Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Хауърд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Atlantis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Гибинс

Заглавие: Мисия Атлантида

Преводач: Иван Златарски

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: канадска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-756-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4541

История

  1. — Добавяне

29.

— Джак Хауард, тук „Сий Венчър“. Чувате ли ме? Край.

Костас му подаде преносимата УКВ станция и Джак натисна бутона за предаване.

— Чувам ви добре. Какво е положението при вас? Край.

Ужасно се зарадва, че чува уверения глас на Том Йорк. Беше очаквал най-лошото — че Йорк не е успял да оцелее след атаката, помела „Сийкуест“.

— В дрейф сме на три морски мили северозападно от острова. Група от четири вертолета „Сийхок“ с турски морски пехотинци на борда и антитерористично звено грузински командоси е на път за насам. Трябва да дойдат всеки момент.

И наистина, Джак чуваше боботенето на двигатели в далечината.

— Как се спаси от „Сийкуест“?

— Бях буквално изхвърлен от палубата при атаката на „Вултура“. За щастие човекът, когото бях натоварил с организиране на евакуацията, усетил вибрациите от престрелката и се качил да види какво става. Отървах се с дълбока рана на крака, но не се оплаквам.

— А Питър?

Йорк помълча, после каза:

— Продължаваме да го търсим. Но, Джак… ако трябва да съм откровен, надежда почти няма.

— Знам. Сигурен съм, че сте направили всичко възможно.

Макар да се радваше, че Йорк се е спасил, Питър му бе приятел от детските години. Имаше чувството, че е загубил брат, и цената изведнъж му се стори прекадено висока. Стисна очи.

— Току-що получихме съобщение от Бен и Анди в „Казбек“. Успели са да пуснат радиобуй. Наред са.

Грохотът на приближаващите вертолети заглушаваше разговора.

— Ще трябва да прекъснем, помощта идва — извика Джак в микрофона. — Кажи на капитана да се отправи към следните координати и да чака следваща заповед. — И издиктува координатите, съответстващи на точка един километър северно от потопената пирамида. — Трябва да довърша някои неща. Ще ви се обадим пак. Край.

Бе потресен от новината за смъртта на Питър, но от друга страна, страшно се радваше, че останалите са се спасили. Погледна подпухналото лице на Костас и се удиви на невъзмутимостта на приятеля си.

Бяха клекнали на стъпалата пред изсечения в скалите вход. Катя ги чакаше долу, стиснала един „Хеклер и Кох МР5“. Джак се бе опитал да я утеши след смъртта на баща й, но тя нито искаше да говори за това, нито имаше сили да го погледне в очите. Той знаеше от опит, че само времето може да я извади от това състояние.

Освен тримата вързани на централния подиум охранители имаше още двайсетина души от „Вултура“.

Екипажът се предаде веднага след като Джак и Костас се качиха на борда и казаха, че Аслан е мъртъв. Въпреки раните си Костас бе настоял да отиде с Джак: твърдеше, че не бил в по-лошо състояние от това на Джак по време на пътешествието им в недрата на вулкана. Катя пък помоли да я оставят да пази пленниците, което бе начин да остане насаме с мислите си.

— Добрите винаги побеждават — усмихна се Костас.

— Още не е свършило.

Костас проследи погледа на Джак отвъд острова — вертолетът на „Сий Венчър“ методично кръстосваше над мястото, където Йорк й Хау се бяха опълчили на „Вултура“. Четири надуваеми лодки „Зодиак“ правеха същото във вълните.

Първият „Сикорски S–70A Сийхок“ мина с оглушителен грохот над главите им и едва не ги издуха. Над каменната площадка вратите на машината се разтвориха и от тях покрай димящите останки на „Ка–28“ бързо се спуснаха като алпинисти на въжета тежковъоръжени мъже. Джак и Костас се спогледаха и едновременно казаха:

— Да действаме.

 

 

След час двамата стояха в торпедния отсек на подводницата. Бяха използвали донесената от „Сий Венчър“ нова екипировка и се бяха върнали през лабиринта по пътя, белязан от Костас на идване. В камерата с мембраната затвориха тежките позлатени врати и почукаха по корпуса на „Казбек“ с уговорения сигнал. Секунди по-късно помпата изпразни камерата, капакът на люка се отвори и видяха измъчените лица на Бени и Анди.

— Нямаме много време — бяха първите думи на Бен. — Очистителите вече се задръстват, а резервните резервоари за въздух на СДА са почти празни.

Бързо съблякоха костюмите си и последваха техниците покрай торпедния отсек. Вратата към кабината на хидролокатора със зловещия си пазач бе затворена, но отвътре се разнасяха удари.

— Двама от хората на Аслан — обясни Анди. — Оставиха ги да пазят, а другите избягаха с миниподводницата. Тези обаче се предадоха почти веднага. Решихме, че няма да имат нищо против да правят компания на нашия приятел от КГБ.

— Е, другите имаха още по-лош късмет — сухо отбеляза Джак.

Изтощението на Бен и Анди съответстваше на собствената му крайна умора, но това не му попречи да се възхити на издръжливостта им след толкова часове, прекарани в клаустрофобичното пространство на подводницата.

Влязоха в контролната зала. Джак застана на мястото, където бе улучен от куршума, който едва не го бе пратил на онзи свят. В ъгъла лежеше покритият с одеяло труп на мъртвия казах. Доказателството за престрелката се бе превърнало в част от обстановката — допълнение към опустошението, настъпило тук по време на отчаяния бунт на екипажа.

— Къде е управлението на баласта? — попита Джак.

— Ето го. — Анди посочи. — Поразбито е, но за щастие техниката не е толкова сложна, че това да има съществено значение. Смятаме, че в резервоарите е останал достатъчно въздух за евакуационно изстрелване. За ръчно отваряне на клапаните трябва само да дръпнеш надолу ето тези ръчки.

— Елементарно — обади се Костас. — Е, време е да почваме. Момчета, заслужихте си почивката. Елате с мен.

Тримата отидоха да разкачат СДА, а Джак се залови със следващата стъпка в плана си — последното действие, което щеше да изличи от лицето на земята империята на злото на Аслан.

Когато Костас се върна, Джак седеше зад пулта в нишата за управление на оръжията, едно от малкото места, в което не се забелязваха никакви поражения.

— Какво си намислил? — попита Костас.

— Имам сметки за уреждане. — Джак го погледна студено. — Наречи го изравняване на загубите.

Костас явно не разбираше нищо, но каза само:

— Е, ти си шефът.

— Да оставим щабквартирата на Аслан, както си е, означава да си търсим белята. Сигурен съм, че има много хора с възможно най-благородни намерения, но нито грузинците, нито турците ще посмеят да я докоснат от страх да не разпалят гражданска война или да не провокират руснаците. И не става дума само за появата на следващия главорез. Това място е създадено да бъде център на тероризма — осъществен блян на всички като Ал Кайда, които несъмнено само чакат удобна възможност. Точно като сегашната… — Джак замълча, мислеше си за Питър Хау. — А случаят вече ме засяга лично. Дължа го на един стар приятел.

Включи двата течнокристални екрана и изпълни поредица проверки.

— Катя ми обясни всичко, преди да тръгнем. Явно дори младшите офицери като нея са били обучавани да използват тези оръжия. Идеята е, че по време на ядрен конфликт не се знае кой ще е последният оцелял в подводница или бункер. Всички системи са автономни и са пригодени за използване в изключителни обстоятелства. Според Катя резервният компютър би трябвало да функционира дори след толкова години.

— Само не ми казвай, че смяташ да изстреляш ракета!

— Смятам, разбира се.

— Ами находките? Те са безценни!

— Повечето находки са в жилищния комплекс. Няма как, това е риск, който се налага да поема. — Джак бързо огледа мониторите. — Проверих още след като обезвредихме бойните глави. Тръба номер четири е заредена с „Кх–55 Гранат“, чийто резервоар продължава да е запечатан с мембрана. Осем метра дълга, три хиляди километра обхват, хиляда килограма свръхмощен експлозив. По същество това е съветският еквивалент на ракета „Томахок“.

— А системата за насочване?

— Отново сходен на „Томахок“ софтуер за следване на терена и използване на GPS. За щастие курсът е само над море, следователно не се налага да се програмира и тактика за измъкване от наблюдение. Имам точните координати, така че нямаме нужда от глава с топлинно насочване нито от схема за откриване на целта. С две думи, мога да прескоча повечето трудоемки процедури по програмирането.

— Не сме ли прекалено дълбоко за изстрелване под вода? — усъмни се Костас.

— Точно тук е твоята роля. Искам да задействаш клапите за аварийно издухване. Щом стигнем двайсет метра, дай команда за изстрелване.

Костас бавно поклати глава и се усмихна криво, но без да каже нито дума повече, зае позиция пред пулта за управление на баласта. Джак остана наведен над конзолата още малко, след което вдигна поглед. В очите му се четеше мрачна решителност.

— Начало на процедурата по изстрелване.

Поведението им с нищо не издаваше чудовищните сили, които се канеха да освободят. Джак бе изцяло съсредоточен върху монитора, пръстите му въвеждаха командите с паузи, налагани от очакването на реакцията на системите. Въведе началните данни и на екрана се появи картина от точки и чертички. В типичния сценарий на работа оперативното решение щеше да покаже зоната, в която щеше да се изпълни търсене по метода на най-близкото приближение, но когато координатите на целта бяха предварително известни, екранът просто показваше курса до маркираната цел.

— Заредих профила — каза Джак. — Начало на последователността за изстрелване.

Завъртя стола си към пулта за управление на огъня, избърса с длан скрежа по него и се видя големият червен бутон. Електрониката бе наред. Джак погледна към Костас зад станцията за управление на плаваемостта. Нямаше нужда да се самоубеждава, че прави каквото трябва, но измъченото лице на приятеля му затвърди решимостта му. Двамата мълчаливо си кимнаха и Джак отново насочи вниманието си към екрана.

— Почвай!

Костас дръпна двата лоста надолу. В първия момент не се случи нищо, но след това от всички тръби около тях се разнесе оглушителното съскане на преминаващ през тях въздух под високо налягане. След няколко секунди към свистенето се присъедини грохотът на издухваната навън вода от пространството между двата корпуса.

Последва бавно, почти неусетно размърдване, скърцане, стон на метал, който се засили в пронизително кресчендо. Сякаш се събуждаше чудовище, заспал гигант, който неохотно се размърдваше след векове мъртвешки сън.

Внезапно подводницата рязко издигна носа си и ги запрати на пода. Витлото и рулят отвън се дооткъснаха с раздиращ слуха писък на метал.

— Дръж се! — извика Костас. — Отлепяме се…

С последен вопъл на протест се надигна и кърмата и тежката девет хиляди тона подводница най-сетне бе свободна от прегръдката на дъното. Дълбокомерът пред погледа на Костас започна да сменя показанията си тревожно бързо.

— Осемдесет метра! — изкрещя той. — Шейсет… четирийсет… трийсет… Стреляй!

Джак натисна червения бутон и от носа на подводницата се разнесе звук като от отлепяне на гигантска вендуза. Системата за изстрелване автоматично отвори хидравличния капак на тръбата и възпламени заряда, който изхвърли ракетата. На метри от корпуса автоматиката на ракетата пое управлението и запали ускорителите, които я изстреляха с огромна мощ към повърхността и към смъртоносна среща с целта.

 

 

Том Йорк се подпираше на патерици на мостика на „Сий Венчър“. Заедно с капитана и рулевият бе проследил отлитането на последния „Сийхок“ към строго охранявания затворнически лагер за пленени терористи в Грузия. Сега вниманието и на тримата бе приковано към „Вултура“, чийто корпус потъваше все повече и повече поради пробойната, причинена от поставения от Джак заряд. Преди малко бяха изпратили натам три от надуваемите лодки „Зодиак“ със задачата да изтеглят на буксир кораба по-навътре в морето над дълбокия каньон.

Йорк се обърна към острова и погледът му се прикова към едно място в морето на около километър от тях. За момент изглеждаше, сякаш вследствие на подводна експлозия оттам тръгват вълни, но преди да успее да отвори уста, от вълните изскочи стоманена стрела й от соплото й изригна мощна огнена струя. На трийсет метра във въздуха ракетата лениво се наклони, увисна за секунда-две, изхвърли в морето ускорителната степен и разпери от корпуса си мънички крила. След това с гръм се включи турбовентилаторът и ракетата се понесе в хоризонтална траектория на юг, достигна свръхзвукова скорост и се плъзна над вълните като подскачаща по тях огнена топка.

Секунди по-късно мощен тътен отново привлече вниманието на всички на „Сий Венчър“ към морето. „Казбек“ излезе на повърхността като грамаден кит първо с носа си, а после тежко стовари и цялото си тяло и застина като огромно черно чудовище. Единствената следа от дългия му престой под вода бе лекото пожълтяване на някои части от корпуса, както и пораженията около кърмата. За един кратък момент, преди по-голямата част от корпуса отново да се скрие под водата, се видя и кръглата дупка на мястото, където се бе разкъсала мембраната ЕН–4. Торпедният отсек бе наводнен, но предвидливо бе запечатан от Костас. Подводницата бе огромна — размерът й напълно отговаряше на смъртоносния й потенциал.

У много от моряците на борда на „Сий Венчър“ подобна картина би предизвикала инстинктивна тревога и страх, но сега гледката бе посрещната с викове на одобрение, защото означаваше една възможност по-малко в ръцете на терористите да попаднат оръжия за масово унищожение.

— „Сий Венчър“, тук „Казбек“. Чувате ли ме? Край.

Накъсаният от пращене глас се разнесе по говорителите на мостика и Йорк вдигна слушалката.

— „Казбек“, тук „Сий Венчър“. Благодарим за илюминациите. Край.

— Запишете координати. — Джак прочете дванайсетцифрово число и го повтори. — Съветвам ви да установите връзка по SATSURV с Манхайм. В момента спътникът би трябвало да е над нас. За сведение на екипажа, става дума за хората, които унищожиха „Сийкуест“.

След няколко минути всички се бяха събрали в отделението за комуникации на „Сий Венчър“ и напрегнато се взираха в екрана, на който имаше изображение, предавано от спътника.

Размитата сива картина показваше комплекс от сгради, подредени като спици, започващи от кръгло здание в центъра. Отдясно също в реално време течеше термоизображение, на което се различаваха сигнатурите на десетина души, суетящи се около два двувинтови вертолета — транспортни машини, пристигнали тук след бягството на Джак. На самия бряг се различаваше втора група хора, които видимо бързаха. Товареха предмети, които подозрително приличаха на картини и статуи.

Изведнъж екранът проблесна и от центъра му се разпространиха цветни вълни. След секунди картината се изчисти и се видя сцена на тотално разрушение. Централното здание бе буквално изтрито от лицето на земята, куполът му бе пръснат на парчета. Термоизображението показваше пътя на взривната вълна през подземните проходи, тръгващи от зданието. Тя бе продължила под повърхността, бе прекатурила вертолетите и бе покосила щуращите се около тях хора — неподвижните тела се виждаха сред товара, който бяха подреждали. Едва ли бяха осъзнали какво ги е сполетяло.

Екипажът сдържано изръкопляска. Всички разбираха, че не става дума за обикновено отмъщение и че залогът е много по-голям.