музея на модерното изкуство в Париж. Освен това виждам, че колекцията ви не се ограничава само с платна. — Той посочи стъклената витрина в една от нишите. В нея имаше артефакт, добре познат по целия свят — маската на Агамемнон, най-голямото съкровище от бронзовата епоха, Микена. Нормалното й място би трябвало да е в Националния музей в Атина, но също като картината на Пикасо, и тя бе изчезнала миналото лято по време на няколко дръзки обира из цяла Европа. За Джак маската бе символ на благородство, който се надсмиваше над арогантността на новия си гротескен пазител.

— Навремето бях професор по ислямско изкуство и сърцето ми е в това — каза Аслан. — Но не ограничавам колекционерството си до четиринайсетте века, след като Мохамед чул гласа на Аллах. Величието на бог сияе в изкуството на всички векове и епохи. И той ме е благословил с това да създам колекция, която най-истински отразява неговото великолепие. Слава на Аллах.

Мобилният му телефон иззвъня и Аслан махна с ръка. Извади го от калъфа, оставен до него на стола, и заговори на гърлен език — Джак предположи, че е родният му казахски.

— Извинявам се — продължи Аслан, след като затвори. — Първо бизнесът, после удоволствията, така са нещата в този свят. Дребно уточнение във връзка със забавена доставка за един от ценните ни клиенти. Знаете как е.

Джак не обърна внимание на приказките му. Каза само:

— Предполагам, че съм в Абхазия.

— Предположението ви е правилно. — Аслан натисна един бутон и столът му се завъртя към карта на Черно море на отсрещната стена. Той насочи лазерна показалка към район с планини и долини, разположен между Грузия и руската част на Кавказ. — Съдба… Този бряг е бил лятна резиденция на хановете на Златната орда — западната монголска империя, базирана около река Волга. Аз съм пряк потомък на Чингис хан и Тамерлан. Историята, доктор Хауард, се повтаря, както ви е известно. Само че аз няма да спра тук. Аз ще отида с меча си там, където моите предци са се провалили.

Джак знаеше, че Абхазия, държава страстно жадуваща за независимост и с племенна структура, е сякаш нарочно създадена като убежище за главорези и терористи. След колапса на СССР през 1991 в Абхазия — някога автономен район в рамките на съветската република Грузия — бе избухнала кръвопролитие гражданска война, придружена от етническо прочистване. Бяха загинали хиляди хора. Със засилването на ислямския тероризъм военните действия се бяха подновили, което не бе оставило на грузинското правителство друг избор, освен да се откаже от всякакви претенции към този регион. Така Абхазия постепенно се бе превърнала в царство на анархията, а управляващата хунта се крепеше благодарение на парите на терористи и последователи на джихада, надошли тук от всички краища на света и превърнали старите съветски курорти в собствени феодални владения.

— Границата на Абхазия е на сто и петдесет километра северно от вулкана — каза Джак. — Какво смятате да правите с нас?

Изражението на Аслан внезапно се промени — на лицето му се появи крива подигравателна усмивка, а ръцете му стиснаха облегалките на стола с такава сила, че кокалчетата му побеляха.

— Ще получим добра цена за вашата глава от евреина. — Каза последната дума с жлъч, с омраза, която бе като отровен коктейл от антисемитизъм и завист към големия успех на Ефрам Якобович като финансист и бизнесмен.

— А останалите?

— Гъркът ще ни сътрудничи, след като му кажа, че ако не го направи, ще ви подложим на изтезания и накрая ще ви отсечем главата. Той има една малка задача — трябва да ни преведе обратно през вулкана до „Казбек“.

— А Катя?

По лицето на Аслан премина нов черен облак и гласът му притихна до заплашителен шепот.

— В Егейско море реших да отстъпя, когато ми каза, че щяла да ни заведе до по-голямо съкровище. Дадох й два дни, но тя пропусна да се свърже с нас. За щастие Олга вече беше копирала в Александрия древните текстове и бе свършила своята част от работата. Знаехме, че в крайна сметка ще дойдете тук.

— Къде е Катя? — настоя Джак, опитваше се да говори спокойно.

— Тя беше мило дете. — Погледът на Аслан за миг се смекчи. — Дните ни във вилата бяха толкова щастливи… но майка й почина. С Олга опитахме всичко възможно. — Той погледна Олга и тя му отговори с подкупваща усмивка от отрупаната с книги маса. Когато отново се обърна към Джак, гласът му пак бе остър и суров. — Дъщеря ми оскверни и мен, и вярата си. Нямах възможност да я контролирам, докато следваше, а след това тя избяга на Запад и се поквари. Дори има дързостта да се откаже от бащиното си име и да вземе името на майка си. Ще я оставя на „Вултура“ и ще я върна в Казахстан, където ще я съдят по законите на шериата.

— С други думи, ще бъде обезобразена и поробена — ледено констатира Джак.

— Ще бъде пречистена от плътските пороци. След ритуалното обрязване ще я изпратя в религиозно училище за морално пречистване. След това ще й намеря подходящ съпруг, иншаллах. Ако такава е волята божия. — Аслан затвори очи за няколко секунди, за да се успокои. След това щракна с пръсти и двамата сервитьори се материализираха на мига. Той разглади гънките на червената си роба и сплете пръсти пред корема си. — Елате. — И кимна към прозореца. — Искам да ви покажа нещо, преди да се захванем с работа.

Джак последва едрия, влачещ краката си по пода мъж. Погледът му бе привлечен от друга стъклена витрина, монтирана на плинт до прозореца. С вълнение разпозна две изящни плочи от слонова кост от разкопките при Бергам, по Пътя на коприната — съкровища, смятани за изчезнали завинаги, когато талибаните бяха опустошили музея в Кабул. Наведе се, за да огледа сложната гравюра по плочите, внесени от китайската династия Хан през втори век и намерени в дворцов склад заедно с индийски лак и редки шедьоври на римска стъклария и бронз. Зарадва се, че съкровището е оцеляло, но не знаеше как да го възприема в този паметник на човешкото его. Страстно вярваше, че разкриването на миналото помага на нациите да се обединяват чрез възхищение от съвместните постижения на човечеството. Колкото повече велики творби на изкуството обаче изчезваха в черната дупка на банкови сейфове и частни галерии, толкова по-трудно постижима изглеждаше тази цел.

Аслан се обърна и забеляза интереса му. Явно го възприе като завист и това, изглежда, му достави истинско удоволствие.

— Това е моята мания, моята страст, която отстъпва само пред вярата ми — изхриптя той. — Нямам търпение да доживея мига, когато ще мога да си избера някои неща от музея ви в Картаген като част от откупа за вас. Освен това някои картини в галерия „Хауард“ също силно ме интересуват.

Поведе го към изпъкнал прозорец, чиято форма следваше външната извивка на ротондата. Впечатлението беше като че ли гледат от диспечерска кула на летище. Всъщност в долината под тях наистина имаше самолетни писти.

Джак се опита да запамети онова, което виждаше. Пистите бяха като гигантска буква L. Онази, която бе в посока изток — запад, минаваше по южната страна на долината, а пистата в посока север — юг беше на запад, където хълмовете бяха по-ниски. До пистите имаше ниски огради — терминалът на летището. До него се виждаше вертолетна площадка: три от четирите места за кацане вече бяха заети от един „Хайнд“, един „Хавък“ и един „Камов Ка–50 Върколак“^[1]. „Върколак“-ът успешно съперничеше по маневреност и огнева мощ на американските „Апачи“. Всеки от вертолетите можеше да нанесе опустошителна атака срещу патрулен катер или полицейски вертолет, имал неблагоразумието да прояви интерес към делата на Аслан.

Джак погледна към тъмните отвори в отсрещния край на долината, зад самолетната писта. Това бяха самолетни хангари, изкопани дълбоко в планинския склон. С удивление осъзна, че двете сиви неща отпред всъщност са самолети „Хариър“ с вертикално излитане. Носовете им надничаха изпод камуфлажните чергила.

— Както виждате, не съм се ограничил само с бившия съветски арсенал. — Аслан се усмихна широко. — Неотдавна вашето правителство доста неразумно разпусна ескадрилата „Сий Хариър“ към флота. Официално машините са на скрап, но един ваш бивш министър с личен интерес в търговията с оръжие се оказа доста сговорчив. За щастие не ми липсва обучен персонал. Олга е пилот от запаса в състава на бившата Съветска армия и преди няколко дни направи първия полет с една от тези играчки.

С нарастващ смут Джак загледа как Аслан натисна някакъв бутон и лавиците с книги от двете им страни се изтеглиха и се видя бреговата линия. Ридовете от двете страни на долината продължаваха до брега и оформяха естествено пристанище. Една издадена навътре скала образуваше основата на масивен бетонен кей, който се извиваше на север, за да скрие залива от минаващите кораби.

Последната придобивка към флотилията на Аслан бе руска фрегата клас „Проект 1154 Неустрашимый“ — от същата корабостроителница като „Вултура“, само че имаше тройно по-голяма водоизместимост. И освен това бе в последния етап на реконструкция и превъоръжаване. От стрелите на крановете из дока висяха готови за монтиране комуникационни съоръжения. Водопад искри подсказваше усилената работа на заварчици, които се трудеха върху разширението на вертолетната площадка и платформата за самолетите с вертикално излитане.

Мислите на Джак скочиха към „Сийкуест“. Корабът трябваше да се върне на дрейф над Атлантида, като последва бурята в хода й на юг. Не смееше да спомене за него. Надяваше се, че са останали незабелязани, но пък беше немислимо „Сийкуест“ да се е изплъзнал от вниманието на бандитите, след като се бе озовал в обсега на радара на „Вултура“. Спомни си за престрелката, която бяха чули в погребалната камера. Май беше станало най-лошото.

— Почти сме готови за първото ни излизане в морето. Вие ще сте мой почетен гост по време на церемонията по пускане на вода. — На лицето на Аслан се изписа гордо презрение. — С два кораба ще мога да кръстосвам моретата на воля. Нищо няма да може да ми се противопостави.

Джак пак погледна пристанището. Започваше да осъзнава страховитата мощ в ръцете на Аслан. В стеснението на долината на изток се виждаха очертанията на стрелкови полигони и силуетите на макетни селища за стрелкови тренировки в имитация на градски условия. Между терминала и морето се виждаше друга кръгла сграда, оборудвана с чиниите на сателитни антени. По краищата на долината имаше маскирани постове за наблюдение, а на брега, сред палми и евкалипти — последния спомен от някогашните съветски курорти, — се гушеха отбранителни докове.

— Вярвам, осъзнавате безсмислеността на всякакъв опит за бягство. На изток е Кавказ, на север и юг се простира бандитска страна, в която никой западняк няма шанс да оцелее. Надявам се, вместо да кроите планове за измъкване, да се насладите на моето гостоприемство. Очаквам с нетърпение часовете в компанията на човек, с когото мога да разговарям за изкуство и археология. — Аслан, обхванат от еуфория, жестикулираше оживено, на лицето му бе изписан възторг. — Това е моят Kehlstetnhaus, моето Орлово гнездо! Ще се съгласите, надявам се, че тази гледка е поне толкова красива, колкото в Баварските Алпи.

Джак отговори тихо, без да отмества поглед от долината в нозете им:

— По време на онова, което вие наричате Велика отечествена война, моят баща е бил пилот на водещ самолет в състава на Кралската авиация. През 1945 имал привилегията да насочва нападението над Оберзалцберг във Верхтесгаден. И нито вилата на фюрера, нито щабквартирата на СС се оказали толкова неуязвими, както смятали строителите им. — Обърна се и погледна, без да мига, Аслан право в черните като сърцето на мрака очи. — А историята, както сам споменахте, професор Назарбетов, има неприятния навик да се повтаря.